География на световните първенства по футбол (Научна конференция, Созопол, 2010 г.)

Футболът е не само социален феномен, бизнес, болка и любов за милиони хора по света, но тази игра, чиято родина са Британските острови, следва своя пространствена логика на развитие и следователно може да бъде подложена на географски анализ. Това изследване разглежда пространствените особености на най-високия футболен форум, какъвто са световните финали по футбол. Тук не си поставям за цел да изследвам чисто футболната страна на въпроса, а по-скоро географските тенденции, които могат да се открият на световните първенства по футбол, като използвам както пространствения, така и хронологичния подход.
В този ред на мисли до момента са се изиграли общо деветнадесет световни футболни първенства (Мондиали), провеждани през четири години. Домакин на първия Мондиал през 1930 г. е Уругвай. Тази малка латиноамериканска държава става и първият световен шампион по футбол. Тя е приета за домакин, тъй като чества стогодишнината от независимостта си. Любопитно е, че световното първенство се провежда само в един град – столицата Монтевидео. На този първи световен футболен форум участват тринадесет държави, повечето от които са латиноамерикански. В надпреварата се включват също САЩ, като има едва четири отбора от Европа – Франция, Белгия, Югославия и Румъния. Повечето европейски държавни правителства не подрепят идеята, тъй като нямат финансови средства за едно дълго и скъпо пътуване с параход през Атлантическия океан. Сред отказалите се нации са Италия и Испания, които са най-добрите европейски тимове по онова време. Въпреки това е проявен силен регионален субективизъм, който се изразява в очевидно фаворизиране на латиноамериканските отбори.
Четири години по-късно, през 1934 г., домакин на световното първенство е Италия. Това е добре дошло за Бенито Мусолини, който тогава управлява страната, и в домакинството той вижда идеална възможност за пропаганда на своите фашистки идеи. Заради нарастналия интерес, за пръв път се въвеждат предварителни квалификации, които да намалят големия брой отбори – тридесет и два. Решено е на първенството да участват шестнадесет отбора. Сред тях доминират европейските – общо дванадесет, в допълнение с Бразилия, Аржентина, САЩ и Египет, който става първият отбор от Африка, участник на световно първенство. Световният шампион Уругвай бойкотира шампионата, страхувайки се от евентуално европейско “отмъщение”. Преди началото на световното първенство Италия включва в състава си някои от най-добрите аржентински футболисти, благодарение на което става шампион. Всъщност този акт поставя начало на т.нар. “натурализация на чужденци”, която се наблюдава и в съвременния футбол, в т.ч. и в България.
Домакин на световното първенство през 1938 г. е Франция и това не е случайно. Изборът има явно геостратегическо послание: Европа е в навечерието на нова световна война и повече от всякога се нуждае от обединение, чийто географски адрес е Франция. Несъгласни обаче с избора на страната-домакин Уругвай и Аржентина отказват участие, а Южна Америка е представена само от Бразилия. Това първенство се оказва първо и единствено до момента, в което участват Холандска Източна Индия, както тогава се е наричала Индонезия, и Куба – първият представител на карибските държави. Дебют осъществява и скандинавска държава, а именно Норвегия. Италия не губи инерцията от предишния шампионат и печели за втори път титлата на световен шампион.
Заради Втората световна война следващото световно първенство по футбол се провежда чак през 1950 г. и негов домакин е Бразилия. Несъгласни с регламента на турнира, според който една страна може да отпадне след само един мач, на първенството вземат участие тринадесет нации. За пръв път Англия се появява сред финалистите, след като досега е подхождала твърде високомерно. Нейната северна съседка Шотландия обаче, смятайки се за най-великата футболна сила в света, продължава да отхвърля с лека ръка поканите за участие. Наред с крайно драматичния финал с домакините, в който победител става Уругвай – втора титла за урусите, това първенство ще се запомни и с нещо любопитно: Индия отказва участие на турнира, защото световната футболна асоциация (ФИФА) забранява на играчите й да играят боси.
От географска гледна точка следващите три световни първенства не са толкова забележителни. През 1954 г. за домакин е определена Швейцария. В подножието на Алпите дебют правят Шотландия, Турция и ФРГ, а отборите са общо шестнадесет. Силният унгарски тим достига с лекота финала, където изненадващо губи от тима на Западна Германия.
През лятото на 1958 г. футболните страсти се пренасят на север, на Скандинавския полуостров, където домакинът Швеция стига финала, за да загуби от най-добрия отбор в състезанието – Бразилия. Дебют прави СССР, като интересен е този факт, че в Швеция се наблюдава пълен набор от британски отбори (Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия).
За пръв път на първенството през 1962 г. в Чили сред финалистите е и нашата страна, а също и Колумбия. Бразилия има най-добрия отбор по онова време в света и не и никаква изненада, че печели съвсем безпроблемно турнира.
През 1966 г. домакин на световното първенство е родината на футбола – Англия. С много спорен гол в продълженията англичаните побеждават Бундестима и за пръв и единствен път в своята история стават шампиони. България участва за втори пореден път и отново без успех. Водени от своята мозамбикска перла Еузебио, португалците правят запомнящ се дебют на световно първенство като достигат до бронзовите медали. Дебютира също и КНДР, която дори побеждава двукратния по онова време шампион Италия.
С много мъжка игра италианците достигат финала на световното първенство през 1970 г. в Мексико, където губят от Бразилия. За пръв път за домакин на световните финали е избрана страна извън Европа и Южна Америка. Домакинството на Мексико обаче, води до сериозни проблеми, свързани с голямата надморската височина, на която се играят повечето мачове. Любопитен е моментът, когато в квалификациите преди първенството се изправят воюващите една срещу друга централноамерикански страни Хондурас и Салвадор. Дебютанти на първенството са Мароко и Израел, а за трети пореден, отново доста неубедителен, път участие взема и нашата страна.
През 1974 г. във ФРГ домакините, водени от великолепния Бекенбауерн, стават шампиони, побеждавайки във финала друг много класен западноевропейски отбор – Холандия на Кройф. Дебюти правят Австралия, Заир (ДР Конго) и Хаити, а също и ГДР, който дори е в една група с федералната република. Четвърто поред участие записва България, но отново само в груповата фаза.
Силната Холандия достига финала и през 1978 г., където отново губи и пак от домакините – този път Аржентина. Много отбори не одобряват избора за домакин, във връзка с военната диктатура в страната. Две държави от Арабо-ислямския регион, Тунис и Иран, записват първи участия на световни футболни финали.
Географията на световните първенства по футбол се разширява през 1982 г., когато участие вземат двадесет и четири държави. Сред тях нови са Камерун, Алжир, Кувейт, Хондурас и Нова Зеландия. След като започват с три равенства в предварителната група, водени от основния си коз, Паоло Роси, Италия става световен шампион, побеждавайки Бразилия и Аржентина, а на финала без особени проблеми сломява и Западна Гемания.
ФРГ достига и финала в Мексико през 1986 г., но отново губи, този път в много по-драматичен мач от Аржентина на Марадона. Първоначално мачовете трябва да са в Колумбия, нo заради проблеми с гарантирането на сигурността в страната, за домакин, както и преди шестнадесет години, е определено Мексико. Това е първи мондиал за Дания, Ирак и Канада. Също така България за пръв път излиза от своята група, за да загуби на осминафинал мача си срещу домакина. Интересен е фактът, че на четвъртфиналите се играе двубой между Англия и Аржентина, а двете страни са в геополитически конфликт заради Фолклъндските (Малвинските) острови. Този мач поставя началото на голямото съперничество между тези две държави.
През 1990 г. домакин е Италия и най-после, след три поредни финала, ФРГ печели срещу Аржентина в повторение на предишния финал, но с много спорно съдийско отсъждане на дузпа в края на мача. Това е първо световно първенство за Коста Рика, Ейре и ОАЕ, а така също и последен мондиал за ФРГ, Чехословакия, СССР и Югославия като политически образувания в този си вид и наименование.
В САЩ през 1994 г. България записва паметно участие, достигайки до четвъртото място. Бразилия печели четвърта титла в първия финал на световно първенство, завършил без голове и след изпълнение на дузпи. За пръв път и страна извън Европа и Латинска Америка е домакин на световни финали, като целта е да се популяризира футболната игра в американските щати, а това води до рекордна посещаемост. Това е и първо световно за Русия, като самостоятелна държава. Дебюти правят също Саудитска Арабия, Нигерия и южната ни съседка Гърция.
Световната географска рамка на първенствата по футбол се разширява през 1998 г. във Франция, където вече участват тридесет и два отбора. Дебютанти на това световно първенство са Южна Африка, Хърватия, Ямайка и Япония. От геополитическа гледна точка жребият поднася любопитен сблъсък – САЩ срещу Иран. Франция става световен шампион след класическа победа над Бразилия във финала, но за мнозина остава горчивия вкус от явната съдийска подкрепа за отбора на домакините.
Първото световно първенство през новото хилядолетие е организирано от две държави, при това извън Европа или двете Америки – Япония и Република Корея. По този начин след 2002 г. футболът започва да придобива широка популярност в един от най-гъсто населените райони на планетата – Далечният Изток. За пети път в своята история шампион става Бразилия, която не среща съпротива от нито един свой съперник. За пръв път на световни финали виждаме отборите на Еквадор, Сенегал, Китай и Словения. Традицията на доброто представяне на балканските отбори, започнала с България в САЩ и след това от Хърватия четири години по-късно, продължава с третото място на Турция.
Футболната глобализация продължава и през 2006 г., когато нови шест държави от три континента разширяват футболната география. Това са Тринидад и Тобаго от Карибите, Ангола, Гана, Того, Кот д`Ивоар от Африка и Украйна, както и съчетанието Сърбия-Черна гора от Източна Европа. Италия побеждава с дузпи във финалния сблъсък Франция в последния мач на Зидан за „петлите” и за пръв път европейски отбор полага във витрината на футболната си централа четири световни титли.
През 2010 г. домакинството на световния футболен форум е за африканска държава – Южна Африка, което е под влияние на чисто икономически причини. Дебютантът е само един, Словакия, а титлата отива на съвсем непознат до момента адрес – Испания, която толкова пъти е разочаровала своите многобройни фенове. Световната титла на Испания представлява и плах опит за преодоляване на националните различия в страната, където едни срещу други традиционно се противопоставят кастилци, каталунци, баски и галисийци.
Следващото световно първенство по футбол ще бъде проведено през 2014 г. в Бразилия, но там за съжаление вероятно няма да можем да наблюдаваме българският национален отбор. И така, от проведените досега деветнадесет шампионата десет титли са били притежание на пет европейски държави, а девет – на общо три страни от Латинска Америка. Сред отделните нации най-много титли има Бразилия – пет, следвана от Италия – четири, Германия (вкл. ФРГ преди обединението) – три, Аржентина и Уругвай – по две и Англия, Испания и Франция – по една световна купа.
От това изследване могат да бъдат направени следните по-важни изводи:
• най-много участия и добро представяне демонстрират държавните отбори от Западна Европа (Италия, Германия, Франция, Англия, Холандия) и Южна Америка (Бразилия, Аржентина, Уругвай);
• успехите и високите постижения са повлияни от социално-икономическите, психологическите, историческите и географските фактори;
• наблюдава се етно-културен аспект, свързан с натурализиране на чужденци (особено турци и поляци в Германия);
• влияние оказва и колониализмът, обвързан с наличието на футболисти от бившите колонии (особено във Франция, Нидерландия и Португалия);
• в епохата на Студената война отборите от Източния блок (дори СССР) значително отстъпват като качества и футболни достойнства на западноевропейските държави;
• разширяването на географията на футболната игра дава възможност за изява на държавите от Субсахарска Африка (Камерун, Кот д`Ивоар, Нигерия) и Източна Азия (Япония, Република Корея), и тяхното представяне е сравнително запомнящо се;
• за разлика от тях Арабо-ислямският свят не показва израстване във футболно отношение;
• резултатите като следствие от развитието на футбола в САЩ показват, че те имат потенциал на бъдеща футболна сила;
• балканските страни са представяни от Югославия (Сърбия, Хърватия и Словения), България, Турция, Гърция и Румъния и значението им като футболни субекти, въпреки специфичния манталитет на техните футболисти, постоянно нараства.

Португалска Бразилия (в. Прелом)

Бразилия, която свързваме с карнавалите, самбата, футбола и кафето, дълги години е била колония на Португалия, вследствие на което днес тази латиноамериканска страна е най-голямата католическа и португалоезична държава на планетата.
През ХVІ в. наред с Испания Португалия била най-влиятелната морска и търговска сила в света. Двете съседни иберийски държави били в открит конфликт и често воювали помежду си. Край на спора бил сложен през 1494 г., когато бил подписан Турдесийския договор. Според него Португалия имала право да владее всички новооткрити земи, намиращи се на изток от испано-португалска демаркационна линия (40º з.д.). Договорът от Турдесия последвал булата Inter Caetera, издадена от Папа Александър VІ, според която разделителната линия минавала през острови Кабу Верди (Зелени нос) – т.нар. “папски меридиан”.
През 1498 г. португалският мореплавател Вашку да Гама открил морски път до Индия, заобикаляйки южния край на континента Африка. На 8 март 1500 г. флотилия от тринадесет каравели и екипаж от над 1500 души, се отправила по същия машрут, но екваториална буря в Атлантическия океан отнесла корабите далеч на запад и на 22 април те се натъкнали на непозната земя. Експедицията водена от 33-годишния благородник (хидалгу) Педру Алвариш Кабрал всъщност достигнала бразилското крайбрежие, което според Турдесийската спогодба, влизало в португалската зона. Ето защо през 1494 г. португалските дипломати настоявали за преместване на граничната линия на запад – очевидно те са знаели за наличието на суша по тези места. Откриването на Бразилия следователно съвсем не било случайно събитие, дело на природните стихии или навигаторска грешка, а логично събитие, благодарение на силно развитото корабоплаване и отличните качества на португалските морски капитани (фиг.1).
Португалската ескадрила акостирала в района на пристанището Порту Сегуру, след което нашествениците разучили територията и установили контакти с местното население – индиански племена, занимаващи се с лов и риболов. Най-голямо впечатление на португалците, наред с прекрасната природа, направили многобройните папагали, поради което кръстили новооткритата земя “Страната на папагалите”. Дълго време те я смятали за остров, когото нарекли Санта Круш. Впоследствие португалските конкистадори открили странно дърво, даващо червена боя, която била широко използвана като суровина в текстилното производство. Откривателите нарекли това червено сандалово дърво, което се срещало в изобили тук, pau-brasil, от което произлязло и наименованието на страната.
От Лисабон, Порту и Куимбра всяка година започнали да емигрират хиляди португаци, търсещи ново начало за своя живот. Официалната колонизация започнала след 1530 г., когато португалският крал издал декрет, според който Бразилия ставала колония на Португалия. Конкретната причина за това било култивирането на захарна тръстика, благодарение на влажния и горещ тропически климат. Тръстиката се оказала по-изгодна от пау-бразил, който бързо изгубил значението си като основна износна суровина. По крайбрежието израстанали няколко големи града като Сау Паулу, Риу ди Жанейру, Сантуш и др., а колонията била разделена на капитании, управлявани от губернатори. Отглеждането на тръстикова захар довело до създаването на плантации, а роби били внасяни от Гвинейското крайбрежие на Африка.
Към богатствата, които предлагала Бразилия, проявили интерес и други европейски държави като Франция и Нидерландия, но Португалия не загубила хегемонията си в района. През 1810 г. все пак Великобритания наложила търговски монопол в търговията с Бразилия, сключвайки договор с Португалия, която вече играела второстепенна роля в икономическото развитие на Европа.
През първата полвина на ХVІІ в. отвъдморската империя на Португалия в Далечния Изток започнала да се разпада. По същото време се случило събитие, което променило геополитическата роля на Бразилия – открито било злато. “Златната треска” довела до значително разширяване на територията към вътрешността и икономическият център се изместил от крайбрежието към сушата. Емиграцията към Бразилия се засилила чувствително. Селското стопанство, свързано с отглеждането на захар, кафе, какао и каучук, западало за сметка на добива на злато и диаманти. Риу ди Жанейру било пристанището, към което потекла златната река от Минаш Жераиш и през 1763 г. градът станал столица на колонията.
В началото на ХІХ в. Португалия изпаднала в тежка вътрешнополитическа криза. Страната била завладяна от Франция и кралят намерил изход като емигрирал в Бразилия. Икономическите и политическите проблеми предизвикали революция, която избухнала през 1820 г. Революционните действия обхванали всички португалски колонии, но най-силен ефект имали в Бразилия. Новините за държавния преврат идващи от Лисабон, въодушевили либералните среди, посветили се на идеала за независимост. В някои части на колонията избухнали локални бунтове. В района на Ору Прету се сформирала група от поети, целяща създаването на независима държава. В щата Баия “Заговорът на шивачите” прокламирал за отмяна на робството и изграждането на ново свободно общество. Олицетворение на новите идеи бил принц Педру – първородният син на португалския крал Жуау VІ.
Кортесите (португалският парламент) трябвало да решат съдбата на Бразилия – дали тя да се превърне в независима държава или да продължи съществуването си обединена с Португалия. Помолен да не заминава за Лисабон, принц Педру произнесъл едно ключово изречение, което имало огромно значение за бъдещето: “Кажете на народа, че оставам”. На 7 септември 1822 г. Дон Педру станал първият крал на Бразилия. “Вече сме отделени от Португалия”, казал той и символично стъпкал португалския флаг. Скоро след това бил оформен и териториалния й обхват, като сухоземинте граници били очертани там, където някога се сблъсквали испанските и португалските геополитически интереси. От този момент нататък Бразилия вече не била част от Португалската монархия – Португалска Бразилия приключила съществуването си.
Португалският крал обаче не приемал отделянето на Бразилия нито като положителен факт, нито като окончателно решение. В Португалия продължавали да гледат на нея като най-близката своя колония от разпадащата се вече отвъдморска империя. Носталгичните чувства по загубата ù били все още дълбоки, но политическата реалност била различна. След тригодишни колебания Португалия била изправена пред свършен факт и се принудила да признае независимостта на Бразилия.
Дон Педру и синът му Педру ІІ осигурили на Бразилия ред и просперитет, непознати сред другите страни от региона. През 1889 г. светът с учудване научил за революцията в страната, която била дело на военните и републикански настроените политически кръгове. Старият режим като че ли преминал своя зенит, монархията била свалена и на прага на новата епоха Бразилия станала република. Но това вече била една друга история, която в много малка степен се свързвала с португалската. Португало-бразилската единтичност оставала в миналото. На политическити карти в края на ХІХ в. Бразилия изглеждала много голяма, а значителният природоресурсен и демографски потенциал, които притежавала, били важен фактор за бурното ù социално-икономическо развитие.

Откриването на Индия (в. Прелом)

Към края на ХV в. Испания и Португалия били най-големите съперници в океана. Обхванати от привил на колониална треска двете кралства се надпреварвали в откриването на нови и далечни земи. Достигането до тайнствената Индия, богата на непознати в Европа екзотични стоки, се превърнало в заветна мечта както за испанските владетели Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски, така и за португалския крал Жуау ІІ, а по-късно и за неговия наследник Мануел І, наречен Щастливия. Морският път до Ориента бил прекъснат от османските турци, които, тръгвайки от Анадолските плата, се настанили в района на източното Средиземноморие и блокирали търговията между Венеция и пристанищата на Далечния Изток.
В началото на април 1453 г. започнала тяхната финална атака към Константинопол. След почти двумесечна обсада, на 29 май император Константин ХІ, влязъл в “Света София”, пречистил се и излязъл, за да загине, защитавайки своята столица в последния й ден като християнски град. Скоро всичко свършило и османският султан Мехмед ІІ влязъл в града, отишъл направо в катедралата и поставил там своя триумфален трон. “Никога не е имало и няма да се случи нещо по-страшно”, пише ужасèн гръцки летописец. Никой не бил готов за него – западното християнство било направо слисано от новината. Не просто Полумесецът тържествувал над Кръста – отивало си хилядолетието на една християнска империя. Това бил най-драматичния момент в тази голяма историческа промяна – почти пълното елеминиране на християнските държави в Близкия Изток и Балканите и замяната им с една нова световна сила, Османската империя.
По времето когато португалският мореплавател Диогу Кау търсел път към Индийския океан, Христофор Колумб предложил на Жуау ІІ да предприеме пътешествие към Индия в западна посока. Теоретично тя могла да бъде достигната и от запад, и от изток – проблемът се състоял в това кой от двата маршрута бил по-кратък. Колумб, който се базирал на изчисленията на флорентинския географ Тосканели, смятал, че ако се плава в западно направление разстоянието щяло да бъде много по-малко. Информацията, с която разполагал кралят обаче, го накарала да отхвърли предложението му. Да се довери на Колумб за него означавало да се откаже от успеха, който чувствал като съвсем близък и да се впусне в едно несигурно начинание. На пръв поглед отказът на Дон Жуау ІІ било едно незначително събитие.
След отказа на португалския владетел генуезкият мореплавател предложил услугите си на кастилските владетели, които дали съгласието си и през август 1492 г. бригантините с испанския флаг напуснали пристанището на Севиля в търсене на западен път към Индия. Достигайки Антилите, които погрешно бил сметнал за островите в близост до индийския бряг, Колумб се завърнал обратно и минавайки през Лисабон, обвинил португалския крал в нехайство и недоверие.
Вестта за откриването на Индия разтревожила португалците и отношенията с Испания се изострили. Португалия обвинила Кастилия в неспазване на някои договори и папски були между двете кралства и при сегашното стечение на обстоятелствата Индия като че ли ù се изплъзвала. Кралят естествено нямало как да се съгласи на подобен обрат. Ето защо португалските и испанските дипломати започнали преговори за ново разделение на света и през 1494 г. бил сключен Турдесийски договор, според който Индия попаднала в португалската зона на колонизиране.
След победата, извоювана на масата на преговорите, на преден план в португалската външна политика вече стоял въпросът за организирането на експедиция до Индия. Целта била пряката търговия с нея, като се изключи посредничеството на арабите, които отдавна осъществявали търговски връзки с индийските княжества по брега.
Вместо широко използваните дотогава каравели, флотът към Индия се състоял от три стотонни тримачтови кораба с високи бордове, построени специално за целта, а екипажът включвал общо 170 моряци. Корабите били с голяма вместимост, което щяло да позволи превозването на по-голямо количество стоки. “Габриел” бил с адмиралски флаг и капитан Гунсалу Алвариш, начело на “Сау Рафаел” бил Паулу да Гама, а капитан на “Барну” – Никуау Куелю. Експедицията включвала и няколко спомагателни съда, снабдени с храна и вода, като главен кърмчия бил Бартолумеу Диаш. За капитан на морското пътешествие Дон Мануел определил 28-годишния благородник Вашку да Гама.
Добре въоръжена флотилията отплавала от Лисабон на 8 юли 1497 г. със задачата най-накрая да сложи край на португалските страхове, че испанските им конкуренти първи са стигнали Индия. След 5-месечно плаване хората на Вашку да Гама достигнали нос Добра Надежда, след което се натъкнали на арабски кораби, които бродели из източноафриканско крайбрежие в търсене на злато и роби. Оттук водачеството било поверено на арабския лоцман Ахмет Ибн Меджид, който следвал североизточна посока.
Пътуването до Малабарския бряг на Индия било дълго, изморително и тревожно – безкрайни дни и нощи сред морската пустиня, плаващи под благоприятния югозападен мусон, корабите продължавали към неизвестното. На 19 май 1498 г. най-после в далечината била видяна суша. Нямало съмнение, че това бил Малабар. “Ето страната, която толкова много търсехте”, казал Меджид на португалския адмирал. На следващия ден армадата достигнала пристанище Каликут.
Арабските търговци обаче държали търговията с индийските пристанища в свои ръце, поради което бързо осуетили проекта на португалците. По онова време Каликут означавал черен пипер, канела, захар, мускатови орехи, шафран, порцелан, коприна, парфюми и злато, но всички тези стоки били недостъпни и за да се домогнат до тях португалците трябвало да воюват.
В края на август същата година корабите се отправили обратно към родината –“Габриел” се изгубил, а половината от моряците не издържали на тежкото пътуване. Флотът с оцелелия екипаж, който се състоял от 55 души, хвърлил котва в лисабонското пристанище през есента на 1499 г., след 26-месечно изморително плаване. Начинът, по който откривателите на Индия били посрещнати у дома показал голямата значимост на пътешествието. Във всеки един по-голям град били организирани пищни тържества в знак на признателност към първите португалци, достигнали Индия по море.
Индийската епопея от 1497-1499 г. била оценена подобаващо от Мануел І, на когото се паднали най-сладките плодове от великата епохата на презморската експанзия. С достигането до Индия португалската стратегия в океаните навлизала в нова фаза. Завинаги била променена и геополитическата ситуация в Европа. В продължение на повече от три века и половина, чак до времето, когато бил изграден Суецкият канал (1869), прокараният от Вашку да Гама морски маршрут до Индия бил главната съединителна артерия между Европа и Изтока.
От този момент нататък Португалия започнала да изгражда своято колониално-търговска империя в Ориента, където нейните командири бързо организирали защитата на морските си трасета. В началото на ХVІ в. нито едно арабско или индийско пристанище не могло да се противопостави на новодошлите, които се държали като истински господари на този огромен район. С откриването на Индия португалските открития през ХV в. приключили с невероятен успех – донасянето на подправките в Лисабон. Това било началото на една голяма промяна.

Португалската колониална империя (в. Прелом)

През 1999 г. Макау, някога остров откъдето започвал Пътя на коприната, след повече от четири столетия и половина, отново минал под китайска власт. Това било последното португалско владение, част от една внушителна колониална и морско-търговска империя. Тя била изградена чрез добре планирана морска тактика, осъществявана с много власт и организация. Португалската колониална империя превърнала малкото кралство от Иберийския полуостров в една от най-силните европейски държави в края на Средновековието. Именно Португалия дала началото на Великите географски открития – един дълъг и сложен процес на промени в духовния и материалния свят на европейското общество.
Защо точно Португалия? Причините били многобройни. Португалия имала изключително благоприятно географско положение – разположена там, където свършвал континентът и започвал океанът, тя разполагала с много дълга брегова линия. Допълнително предимство бил и факта, че турците се настанили в Леванта (Източното Средиземноморие) и затворили пътя към Китай и Индия. Обществено-политическият живот в страната почти изцяло бил ориентиран към атлантическото крайбрежие. Вътрешно- и външнополитическата обстановка били неспокойни – населението се изхранвало предимно от земеделие, а сушата била обичайно явление, водели се и многобройни битки със съседни страни. Изолирана от останалите европейски държави Португалия могла да търси изход единствено чрез активна отвъдморска търговия. През ХV в. всички слоеве в португалското общество били заинтересовани от колониалната експанзия и от плодовете, които тя обещавала. Повечето португалци били бедни, а сега съдбата им предоставяла чудесна възможност за емиграция и начало на един нов и щастлив живот. Духовенството и аристокрацията виждали в откриването на нови земи най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред буржоазията, която била малобройна и слаба, се разкривала перспективата за големи печалби, а за краля – морското господство било въпрос на престиж и нов източник на доходи.
Голяма роля в португалските морски начинания изиграл принц Енрике, наречен Мореплавателя. Той основал първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, където се изработвали прочутите карти “портулани” и лоции “ритейру”. Португалските капитани преоткрили богатите арабски традиции в областта на картографията, притежавали отлични качества и голям практически опит. Португалско творение била каравелата – тримачтов кораб, пригоден за дълъг път и тежки атмосферни условия, който бързо изместил трудноподвижната военна галера.
Първата стъпка в изграждането на колониалната империя било завладяването на арабската крепост Сеута, намираща са на мароканския бряг на Средиземно море, през 1415 г. В периода 1432-1460 г. били открити и усвоени няколко атлантически острова – Азорските, Мадейра, Кабу Верди (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе. Те се превърнали в отправна точка към овладяването на западния африкански бряг. До края на ХV в. било изследвано цялото африканско крайбрежие чак до Сомалия, като на някои места били построявани каменни крепости, над които се веел червено-зеленият флаг – свидетелство, че тези земи принадлежали на португалския крал.
Същевременно се родила идеята за откриването на морски път до Индия. В 1488 г. Бартулумеу Диаш достигнал южния край на континента Африка при Носа на бурите, който прекръстил на Добра Надежда, явно предчувствайки появата на индийския бряг. През 1492 г. Колумб, плавайки под испански флаг, съобщил, че е достигнал Индия, което разтревожило португалците. Те организирали голяма експедиция и през 1498 г. каравелите на Вашку да Гама успели да достигнат до Малабарското крайбрежие на Индия при Каликут, с което мечтаната цел била изпълнена.
Испания и Португалия се превърнали в най-големите морски сили и следователно в яростни съперници в откриването на непознати земи. Ето защо през 1494 г. между тях бил сключен Турдесийския договор, според който Португалия имала правата на законен откривател на всички територии, намиращи се на изток от испано-португалската демаркационна линия (40° з.д.). Това й дало възможност за търговски монопол по бреговете на Индийския океан.
В Далечния Изток португалските мореплаватели създали морска стратегия, която им позволила да овладеят най-важните входове, откъдето могло да се навлезе в океана и да се застраши господстващата им позиция. Окупирайки нос Добра Надежда португалският флот се установил в района на Малайския проток, контролиращ навлизането откъм Тихия океан, в Ормуз, затварящ устието на Персийския залив и Аден, който пазел входа през Червено море. На тези места били построени военноморски укрепления (фортове), а Индийският океан бил превърнат в “португалско море”. За кратко били установени търговски връзки с Ява, Цейлон, Тайван, Япония, с Гоа, Диу и Дамау в Индия, китайското пристанище Макау, Източен Тимор и др. Достигнати били и Молукските острови, богати на непознати по европейските пазари подправки, а те били главната причина за инвазията в Ориента. За столица на империята било определено индийското пристанище Гоа.
Когато империята в Изтока започнала да се разпада, португалците се ориентирали към пренебрегваната дотогава Бразилия. Тя била открита, според една наивна версия, съвсем случайно, от флотилията на Педру Кабрал през 1500 г. Влажният и горещ климат стимулирал създаването на плантации за отглеждане на захарна тръстика, кафе и какао с използването на роби, внасяни от Гвинейския залив. Това принудило колонистите да се заселят по тези места и скоро те възприели Бразилия като своя втора родина. Във вътрешността на страната били открити злато и диаманти и това превърнало Бразилия в най-обширната и важна португалска колония.
Португалия била първата европейска сила, която проявила интерес към икономическите перспективи, които предлагала Африка. Португалските каравели и галеони тръгвали от Лисабон, пълни с европейски стоки и част от тях акостирали в района на Гвинейското крайбрежие, откъдето се качвали роби и се отправяли към бразилския бряг, след което се връщали обратно в родината, натоварени със злато, диаманти, захар, кафе, каучук и др. Друга част се насочвала към Изтока и после в огромното лисабонско пристанище били разтоварвани най-различни екзотични подправки – черен пипер, канела, карамфил, индийско орехче, шафран. В южната част на континента като португалски колонии се обособили Ангола и Мозамбик.
По времето на Мануел І Велики (1495-1521) Португалия била на върха на могъществото си, като неговите отвъдморски владения се простирали от Бразилия, по африканските брегове от Мароко до Сомалия и сред вълните на Индйския океан, чак до Молукския архипелаг, а Лисабон бил един от най-големите и богати европейски градове. Въпреки това Португалия останала слабо развита икономически. Защо ли се е случило така?
Всъщност малцина португалци мечтаели за велика колониална империя. Богатствата от колониите поддържали само блясъка на кралския двор и огромната аристокрация и не се превърнали в ресурс за развитие на собственото производство. Не било създадено силно търговско съсловие, което да усвои колониалните стоки, а притокът на скъпоценни камъни довел до революция на цените. По бреговете на Индийския океан била изградена морска система, която се опирала на невъзможна тактика, тъй като ключовите точки в нея били много отдалечени една от друга. В очите на изпълнените с надежда хора в родината, сред ритмите на тъжното фаду и аромата на канела и пипер, колониалната империя изглеждала цялостна и величествена, но това прикривало застоя и упадъка на Португалия, която дори в периода 1580-1640 г. попаднала под испанска власт. Когато възстановила независимостта си, Португалия получила нов прилив на отвъдморска енергия, но вече било късно – в океана се появили далеч по-стойностни съперници – Великобритания, Нидерландия, Франция. Раздялата с Бразилия през 1822 г. била някак очаквана и логична. Африканската част от империята се разпаднала към 1975 г., когато страната била разтърсена от “революцията на карамфилите”. Превръщането на Макау в Аомън сложило край на системата на отвъдморските територии, обвързани с Португалия.
Колониалното минало на Португалия не довело до икономически просперитет, но тя била голяма европейска морска сила, която напълно променила световната история. Островна Португалия (Азорският архипелаг и Мадейра), паметниците на великите португалски мореплаватели в Лисабон и други градове, както и многобройните запазени крепости из целия свят, продължават да напомнят за някогашната забележителна търговско-колониална империя.

Град Елхово – география, история и култура (Научна конференция, Созопол, 2009 г.)

Географско пространство и социално-икономически особености на Елховска община

Община Елхово се намира в южната част на Ямболска област и заема територия от 702 кв.км (20 % от площта на областта). На запад тя граничи с община Тополовград от Хасковска област, на север с община Тунджа, на изток с общините Стралджа и Болярово, а на юг – с държавната граница с Република Турция (дължина около 20 км), поради което се явява външна граница на ЕС. Общината вклюва общо 21 села (кметства), като административен център е град Елхово. Градът се намира на 37 км южно от областния център Ямбол, на 339 км от София, на 26 км от граничното с Турция село Лесово, на 100 км югозападно от Бургас, както и на около 60 км от турския град Одрин. Град Елхово е разположен на левия речен бряг на Долна Тунджа, сред плодородното Елховско поле между Сакар и Странджа, на около 130 м. надморска височина. Във връзка с това можем да определим Елхово едновременно като низинен, речен и приграничен град (фигура 1).
На територията на Елховска община е изградена пътна мрежа с дължина от 197 км. Това определя средна гъстота 0,28 км/кв.км, която е по-ниска от средната за страната (0,34 км/кв.км). В зависимост от категорията пътищата в община Елхово са разпределени като първи клас (21 %), втори клас (6 %), трети клас (31 %) и четвърти клас (42 %). Най-важно стопанско значение има първокласния път I-7, който свързва Силистра при българо-румънската граница със село Лесово на границата с Република Турция. В бъдеще се очаква по направлението на път І-7 да бъде осъществена връзка с автомагистрала „Тракия”. Общината осъществява транспортните си връзки с останалата част на страната по следния начин: на север през Елхово за Ямбол; на изток през село Добрич за Болярово, Средец и Бургас; на запад през Елхово за Тополовград и Харманли и през село Малък Манастир за Скалица и Стара Загора. Като цяло пътната структура осигурява добра транспортна връзка между отделните села и административния център. Дължината на железопътната мрежа на територията на общината възлиза на 13 км и свързва Елхово с Ямбол. От есента на 2002 г. пътническите превози между двата града са преустановени. Важно икономическо значение за Елховска община има ГКПП Лесово-Хамзабейли, открит на 19 юни 2005 г., който свързва град Елхово с турския град Лалапаша, разположен на 27 км североизточно от Одрин.
Територията на община Елхово е изградена от южнобългарски гранит, триаски пасъчници, доломити и варовици, песъкливо-глинести скали и палеогенски гранити. Характерен е низинният и равнинно-хълмистият релеф със средна надморска височина 100-160 м. По-голямата част от територията заема плодородното Елховско поле, което се простира от двете страни на река Тунджа. В периферните си части то постепенно преминава в полегатите склонове на Манастирските (на северозапад) и Дервентските възвишения (при границата с Турция на юг), които достигат до 450 м. височина. Между Елховското поле и Дервентските възвишения се е образувала плоска седловина, от която води началото си река Поповска. Тунджа разделя Дервентските възвишения от Сакар, образувайки дълъг пролом, който го превръща в живописен и привлекателен край. Като цяло разчленеността на релефа е малка и ерозията е слабо изразена. Важно стопанско значение имат запасите на лигнитни въглища, на медни и оловно-цинкови руди. Елховското лигнитно находище се намира по поречието на река Тунджа и е с доказани запаси около 600 млн т. То е с ниска калоричност и високо съдържание на сяра, поради което е неизползваемо, но притежава потенциал за бъдеща експлоатация. В Устремското рудно поле са съсредоточени основните залежи от оловно-цинкова руда, които се експлоатираха чрез рудник „Лесово”, който е закрит през 1995 г. Прогнозни са запасите на медни руди при село Лалково, но находището все още не е разработено. При село Гранитово пък се намира кариера за добив на гранит. Срещат се също отделни находища на барит (при Дервентските възвишения), а също и на строителни материали – сиенит, андезит, чакъли, пясък. Характерен за Сакаро-Странджанската област е преходно-средиземноморският климат, докато за Северно-тунджанската типичен е преходно-континенталният. Средната годишна температура е около 12° С (средна януарска – 0° С, средна юлска – 24 ° С), а средногодишните валежи, които са разномерно разпределени през годината, се колебаят между 500 и 750 мм/год. Снежна покривка се задържа рядко, а мъглите са характерни за средно около 70 дни в годината. Липсата на високи оградни планини и близоста до морето облуславят наличието на североизточни ветрове със средна скорост 3,3 м./сек. Типичен за долината на река Тунджа е южният вятър, който се проявява главно през пролетта. През територията на общината преминава Тунджа, с притоците й Карница, Поповска и Араплийска река. Пълноводието на река Тунджа е през зимата, а маловодието – в края на лятото и началото на есента. Почвеното плодородие като цяло е голямо. Сред отделните почвените типове се срещат чернозем-смолници, излужени канелено-горски почви, както и характерните само за тези земи жълтоземни почви. Покрай реките пък най-разпространени са алувиално-ливадните почви. Горският фонд възлиза на 314 000 дка. Той е представен предимно от широколистни гори – червен и летен дъб, благун, цер, бряст, акация, орех, топола, чинар, липа и др. Срещат се също и малки масиви от черен бор и атласки кедър. В обхвата на община Елхово се намират два природни резервата – „Долна Топчия” в местността „Папазова кория” между село Трънково и Елхово с площ 467 хка, където се развъжда застрашения от изчезване колхидски фазан, и съответно „Балабана” с площ 77 хка в землището на град Елхово.
Демографските ресурси на община Елхово по данни за 2008 г. възлизат на 18 000 д., от които 11 000 д., или близо 2/3 от населението са съсредоточени в общинския център. Социалните и демографските показатели (раждаемост, смъртност, естествен и механичен прираст) са влошени и броя на населението в община Елхово непрекъснато намалява. Нарушена е и възрастовата структура, като в подтрудоспособна възраст е около 18 % от населението, а в надтрудоспособна – повече от 23 %. Средната гъстота на населението е по-ниска от средната за страната – 27 д./кв.км., което показва, че територията на общината е слабо усвоена. Етно-религиозният състав притежава хомогенна структура, като над 90 % от населението са българи-християни. Селищната мрежа е съставена предимно от села с население под 500 д. Според географското си положение спрямо общинския център селата в общината се поделят на четири групи: северни (Кирилово, Бояново, Жребино, Стройно, Борисово), западни (Изгрев, Пчела, Трънково, Малък Манастир), югоизточни (Добрич, Маломирово, Чернозем, Лалково, Славейково, Раздел) и южни – Гранитово, Мелница, Вълча поляна, Малко Кирилово, Голям Дервент и Лесово. Най-голямо е и добре развито, благодарение на географското си положение, е граничното село Лесово.
Община Елхово има промишлено-аграрен профил. Развитието на земеделието се определя от благоприятните природни условия. То притежава растениевъдна насоченост, като с най-важно значение са зърнените култури, особено пшеницата, царевицата и ечемикът, които заемат над 1/3 от обработваемите площи. Добри условия има също за отглеждането на технически култури и по-специално на слънчоглед кореандър и тютюн. Специализиращи подотрасли на животновъдството са биволовъдството и пчеларството. В отделни райони е застъпено и лозаро-овощарството, както и зеленчукопроизводството (чесън, бамя, домати, дини, пъпеши). Селскостопанският фонд на Елховска община е в размер на 530 000 дка, а площта на обработваемата земя възлиза на 377 000 дка (54 %). Промишлеността е водещият икономически отрасъл на административния център. Промишленото производство на град Елхово е представено от предприятия, свързани с машиностроенето (фирмите „Елпром-Елхово” АД, „Лемекон” АД, „АКБ Консорциум” ХАД), строителството (ЕТ „Сто и пет”, „БКС – Елхово” ООД), леката („Яница” АД, „Дели-99 ЕООД) и хранително-вкусовата („Хляб и хлебни изделия” ЕООД, ) индустрия.. Земеделското производство в града се реализира от фирмите „А.Т.Е.” ЕООД – Елхово и „ЗОМАШ” ЕООД.

Възникване и основни етапи в обществено-историческото развитие на град Елхово

Елхово е град с многовековна история. Разположен на река Тунджа, той споделя съдбата на останалите селища по бреговете на реката, което е под влияние на благоприятните условия за развитие – равнинен релеф, мек климат, обилни водни ресурси, плодородна почва, близост до големи административни центрове, а също на транспортно-географското положение на града, тъй като през него минава най-прекия път от Цариград и Одрин за проходите на Източна Стара планина и Дунав. Всичко това определя наличието на една богата и същевременно драматична история.
Благоприятните природни условия обуславят появата на живот в този район още през неолита (6000 – 4000 г.пр.н.е.), за което свидетелстват откритите каменни и медни оръдия на труда. През бронзовата епоха по тези земи се заселват траките, от чийто крепости, селища и надгробни могили са запазени многобройни останки . Сред тракийските племена по тези земи с най-голяма числености са астите, обитаващи северните склонове на Странджа, одрисите, населяващи долината на река Тунджа и кените, за които споменава древногръцкият историк Херодот. Археологическите проучвания показват, че това е един гъстонаселен район, в който важно икономичесйскко значение, наред със земеделието и скотовъдството, имат грънчарството и особено добива и производството на метал. За това свидетелства най-старото име на Елхово – Орудица, селище, разположено в близост до днешния град. Впоследствие се оформя силно търговско съсловие и Елховският край започва да играе водеща роля в търговските отношения между Тракия и гръцките колонии по бреговете на Егейско, Мраморно и Черно море.
Историческите извори свидетелстват, че през 72 г.пр.н.е. този район попада под властта на римляните. Те укрепват селището и го наричат Орудица ад Бургум. През този период Елховският край притежава много удобно транспортно местоположение, тъй като е разположен на два големи пътя; единият, свързващ Адрианопол (Одрин) с Августа Траяна (Стара Загора), другият – Кабиле (Ямбол) с черноморското крайбрежие. В периода ІV-VІ в. Орудица ад Бургум попада в пределите на един силно развит регион с четириъгълна форма – Адрианопол–Филипопол–Берое–Кабиле, за който е характерна византийска колонизация и нашествие на готи, хуни, а по-късно и на славяни.
През ранното Средновековие градът вече е известен като Йоаница, а когато през VІІ в. на Балканския полуостров трайно се заселват славяните той е прекръстен на Яница – славянското име на днешно Елхово. За пръв път Елховско е включено в пределите на създадената в 681 г. славянобългарска държава през 705 г. по времето на хан Тервел (700-721), който печели областа Загора. През 756 г., обаче, византийският император Константин V Копроним отново завладява Загора, присъединявайки я към областта (темата) Македония с главен град Одрин. В 796 г. все пак хан Кардам успява да възвърне българската власт над Елховския край, който окончатено попада в рамките на България при управлението на хан Крум. За това свидетелства прочутият Хамбарлийски надпис, намерен в околностите на днешното село Маломирово. Към средата на ХІ в. по тези земи започват набези на кумани, печенеги и маджари, които са отблъснати към края на века. Скоро след това, през 1204 г., Елховският район попада в ръцете на кръстоносците. Българите, водени от Цар Калоян, разгромяват латинските войски на император Балдуин Фландърски, с което Елховският край отново влиза в пределите на българската държава. Чак до ХІV в. Източна Тракия продължава да е арена на много битки между България и Византия, поради което Елхово и региона често попадат в пределите на Византийската империя.
През 1373 г. Яница е завладяна от войските на Тимурташ бей, което полага началото на най-трагичния епизод от историческото развитие на този край – петвековното османско владичество. По това време Елхово носи турското име Казълагач – в буквален превод „червено дърво” , за което пише и К.Иречек през ХІХ в. В много източници често се споменава и името Казългач-Йениджеси, или само Йенидже, което означава „нов”. По тези земи османската власт е особено силна, тъй като Казълагач се намира съвсем близо до административния център на империята – Одрин, както и до новата столица Цариград. По време на османското робство голяма част от населението на Елховско е избито от турските войски, като междувременно районът е бързо населен с колонисти от Мала Азия, сред които са например юруците, представляващи полуномадски тюркменски племена, както и татарите. Като следствие от това известният османски пътешественик Евлия Челеби споменава за наличието и разпространението на ислямската религия сред местното население. В рамките на Османската империя Казълагач става център на каза, или нахия – административна единица в състава на отделните санждаци, и същевременно е седалище на кадия. Казълагачкият кадия притежава сравнително нисък ранг, има свой заместник (наиб) и е подпомаган в дейността си от т.нар. кетхуда йери и еничарски сердар, както и от местни влиятелни първенци – аяни.
Турското нашествие по български земи коренно променя облика и стопанския живот на град Елхово. Построена е например джамия и е издигната пътническа станция, наречена кервансарай, която е предназначена за подслон на посетителите на града. Споменава се също така за местната баня и дървения мост над река Тунджа. Жителите на Елхово, които през този период са между 1000 и 2000 д. се занимават основно със земеделие, в т.ч с лозарство и градинарство, както и със занаятчийство. В този смисъл през ХVІІ в. Е.Челеби съобщава, че Казълагач е „хубавичко градче, разположено в едно широко, покрито с ливади и лалета място на брега на река Тунджа” и отбелязва наличието на около двадесет различни дюкяна. През ХVІІІ и ХІХ в. броят на българите в днешно Елхово постепенно нараства, което дава основание на К.Иречек да посочи, че той е един изцяло български град.
В епохата на Възраждането Елхово дава своя скромен принос в борбите за нова българска просвета, самостоятелна църква и национално освобождение, свързани преди всичко с имената на Индже войвода, Кара Колю, терзията Дженко Димитров и особено с един от най-големите дейци на национално-освободителното движение – Стефан Караджа. През 1833 г., например, е открито първото училище в града, а през 1874 г. елховчани изгонват омразният им гръцки владика Дионисий, скоро след което започва стоителството на градската църква „Св. Димитър”, завършено в навечерието на Освобождението. По същото време в града са регистрирани немалко на брой кариоти, както наричат гърците с български произход по тези земи. На 21 януари 1878 г., давайки много свидни жертви, Елхово започва нов и свободен живот.
Въпреки че градът е център на окръг и околия, той се оказва в покрайнините на страната и започва да се развива като приграничен район. В представите на тогаващните българи Елховско изглежда като далечна, изостанала икономически и слабо заселена провинция. Нейният стопански облик се определя от развитието на земеделието и на редица занаяти – терзийство, железарство, обущарство, кожарство, абаджийство, както и на търговията. Името Елхово всъщност се появява за пръв път на 18 март 1925 г., когато юридически е оформен и статута му на градско селище. То израства като център на една от най-големите околии в Бургаска област и е с население близо 4 000 ж. Въпреки това Елхово изостава в своето икономическо развитие и представлява едно типично малко градче със земеделски облик.
Нов етап в развитието на града започва през 1944 г., когато в страната е установена социалистическа власт. През този период градът е благоустроен, електрифициран и водоснабден и от едно типично земеделско селище се превръща в добре развит промишлен град, чието население нараства от 7 000 на 13 000 д. След 1989 г. Елхово коренно променя своя облик и се утвърждава като важен административен и стопански център в Югоизточния регион.

Елхово като културен и просветен център на Югоизточна България

Етнографският музей на Елхово, включен през 2003 г. в „100-те национални туристически обекти на България”, играе важна роля в духовно-културния живот на града и без съмнение е добър повод за гордост сред елховчани. Музеят е създаден през 1958 г. и представлява една от най-интересните и оригиналните етнографски експозиции в страната. Във фонда на музея се съхраняват над 200 000 експоната и повече от 8000 оригинални документи и фотографии от разнообразното етнографско наследство на Странджанско-Сакарския край. Музейната експозиция е разположена върху близо 250 кв.м. площ и е разпределена в 4 зали, функционално и архитектурно оформени на два етажа през 60-те години на миналия век. В първата зала е представен основният поминък на местното население от края на ХІХ и началото на ХХ в. – земеделие, лозарство, производство на тютюн, животновъдство, традиционни занаяти като медникарството и терзийството, както и развитието на транспорта и транспортните средства. Втората зала ни запознава с жилищата и жилищната уредба от същия период, при това в техния естествен размер. В следващата зала е експонирано традиционното облекло на населението от югоизточниге части на българските земи – детско, мъжко и женско, всекидневно и празнично. Особено впечатлява женското облекло, т.нар. елховска сукнамена носия, използвана от жените по тези земи до 60-те години на ХХ в. В същата зала е изложено и облеклото на българските преселници от Одринска и Беломорска Тракия – Гююмюрджинско, Узункюприйско, Дедеагачко, които са уникални по своята изработка и автентичност. Четвъртата зала е отредена на някои традиционни празници и обичаи, като сватба, кукерски игри, коледуване, лазаруване, представени със специфичния за тях обреден реквизит и облекло, както и с богат снимков материал. Тук са изложени и образци на дърворезбата и иконописното изкуство от ХІХ в., дело на самобитни местни майстори.
Всяка година през залите на експозицията преминават около 16 000 посетители от България и чужбина. Музеят разполага и със самостоятелна изложбена зала, разположена върху повече от 100 кв.м., в която периодично се организират изложби, чиято цел е да популяризира богатствата на музейния фонд. Особено интересна за посетителите е експонираната изложба на тема „Археологическото наследство на Елховско”, част от археологическата сбирка, която се съхранява във фонда на музея. Представени са различни тематични колекции, като например поселищен живот по Долна Тунджа през праисторията, античността и средновековието; оръжия; крепостни съоръжения; нумизматика; епиграфски паметници и паметници, свързани с религиозния култ през различните епохи; накити; керамика; както и фотографии от археологически проучвания в община Елхово.
Важно духовно и културно значение за града има читалище „Развитие”, основано на 3 декември 1893 г. с основоположници Кръстю Върбанов, Димитър Георгиев, Димитър Вълканов и др. В него днес функционират хор за обработен фолклор с диригент Нико Попов, хор за автентичен фолклор, театрален състав и танцова формация, състав по народни танци, музикален хор за стари градски песни, народни инструменти, коледари и др. Към читалището фукционира и градска библиотека.
В град Елхово функционират общо 5 училища и 3 детски градини (Общински детски комплекс, „Надежда” и „Невен”). Най-важните образователни центрове в града са профилираната гимназия „Св. Климент Охридски” и професионалната гимназия „Стефан Караджа”. В Елхово има и две основни училища – „Св. Св. Кирил и Методий” и „Паисий Хилендарски”, както и помощно училище-интернат за деца с умствени увреждания „Никола Вапцаров”.
Училище „Паисий Хилендарски” е създадено през 1886 г. като първото класно училище в града. То е съхранило и пренесло през годините най-светлите български и възрожденски идеали, а днес е институция, в която работят висококвалифицирани преподаватели, възпитаващи младото поколение според съвременните модерни изисквания и тенденции. Училището впечатлява както с външния си вид, така и с вътрешната уредба и материално-техническа база. То разполага с различни кабинети, сред които особено интересна е т.нар. „Вазова стая”, а така също и със собствена кинозала. Неговите ученици, от своя страна, имат собстени ученически униформи. Гимназията „Св. Климент Охридски” е създадена в 1920 г., а днес провежда профилирано обучение с природоматематическа насоченост и интензивно изучаване на чужди езици. Училището притежава съвременна материално-техническа база и разполага с богата библиотека. Другата гимназия в града „Стефан Караджа” има четиридесетгодишна история. Нейните професионални направления са три – машиностроене, лека промишленост и електротехника, а през тази година бе обявен прием по новата специалност – „Бизнес услуги”. Училището се финансира от Министерството на образованието и науката и разполага с добра материална база – компютърен кабинет, учебни работилници и лаборатории.
***
Благодарение на богатата си и наситена със събития история, град Елхово притежава потенциала на действително важен културен център в страната. Същевременно специфичното географско положение на Елховския край, в съчетание с благоприятните природни условия на неговата територия, представляват достатъчно добри предпоставки за наличието на по-добро регионално и социално-икономическо развитие. Не на последно място, приграничният характер на община Елхово създава перспективни възможности за активно и плодотворно трансгранично сътрудничество с Република Турция. Така например, през лятото на 1996 г. е подписан протокол за установяване на добросъседски и приятелски отношения между община Елхово и турската околия Лалапаша с цел подобряване условията за живот в пограничния район и сътрудничество преди всичко в областта на културата и опазването на околната среда. Впоследствие на базата на този протокол е подписан договор и са проведени срещи с валиите на вилаетите Къркларели и Одрин. Предвижда се осъществяне на контакти и с други общини от турска Тракия – с Текирдаг, Одрин, Кешан. Особено важна стъпка в тази насока представлява взетото през 2003 г. решение за учредяване на Еврорегион между България и Турция с център град Елхово. Във връзка с това общината организира проекта „Заедно в Европа – развитие на трансграничното сътрудничество между Република България и Република Турция чрез създаване на условия за учредяване на еврорегион между двете страни”, проведена и е конференция на тема „Развитие на крайграничните региони на България и Турция – възможности и перспективи”. В резултат от реализирането на проекта е учредена Асоциация за местно развитие „Странджа”, обединяваща общините Елхово, Болярово, Тополоград и Средец, а от турска страна – Одрин, Къркларели, Демиркьой, Ковчаз, Инеада и Лалапаша. По този начин предстои създаването на първия еврорегион („Странджа”) на границата ни с Турция и регистрирането му в Съвета на Европа.

Политико-географски особености на Лузофонските държави (сп. Геополитика, бр. 3, 2009 г.)

Лузосфера – географско и политическо пространство

Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско) пространство в съвременната политическа карта на света. То се отличава със свои специфични черти и особености, като е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор (табл. 1). Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайският автономен район Макау (Аомън) . Смятаме все пак, че с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които имат съвременен статут на политически независими държави. Ето защо целта на нашия политикогеографски анализ е да разгледаме типичните черти и характерните историко-географски, културно-политически и социално-икономически особености на днешните лузофонски държави.
Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн км2 (7,3 % от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн души (3,7 % от световното население през 2008 г.). Днес те произвеждат около 2,4 трлн долара БВП (3,4 % от световния). Близо 99 % от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като над 80 % е само дела на Бразилия. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите, културните и търговско-икономическите взаимоотношения в лузофонското пространство.
Вероятно най-старият писмен паметник на португалския език датира от 1175 г. и е неоспоримо доказателство за ранното му отделяне от простонародния латински. Важен принос за неговото утвърждаване има великият португалски поет Луиш де Камоинш, създателят на емблематичната творба ”Os Lusiadas” (“Лузиадите”). В своето развитие португалският език преминава през четири основни етапа – португало-галисийски (ХІІ-ХІV в.), старопортугалски (ХІV-ХVІ в.), класически (ХVІ-ХVІІІ в.) и новопортугалски (след ХVІІІ в.). Повечето специалисти от областта на иберо-романските езици считат, че португалският език е галисийски диалект на испанския (кастилския), но според други представлява самостоятелен език. Той е шестият най-широко разпространен език в света, като се поделя на европейски и бразилски, които се различават във фонетично и лексикално отношение.
В Европа португалският е характерен не само за Португалия, но и за испанската провинция Галисия, с която страната граничи на север – това е свързано с процеса на формиране на португалската държавност през Средновековието. Португалоезична Америка обхваща както Бразилия, така и отделни части на Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, което е определено от колониалното минало на района. Лузо-африканското пространство включва бившите португалски колонии в Африка и част от населението на Нигерия, Сенегал, ДР Конго (Заир), Малави, Намибия, Южна Африка, Замбия, Зимбабве, Свазиленд и Танзания. В Азия португалски говорещи са Източен Тимор, Аомън, Гоа, Дамау и Дию. Същевременно в Япония има близо 300 000 японци с бразилски произход, които говорят португалски и се наричат „декасегуи”. Португалският е официален и за т.нар. “португалски креоли” в Шри Ланка и на полуостров Малака в Малайзия, където те са известни като “крищувауш”.
Географският обхват на португалоезичното пространство е формиран вследствие колониалния модел на Португалия в периода ХVІ-ХХ в. В началото на този период португалски говорят около 2 млн д., докато в края на миналия век техният брой е вече близо 200 млн д. Днес общият им брой възлиза на 233 млн д., а според някои прогнози, в средата на ХХІ в. се очаква да има повече от 335 млн лузофони (португалоговорящи).
Лузофонските държави в Южна Америка, Африка и Азия са изправени пред редица сложни етно-социални и стопански проблеми, които в определена степен могат да бъдат преодолени чрез различни форми на взаимно сътрудничество. Спрямо бившите колонии португалското правителство провежда специфична неоколониална политика, в която колонизаторското високомерие отстъпва място на искреното приятелство.
Португалоезичните страни осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), която е известна и като Лузосфера. Чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културно-политически връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост.
Comunidade dos Paises Línqua Portuguese (CPLP) включва независимите португалоговорящи страни в света с цел да организира сътрудничество и съвместни действия между тях в търсенето на общи интереси от областта на културната, икономическата, социалната и научната сфера. Важно значение има свободното движение на хора, стоки и капитали. В това отношение известен проблем изпитва единствено Португалия, тъй като е член на ЕС и е длъжна да ограничи имиграцията. Общността е учредена на 17 юли 1996 г. в Лисабон от държавните и правителствените ръководители на Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе. Две години по-късно Източен Тимор получава статут на наблюдател, а от 2002 г. е пълноправен член, с което държавите-членки прерастват на осем. През 2005 г. в Луанда министрите на културата на тези страни обявяват 5 май за Ден на лузофонската култура. На следващата година в Бисау със статут на наблюдатели са приети Екваториална Гвинея и Мавриций, а Макау става най-новият член на организацията.
След първото заседание се провеждат срещи през две години в избрана по избор страна. Общността предприема цялостно изследване на главните политически и икономически въпроси, пряко засягащи страните-членки и особено тези, които касаят либерализирането на обществения живот. Разискват се и въпроси, свързани с подобряване отношенията между ЕС и МЕРКОСУР (Южноамериканския Общ пазар) и се организират срещи на върха по оста Европа-Африка. CPLP има статут на наблюдател в ООН и развива различни форми на сътрудничество с няколко агенции, като например Международната организация по миграцията, Организацията на ООН по прехраната, Конференцията на ООН по търговията и развитието и др. Основната идея е тези страни да разширят влиянието си в международните институции и форуми чрез съвместни политически и дипломатически действия.
Върховен орган за взимане на главните решения е Конференцията на държавните и правителствените ръководители, която обикновено прави сесии на интервали от две години, а председателството се заема от страната-домакин. Друг орган е Съветът на министрите, натоварен с изпълнението на решенията, които трябва да се взимат с консенсус. Има и Комитет за постоянното гласуване в Лисабон. Той включва представителите на членуващите държави и провежда чести срещи, за да следи изпълнението на различни програми и дейности. Изпълнителният секретариат се оглавява от секретар, неговия заместник и необходимия персонал, отговаряйки за административните задачи. Създаден е също така специален фонд с доброволни вноски от обществени и частни организации. Дейността на CPLP има решаващо значение за неоколониалното сътрудничество в португалския свят.
От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона: Западна Европа (Португалия), Латинска Америка (Бразилия), Субсахарска Африка (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe), Югоизточна Азия (Източен Тимор).
Взаимодействието между политическата и регионалната социално-икономическа география (географията на страните) определя появата на регионалната политическа география. Важно теоретично значение има прилагането на модел за регионално политикогеографско проучване на страните в света. В настоящото изследване възприемаме следния модел за регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави:
- съвременно географското пространство
- историческо и политическо развитие
- социално-икономически особености

Португалия

Португалия притежава периферно географско положение в пределите на европейския континент (Фиг. 1). Страната е разположена в западната част на Иберийския полуостров, а територията ù възлиза на 92 000 км² (16 % от площта на полуострова). По този показател Португалия е сред малките държави в Европа и света. Тя граничи по суша единствено с Испания, като границата е с дължина около 1200 км. Португалия има над 800 км слабо разчленена брегова линия с Атлантическия океан. Освен това тя притежава островна територия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра (Фиг. 2), които заради географската си отдалеченост представляват политически автономни региони. Общата площ на Островна Португалия е близо 3400 км². На португалска територия се намира най-западната точка на Европа – Кабу да Рока (9º з.д.).
Географските особености и историческото развитие на Португалия определят обособяването на три основни културно-исторически и ландшафтни райони – Северна, Централна и Южна Португалия. Северът притежава планински релеф, тъй като включва западните разклонения на планинската област, наречена Месета, и е географското ядро на португалската държавност. Централна Португалия е хълмисто-платовиден район, заемащ пространството между реките Дору и Тежу. Португалският юг представлява полупустинна низина, която се отличава като аграрна територия, запазила в себе си арабо-ислямското културно влияние. Надморската височина намалява от север на юг. Най-високата точка в континенталната част е връх Сера да Ештрела (1993 м.), а на Азорските острови вулканът Пику се издига на височина 2351 м. Територията на Португалия е богата на медна руда, уран, олово и калай, а по запаси на волфрам заема първо място в Европа. Нейното меридионално разположение определя наличието на разнообразен климат. Най-типично е проявлението на субтропичния климат, който се отличава с висока влажност по крайбрежието, но е доста сух в южните райони. От своя страна северните територии са по-богати на водни ресурси. Речната мрежа е сравнително гъста и е представена предимно от реките Миню, Дору, Тежу и Гуадиана, които са сред най-дългите реки на полуострова. Наличието на жълтоземни, канелени и червеноземни почви определя развитието на специфични средиземноморски видове – корк, маслина, смокиня, нар, бадем, мирт, олеандри, рожково дърво, финикови палми, приморски бор-пиния.
Португалия е европейската държава с най-стабилни политически граници, тъй като съвременното ù геопространство е формирано още през ХІІІ в. Първоначално на нейна територия възниква древната държава Лузитания. Тя заема северната част на днешна Португалия, а през ІІ в. е вече римска провинция. В периода 713-718 г. Южна Португалия става владение на Арабския халифат. През 1095 г. е образувано графство Портукаленш, което се простира на юг от река Дору, а негов главен град е Порту. В 1143 г. графството се превръща в кралство Португалия със столица Куимбра, което е официално признато от римския Папа през 1179 г. То започва да разширява своята територия на юг към земите, които са арабско притежание. Арабите и берберите са изгонени окончателно през 1250 г., когато е отвоюван най-южният португалски град – Фару.
В края на Средновековието Португалското кралство е географски изолирано от останалата част на Европа, но притежава широк атлантически излаз. Значението на този географски фактор е оценено от португалските владетели и в епохата на Великите географски открития Португалия създава обширна колониална империя. Благодарение на Португалската колониална империя днес тази малка европейска държава практически притежава значително по-обширно географско пространство.
В началото на ХХ в. Португалия променя формата на държавното си управление и става една от първите републики в Европа. Между 1933-1974 г. в Португалия е наложена специфична авторитарна власт, като през по-голямата част от този период тя е управлявана от генерал Салазар – най-противоречивата фигура в съвременната политическа история на страната. Неговото авторитарно политическо управление се нарича “салазаризъм”, и е твърде подобено на наложения по същото време от генерал Франко в съседна Испания “франкизъм”. През 1974-1975 г. т.нар. „априлски капитани” извършват демократичен преврат, насочен към установяването накомунистическо развитие, но този опит, известен в португалската история като „Революцията на кармфилите” се оказва неуспешен . Година по-късно е подписана новата конституция и Португалия поема по пътя на модерната демокрация. Това дава възможност на страната през 1986 г. да стане дванадесетия член на ЕС.
Португалия е парламентарна република, като президентът има ограничени правомощия. Парламентът е еднопалатен и се нарича Събрание на Републиката, а начело на правителството е премиер-министърът. През 1976 г. континенталната територия на страната е поделена на осемнадесет историко-географски области, наречени distritos, а две години по-късно Азорските острови и Мадейра са преобразувани в автономни региони със свои органи на управление. В 1999 г. португалското правителство предлага ново административно райониране на страната, но то е отхвърлено с референдум. За целите на ЕС територията на Португалия е поделена на 7 региона (NUTS ІІ) и 30 подрегиона (NUTS ІІІ).
Населението на Португалия възлиза на 11 млн д. (2008). То е неравномерно разпределено по територията, като средната гъстота е около 120 д./кв.км. Най-гъстонаселена е бреговата област, докато южните части се отличават с по-ниски стойности на гъстотата. Естественият прираст варира между 0 и 1 %о, което е характерно за целия западноевропейски регион. Градското население е близо половината от общото. Това е един нисък показател за държава от Западна Европа и показва, че португаската територия е слабо урбанизирана. Най-големите португалски градове са разположени по крайбрежието, в северната и централната част на страната. Като основни икономически ядра изпъкват столицата Лисабон (3,2 млн д.) и главният град на Севера – Порту (1,5 млн д.). Други важни градове са Брага, Куимбра, Браганса, Виля Реал, Визеу и Кащелу Бранку, разположени на север от река Тежу. Главните стопански центрове на Южна Португалия са пристанищният град Сетубал, Евура, Бежа, Фару. Най-големите градове на Азорския архипелаг са Понта Делгада, Ангра ду Еруижму, Орта и Логиш, а център на Мадейра е град Фуншал.
Етно-религиозният състав на населението е еднороден, като португалците се отнасят към иберо-романската подгрупа на романската (латинската) езикова група. Върху формирането на португалската нация влияние оказват романизираните лузитани, келтското племе галисийци, германските племена свеви и вестготи, арабите и берберите, както и някои доримски колонисти (гърци, финикийци, картагенци). След разпадането на колониалната система, в Португалия се завръщат много португалци – родени в португалските колонии, тези реемигранти са известни като ретурнадуш. Относителният им дял е около 6 % от населението в страната. Същевременно в Португалия се установяват и доста португалски говорещи цветнокожи (главно от Ангола и Мозамбик).
Съвременното португалска кономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства. Важни фактори за това са географското положение на страната и авторитарният режим, който изолира Португалия от икономическия модел на развитие на Западна Европа. Португалското членство в ЕС променя икономическото положение на страната, но въпреки структурните промени тя дълго време е най-слабо развита сред членуващите държави. На базата на някои историко-географски фактори Португалия се специализира в текстилната, обувната, рибоконсервната промишленост и лозаро-винарството. Същеременно тя е на първо място в света по производство на корк и коркови изделия. Най-големият търговски партньор на Португалия е Испания. Португалската индустрия е силно зависима от вноса на суровини, във връзка с което производството се отличава с пристанищна ориентация. Земеделието пък е с растениевъдна насоченост, но е ниско продуктивно и слабо конкурентно. Все по-голямо значение придобива туризмът, който е най-големият източник на доходи в структурата на икономиката.
В териториален аспект се наблюдават някои икономически контрасти. Така например, Лисабон и Порту притежават широка стопанска специализация и съсредоточават близо половината от производството и индустриалната заетост. Икономическите райони на Брага, Авейру и Сетубал също концентрират голям промишлен и демографски ресурс, докато останалата част от страната представлява географска област с предимно аграрен характер.

Бразилия

Бразилия (Фиг. 3) е най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Тя се разполага върху 8,5 млн км² и по своя териториален потенциал отстъпва само на Русия, Канада, Китай и САЩ. Същевременно Бразилия покрива близо ½ от площта на Южна Америка, а при нос Бранку е най-източната точка на континента. Страната има широк излаз на Атлантическия океан – над 7300 км. Бразилия граничи с всички южноамерикански държави без Еквадор и Чили. Нейно притежание са някои крайбрежни острови, сред които най-големи са Фернанду ди Нуроня и Маракажу. Съвременните граници на страната са формирани през втората половина на ХVІІІ в., когато с Парагвай се води кратка война за областта Риу Гранде ду Сул, който става бразилски щат.
На територията на Бразилия добре се обособяват геоморфоложките области на Амазонската низина, равнината Пантанал, платото Мату Гросу, Бразилската планинска земя, част от Гвианското плато и Лаплатската низина. Най-високата точка достига 3014 м. при връх Неблина в Гвианската планинска земя. Като цяло преобладава низинно-равнинният релеф. Бразилия разполага с огромни залежи на рудни полезни изкопаеми (желязо, манган, мед, боксит, цинк, никел, уран, злато, титан, хром, волфрам). Перспективни са находищата на нефт в шелфовата зона, докато запасите на калорични въглища са ограничени. Обособяват се три климатични области – екваториална (Амазония), тропическа (Бразилското плато) и субтропична (Южна Бразилия). Територията на Бразилия притежава значителни хидроресурси. Особено важно стопанско значение има Амазонка – най-пълноводната река в света. Огромен е хидроенергийният потенциал на реките Парана, Сау Франсишку, Парагвай и Уругвай. Почвено-климатичните особености определят наличието на разнообразни природни зони. За западната част на Амазонската низина типични са влажните екваториални гори (селва), за които е характерно голямо видово разнообразие. Централните части на страната са заети главно от бразилска савана, наречена кампус. В условията на сух тропично-пасатен климат на североизток са се образували полупустинни редки гори (каатинга). Бразилската планинска земя и приатлантическите равнини са покрити от типична тропическа гора. В Южна Бразилия преобладават вечнозелените смесени гори и субтропичната степ – пампа.
Историческото развитие на Бразилия започва в началото на ХVІ в., когато тя става португалска колония. Португалска Бразилия същестува в периода 1530-1822 г. Най-напред са основани няколко португалски селища по атлантическия бряг, които са обвързани предимно с развитието на тропическо растениевъдство и най-вече с отглеждането на захарна тръстика. В средата на ХVІ в. Бразилия е поделена на поземлени феодални владения (капитанства), управлявани от генерал-губернатори. С течение на времето са открити големи находища на злато и диаманти, което води до разширяване на колониалната територия към сушата. Постепенно към португалското владение в Южна Америка започват да проявяват териториални претенции Франция, Нидерландия и Испания. Геополитическото съперничество между тях и Португалия оказва важно влияние върху формирането на политическите граници на Бразилия. След като става независима държава, тя бързо се превръща в империя с обширно географско пространство и значителни природни ресурси за икономическо развитие.
Бразилската империя същестува до 1889 г. Първият бразилски владетел, Дон Педру де Алкантара, е просветен и авторитарен монарх, който се проявява и като либерал, налагайки основите на парламентарната политическа система. През 1831 г. под натиска на народното недоволство той е принуден да абдикира в полза на малолетния си син Педру ІІ. По време на своето управление Педру ІІ осъществява реформи, които водят до бурно стопанско развитие. През този период се наблюдава и забележителен демографски растеж, свързан с интензивната европейска миграция. Икономическите различия между отделните географски райони в страната обаче се задълбочават. Педру ІІ е свален от власт през 1889 г., след което Бразилия се превръща в република с консервативен характер.
Конституцията от 1891 г. определя основите на федералната държава. Тя е съставена от щати (estados), които наследяват някогашните португалски капитанства. През първите две десетилетия на ХХ в. Бразилия е управлявана от олигарси, наречени коронели. Световната икономическа криза слага край на “коронелския” период, а след като властта е завзета от армията, начело на управлението през 1930 г. застава Жетулиу Варгаш. Той разпуска Конгреса (бразилският парламент) и изолира старите партии от властта, с което превръща Бразилия в авторитарна държава. Този период остава в историята като “Estado Novo” („Новата държава”) и продължава до 1954 г. През следващите години се налага модел на консервативна политика, която с течение на времето се либерализира. В 1988 г. е приета нова конституция, създаваща предпоставки за преход към демокрация.
Бразилия е президентска федеративна република. Бразилският конгрес се състои от Федерален сенат и Палата на депутатите. Територията е поделена административно на 26 щата и един федерален (столичен) окръг, управлявани от губернатори. От 1960 г. столица на страната е град Бразилия, който наследява старите колониални столици Салвадор и Риу де Жанейру
Населението на Бразилия е 188 млн д. (2008). Типични социално-демографски особености са високите стойности на естествен прираст (над 10 %о) и детска смъртност (близо 30 %о), големият дял неграмотно (около 15 %) и подтрудоспособно население (над 25 %) и др. Средната гъстота е 14 д./ км². Населението е разпределено крайно неравномерно по територията. Над 90 % от него обитава крайбрежните щати, които заемат 1/3 от общата площ на страната. Същевременно слабонаселени са тропическите гори на Амазония, саваните и вътрешните плата. През последните години нараства ролята на урбанизационните процеси, в резултат на което градското население вече достига 78 %.
Етническият състав на бразилското население е формиран от смесването на три основни компонента – местни индиански племена, европейски преселници и чернокожи африканци. “Бялото” преселническо население е съсредоточено главно в южната субтропична област. То е съставено от португалски, италиански, испански и немски преселници, които бързо са асимилирани и превърнати в бразилци. Индианските племена обитават вътрешността на Амазония, а най-многобройни сред тях са араваките, гуараните и каингуаните. Тъмнокожите бразилци са потомци на някогашните роби с африкански произход и са най-многобройни в североизточната част на Бразилия. Под влияние на смесените бракове между отделните расови типове е значителен броя на мулатите и метисите. Над 92 % от населението е католическо, като в отделни райони са запазени някои типични африкански религиозни култове.
Превръщането на Бразилия в град със столични функции е стъпка, насочена към икономическо съживяване на вътрешните територии. Най-големите бразилски градове са Сау Паулу, едно от най-старите колониални селища в Новия свят, и Риу де Жанейру, който е център на огромен мегаполис. Важно икономическо значение имат също Белу Оризонте, Порту Алегре, Ресифи, Салвадор, Форталеза, Куритиба, Белем и Манауш.
Бразилия притежава най-голям икономически потенциал сред държавите от Латинска Америка. След края на колониалния период тя е една типично аграрна страна, която с течение на времето преминава през етапи на тежки икономически кризи. През 60-те и 70-те години нейната икономика се развива сравнително стабилно, но през 80-те, по време на т.нар. “изгубено десетилетие”, Бразилия изпада в рецесия. Подписването на Договора за Общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай през 1991 г. поставя началото на радикални промени в икономическото развитие на страната.
В стопанско отношение днес се наблюдават резки регионални диспропорции. Бразилия всъщност е икономически стабилна само в отделни пространствено ограничени райони. Икономическо ядро на страната е Югоизточна Бразилия. Тя представлява силно урбанизирана и богата на природни ресурси територия, основана на индустрията, търговията и банковото дело, притежава добре изградена пристанищна инфраструктура и е част от най-силно развития в икономическо отношения район в Южна Америка. Тук има и отлични условия за развитието на тропическо растениевъдство (кафе, какао, памук, тръстика, банани и соя). Североизточна Бразилия, която е най-рано колонизирана, вътрешноконтиненталната област и особено Амазония, заемаща 1/3 от общата площ, представляват слаборазвит селскостопански район.

Португалоезичните държави в Африка

Ангола (Фиг. 4) е най-голямата португалоезична държава в Африка. Тя заема компактна територия от 1,2 млн км² в югозападната част на континента. Страната притежава значителен излаз на Атлантическия океан (над 1600 км), но бреговата линия е слабо разчленена. Ангола има общи граници с ДР Конго, Намибия, Замбия и Конго, но те имат подчертано изкуствен характер. От територията на страната е отделена провинция Кабинда, която притежава значителен нефтен потенциал.
Почти цялата територия на Ангола представлява високопланинско плато. Неговата надморска височина нараства от запад на изток и при връх Моко достига най-високата си точка – 2610 м. Крайбрежието е заето от тясна атлантическа низина. По запаси на полезни изкопаеми Ангола е една от най-богатите държави в Африка. Тя притежава значителни находища на диаманти, нефт, мрамор, мед, манган, желязна руда, злато и фосфати. Типичен за платовидната област е тропично-мусоният климат, който определя наличието на сух зимен и влажен летен сезон. Крайбрежната низина е под влияние на студеното Бенгелско течение, поради което е характерен сухия пасатен климат. Речната мрежа е гъста, а най-важно значение имат реките Касаи, Кванго, Куанза и Кунене. Под влияние на геоморфоложките условия те са неплавателни, но притежават голям хидроенергиен потенциал. На територията на страната са обособени различни ландшафтни зони – саванни гори в северната и централната част, полупустини и пустини на юг, както и листопадни редки гори във вътрешността.
Най-ранните държавни обединения на територията на Ангола се създават по течението на река Куанза, а Диогу Кау е първият португалски мореплавател, който достига анголския бряг през 1482 г. Постепенно са изградени военноморски крепости при Луанда и Бенгела, което поставя началото на португалското колониално нашествие. Най-напред е колонизирано крайбрежието, където португалците извършват доходна търговия с роби. По-късно редица договори позволяват на Португалия да наложи политическата си власт над цялата днешна територия на страната. Тя е поделена на капитанства, обвързани с аграрното производство, като най-важна износна стока е кафето. От средата на ХХ в. Ангола, наречена така в чест на африканската кралица Н`гола, вече е задморска провинция на Португалия, което поражда силно недоволство сред местното население. Заради разногласията между различните движения, борещи се за независимост, то трудно успява да се обедини в опитите си за изгонване на португалците.
В Ангола функционират три национално-освободителни движения, сред които с най-голямо значение е Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА). То е с комунистическа ориентация, а негов ръководител е Агустиню Нету. Анголските въстания са подкрепени от съветски и кубински войски, които разгромяват португалската армия. През 1975 г. Ангола поема по самостоятелен път на политическо развитие.
След независимостта Ангола е обхваната от гражданска война. Тя продължава до 2002 г. и е породена от нееднородния етнически състав на населението. Същевременно особеностите на геополитическото положение и наличието на ценни полезни изкопаеми превръщат Ангола в обект на интерес от страна на САЩ и СССР. Към параметрите на анголския конфликт можем да прибавим и опитите на Фронта за освобождение на Кабинда, който се стреми към отделянето на богатата на нефт провинция. В началото на 90-те години на ХХ в. Ангола се отказва от комунистическия път на развитие и се създават условия за свободни парламентарни избори. Те обаче не решават сложните социални и икономически проблеми, а демокрацията остава измамна фасада за едно разнородно общество, в което оръжието е важен аргумент за решаване на многобройните конфликти.
По данни за 2008 г. населението на Ангола е колкото португалското – около 11 млн д., като по-голямата част от него обитава северното крайбрежие и централните плата. Ангола е с най-малка гъстота сред португалоезичните държави – само 9 д./кв.км. Над 95 % от анголското население е от групата бенуе-конго (общо 16 народа). Официален език в страната е португалският, но се използват и много други африкански езици. Столица на Ангола е град Луанда (3 млн ж.), а други важни градове са Уамбу, Бенгела, Кабинда, Луена, Лубангу и др. Ангола е богата на полезни изкопаеми, но минно-добивната промишленост е слабо застъпена. В основата на анголската икономика е тропическото растениевъдство. Слабата урбанизираност допълва аграрния профил на стопанството. Отглеждат се предимно кафе, сизал, захарна тръстика, царевица, сладки картофи, банани, ориз, цитрусови плодове. Те формират почти целия износ на страната.
Мозамбик (Фиг. 5) е разпложен в Югоизточна Африка и обхваща площ около 800 000 км². Страната граничи с Танзания, Малави, Замбия, Зимбабве, РЮА и Свазиленд. Бреговата линия с Индийския океан е добре усвоена и се простира по протежение на 2800 км.
Северен Мозамбик е зает от Източноафриканското плато, което стъпаловидно се понижава на запад и изток. В западната част се извисяват няколко вулканични планини, като в масива Инянга се намира най-високата точка в страната – връх Бинга (2436 м.). Крайбрежието представлява плодородна алувиална низина, която обхваща близо 2/3 от територията на Мозамбик. Тя разполага с различни полезни изкопаеми – въглища, боксит, медна и желязна руда, злато, уран. Северните територии са под влияние на субекваториалния климат, а за южните типичен е тропично-пасатният климат. Мозамбик е богат на води. Речната мрежа е гъста и е представена от реките Замбези, Лимпопо, Сави и Рувума, а по границата с Малави се намира голямото източноафриканско езеро Няса. Под влияние на почвено-климатичните условия са се обособили две основни природни зони – влажна савана по крайбрежието и област на редките гори в сухите вътрешни плата.
Първият мореплавател, който достига брега на днешен Мозамбик, е Педру Кувиляу. От началото на ХVІ в. започва изграждането на португалски селища, които извършват активна търговска дейност по крайбрежието. През 1629 г. португалците подчиняват на своята власт княжеството Мономотапа, което заема част от съвременната територия на Мозамбик. То е прочуто с богатите си златни находища и с развитата морска търговия, ориентирана към Индия и арабския свят. Постепенно колониалната територия е поделена на феодални капитанства (prazos). Към средата на ХVІІ в. Мозамбик се превръща в португалска колония с главен град Луренсу Маркеш, наречен след време Мапуту.
По време на португалската колонизация на Африка през ХІХ в. Мозамбик изглежда примамлив и богат на подземни дарове район, чието овладяване се оказва по-оправдано отколкото на войнствената Ангола. Най-напред е спечелена долината на Замбези, която е разположена в гореща и заблатена низина, но е населена с разединени от търговията с роби общности, или с други думи представлява един по-скоро ненужен подарък. В периода 1895-1913 г. Португалия успява да колонизира цялата територия на страната. Въпреки че не е богата на природни ресурси, тя обхваща буферна зона между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Мозамбик при това се оказва твърде нехомогенен вътрешно, защото португалските селища са по-многобройни на север, докато южните райони са исторически по-слабо привързани към метрополията и португалоезичното население там е малцинство.
Политиката на Салазар за възстановяване на Португалската колониална империя поражда идеята за цялостно преустройство в една система, в която Мозамбик трябва да доставя на страната суровини, да осигурява пазари и да приема нейното излишно население. Колонията обаче е доста отдалечена от Португалия и нейните географски условия са по-неблагоприятни от тези в Ангола. През 1942 г. Компанията на Мозамбик, която осигурява търговските връзки между метрополията и колонията, прекратява съществуването си, а това създава предпоставки за политическа независимост. Организираната колониална война срещу Португалия започва в 1964 г. Тя се води от Едуарду Мондлане и Самора Машел.
След оттеглянето на португалците регионалните проблеми в Мозамбик се задълбочават. Въпреки комунистическата обвързаност СССР се отказва от военно присъствие и не предприема стъпки към икономическото подпомагне на страната, а това е един по-различен от приложения в Ангола модел. След 1989 г. се създават предпоставки за промяна във външнополитическата ориентация и Мозамбик се насочва към Запада . Независимо от промените политическа обстановка вътре в страната остава неспокойна.
Населението на Мозамбик възлиза на 20 млн д. (2008), а столица е град Мапуту. Други големи градове са Бейра, Немпула, Инямбане, Тете, Келимане, Пемба, Шимойу и др. Средната гъстота е 25 д./км², а естественият прираст е традиционно висок. В етническо отношение най-многобройна е групата банту (98 %), която обединява близо 50 племена. Португалците в страната са около 20 000 д. (0,1 % от населението). Официален език е португалският, но се използват и многобройни местни езици и диалекти. Територията е слабо урбанизирана, а икономиката има земеделска насоченост. Отглеждат се два типа култури – потребителски и износни. Към първата група се отнасят ориз, банани, фъстъци и бобови, а към втората – тръстика, кокосови палми, сизал, копра, памук, цитруси, кашу, агаве, чай, тютюн. Мозамбик определено е сред най-слабо развитите страни в Африка.
Гвинея-Бисау (Фиг. 6) е сред по-малките португалоезични държави на континента. Тя е разположена в западната част на Африка, а площта ù е едва 36 000 км². Граничи с Гвинея и Сенегал и има широк излаз на Атлантическия океан. Нейната територия включва също остров Булама и архипелага Бижагуш. През 1886 г. са определени съвременните граници на страната, които имат изкуствен характер.
Португалска Гвинея е низинно-равнинна страна. Нейният икономически живот се определя от растениевъдството, развито в делтите на реките Корубал, Жеба и Кашеу. Бреговата линия е силно разчленена, а вътрешните заблатени низини преминават във високия само 300 м. саванен масив Фута Джалон. Характерният за района екваториално-мусонен климат определя наличието на гъсти вечнозелени гори. Открити са ограничени находища на калай, боксит, мед фосфати, нефт и циркон.
Естествените предпоставки, които определят приобщаването на Гвинея-Бисау към Португалската империя в Африка, са удобните заливи, наличието на острови и благоприятното географско положение. Португалците създават първите си селища тук още в средата на ХХ в., след което започва постепенната колонизация. Колонията обаче е твърде бедна на суровини за износ и разполага само с анакардиев орех и фъстъци. През първата половина на ХІХ в. започват опитите на местното население за отхвърляне на португалската колониална власт, а в началото на ХХ в. борбите за независимост придобиват формата на открит военен конфликт. Той е потушен трудно от португалските войски в периода 1908-1915 г. През 1961 г. започва нов етап в освободителното движение, който е свързан с партизанските бунтове, оглавени от Африканската партия за независимост на Гвинея-Бисау (ПАИГК). В 1974 г. Гвинея-Бисау става първата независима държава в афро-лузофонското пространство.
В Португалска Гвинея войната за независимост се свързва с името на Амилкар Кабрал. Особено важна е ролята на т.нар. “баланти”. Те обединяват по-голямата част от местното население, което е враждебно настроено към португалското господство. Техен противник са “пьолите” – наследници на завоевателите и малцинство, което подкрепя колониалната сила.
Всъщност до 1980 г. островите Зелени нос са част от Португалска Гвинея. Тя се управлява от Луиш Кабрал, който обаче е обвиняван от гвинейците във фаворизиране на островното население. Ето защо с помощта на армията властта взима Бернарду Виейра. Той ориентира Гвинея-Бисау към социалистическите държави и следва политика на структурни промени, но те не дават определени икономически резултати. През 90-те години политическият режим се либерализира и се провеждат първите многопартийни избори. Независимо от това проблемите в страната изглеждат почти нерешими и засягат най-различни области от нейното политическо и икономическо развитие.
Населението на Гвинея-Бисау през 2008 г. е 1,4 млн д., което показва, че нейната територия е слабо усвоена. По-гъстонаселена е само крайбрежната зона, където е разположена и столицата Бисау. Португалска Гвинея е сред най-слаборазвитите държави в Африка. В основата на нейната икономика е растениевъдството, докато индустриалното производство е застъпено частично. Отглеждат се предимно фъстъци, маслодайна и кокосова палма, ориз, сорго, памук.
Кабу Верде, наричана до 1986 г. Република Зелени нос, (Фиг. 7) обхваща едноименния архипелаг, разположен в Атлантическия океан близо до западния бряг на Африка. По-големи от островите са Сантягу, Сау Антоу, Буавишта, Фогу, Сау Никулау, Сау Висенти, Майу и Сал. Те са разделени на две части – Северни Наветрени острови (Барлавенту) с главен град Минделу и Южни Подветрени острови (Сотавенту) с главен град островната столица Прая. Общата площ на страната е 4000 км². Крайбрежието е слабо разчленено, бреговете са стръмни и скалисти, с малко изградени пристанища. Архипелагът се отличава с вулканичен произход, планински релеф и тропично-пасатен климат. Преобладават пустините и полупустините, като само на отделни места по крайбрежията се срещат бананови палми. Населението възлиза на 400 000 д. (2008 г.) Неговата стопанска дейност е свързана с отглеждането на захарна тръстика, царевица, банани и кафе.
В епохата на португалския колониализъм Зелени нос притежават изгодно географско положение между африканското крайбрежие и Бразилия. Постепенното усвояване и колонизацията на островите започва от средата на ХV в., когато мореплавателят Диегу Гомеш открива Сантягу и Майу. Кабу Верде става независима държава в 1975 г.
Главна роля в процеса на независимост играе ПАИГК, която е създадена през 1956 г. След като островите се отделят от Португалска Гвинея са проведени първите избори, които заменят еднопартийната комунистическа диктатура. Това е важна стъпка по пътя към истинската политическа промяна на старата система, благодарение на която Кабу Верде поема по пътя на демокрацията.
Сау Туме и Принсипе (Фиг. 8) е островна държава, разположена в района на Гвинейския залив. Архипелагът е съставен от два по-големи и многобройни малки ненаселени острови с територия около 1000 км² и население близо 200 000 д. Столица на страната е Сау Туме, която се намира на едноименния главен остров. Неговите брегове са слабо разчленени, докато на Принсипе в многобройните малки заливи са изградени няколко пристанища. Островите са с вулканичен произход и са заети от гъсти вечнозелени гори. Преобладават планинският релеф и влажният екваториален климат. Икономиката на Сау Туме и Принсипе има подчертан аграрен профил – отглеждат се предимно кафе, какао, банани, кокосови орехи и хининово дърво. Важно икономическо значение имат нефтодобивът и риболовът.
Архипелагът е открит от португалските мореплаватели Жуау де Сантарем и Педру Шкубар в 1471 г., а първите негови заселници идват от Мадейра към края на века, създавайки тръстикови плантации. По-късно започва отглеждането на кафе и особено на какао, което се превръща в основен поминък за местното население. В колониалната епоха Сау Туме и Принсипе са важно островно владение, част от Атлантическата империя на Португалия. В периода 1951-1972 г. архипелагът е със статут на португалска задморска провинция, а през 1975 г. Сау Туме и Принсипе става независима държава.
Скоро след това властта в младата република взима Движението за независимост на Сау Туме и Принсипе, което е с комунистическа платформа. То национализира колониалните плантации, но след едно десетилетие държавно управление се оказва, че икономическите резултати са неблагоприятни. Наблюдава се например рязък спад в производството на какао, което съставлява 90 % от износа на страната. Ето защо са предприети мерки към либерализиране на режима и през 1990 г. е избран политическият плурализъм. Това е един нетипичен за Африка модел на демократична смяна на властта, която обаче е изправена през многобройни проблеми. Ето защо Сау Туме и Принсипе трябва да използва геополитическите предимства на островния си характер.

Източен Тимор (Тимор Лесте)

Източен Тимор (Фиг. 9) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя се намира в югоизточната част на континента и заема площ от 15 000 км². Тимор Лесте всъщност е една от най-новите държави на политическата карта на света – тя става независима едва през 2002 г. Страната заема източната половина на остров Тимор, анклава Амбину (Окуси) с главен град Лифау в западната му част и малкия остров Атауру, или Камбинг, на север. Релефът е предимно планински. Най-високата точка е при връх Тата Май Лау – 2963 м., като на изток планините преминават в каменисто плато, което завършва с тясна блатиста равнина на юг. В условията на влажен екваториален климат са се образували типични дъждовни гори, които покриват над 70 % от площта на бившата колония. По крайбрежието са открити перспективни запаси на нефт и земен газ. Населението на Източен Тимор е около 1 млн д., а гъстотата е 60 д./км². Най-многобройни етнически групи са тетум (повече от половината от населението), мамбаи, токоде и различни папуаски племена, а католицизмът е религия за около 1/3 от жителите на страната. Столица е град Дили. Икономиката на острова е специализирана в земеделието и текстилното производство, а култури като кафе, ориз, копра, манго, ванилия, карамфил, банани, сандалово дърво и сладки картофи осигуряват основната част от износа.
Португалците откриват остров Тимор в началото на ХVІ в. и през 1642 г. той вече е колония на Португалия. В 1859 г. островът е поделен на две колониални области, като португалските завоеватели усвояват източната, а холандците – западната част. Това разделение става основа за прокарването на държавната граница с днешна Индонезия.
Независимостта на Тимор Лесте е обявена на 28 ноември 1975 г. Още на следваща година обаче страната е завладяна от индонезийски военни части и е насилствено обединена с Индонезия. По този начин избухва гражданска война. Тя се води повече от двадесет години и в нея загиват над 100 000 д. През този период важно значение има Революционният фронт за освобождение на Източен Тимор (FRETILIN), чийто лидер е Хосе Хорта. През 1999 г. Тимор Лесте обявява едностранно своята независимост, но тя не е подкрепена от Индонезия, която продължава военните действия. Ето защо в конфликта се намесва ООН и на 20 май 2002 г. Източен Тимор официално се отделя като независима държава. През същата година тя става част от Лузосферата.

Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на културно-политическо пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието на държава каквато е Бразилия дава възможност на Португалия да бъде възприета като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности. Бразилия е богата на природни ресурси и притежава значителен стопански потенциал. В световната колониална история няма подобен аналог на близост между метрополия и колония в системата на техните политически и икономически взаимоотношения. Наличието на общи културни елементи като език и религия намира израз и във възприемането на модел за единен държавен организъм. Същевремено афро-лузофонското пространство, представено предимно от Ангола и Мозамбик, също има своите важни функции, които са свързани с наличието на енергийни и минерални суровини със стратегическо значение. Трайното португалско присъствие в Източен Тимор и подкрепата за това бивше азиатско владение имат своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района. Ето защо смятаме, че Португалия трябва да използва геоикономическите предимства на колониалното си величие, за да се превърне в действително влиятелна сила в Европа и атлантическия свят.