tag:blogger.com,1999:blog-16532288232790227222024-03-13T10:46:01.540+02:00Географията е свободаn_popov.su@abv.bgНиколай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comBlogger30125tag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-5968885963831229922013-01-31T13:52:00.002+02:002013-01-31T13:52:22.715+02:00За студентите от ІV курс специалност География - инфо за изпита по Средиземноморски страни<div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">
<div style="text-align: justify;">
Уважаеми колеги, <br />
публикувам списъка с тези от вас, които са изкарали изпита по Средиземноморски страни (посочил съм само факултетните номера). Колегите, които не се намерят в този списък, имат нужда от промени по своите курсови разработки - в повечето случай се касае <em>за липса на Увод</em>, поради което, както бях обяснил на лекции - няма как да оценя курсова работа без наличието на Увод. Относно това, какво точно трябва да бъде поправено по курсовия проект, моля да ме намерите в петък (1 февруари) след 11.00 ч. в каб. 259, или да ми пишете на мейла (<a href="mailto:n_popov.su@abv.bg)">n_popov.su@abv.bg)</a>, за да уточним нужните корекции. Част от оценките са завишени, благодарение присъствието на лекции, направените презентации и изготвените таблици и карти. <br />
За всички останали колеги, т. е. тези, които са оценени - моля, носете си студентските книжки за нанасяне на оценките на същата дата: кабинет 259, 9.00 ч.</div>
<div style="text-align: justify;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
<strong>4798 - 6</strong><br />
<strong>4801 - 5</strong><br />
<strong>4802 - 5</strong><br />
<strong>4805 - 6</strong><br />
<strong>4806 - 6</strong><br />
<strong>4807 - 6</strong><br />
<strong>4808 - 6</strong><br />
<strong>4809 - 6</strong><br />
<strong>4811 - 6</strong><br />
<strong>4812 - 6</strong><br />
<strong>4813 - 6</strong><br />
<strong>4815 - 6</strong><br />
<strong>4817 - 5</strong><br />
<strong>4822 - 6</strong><br />
<strong>4824 - 5</strong><br />
<strong>4826 - 6</strong><br />
<strong>4830 - 6</strong><br />
<strong>4843 - 5 </strong><br />
<strong>4849 - 5</strong><br />
<strong>4851 - 6</strong><br />
<strong>4852 - 6</strong><br />
<strong>4855 - 6</strong><br />
<strong>4856 - 6 </strong><br />
<strong>4858 - 6</strong><br />
<strong>4867 - 5 </strong><br />
<strong>4944 - 6</strong><br />
<strong></strong> </div>
</div>
Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-60682093823913408502013-01-31T13:41:00.001+02:002013-01-31T13:41:20.434+02:00<div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">
<br /></div>
Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-28618772122941900542013-01-30T12:48:00.001+02:002013-01-30T12:50:12.222+02:00За студентите от специалност География ІV курс, редовно обучение - инфо за изпита по Средиземноморски страни<div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">
Уважаеми колеги, поради големия брой курсови работи, които трябва да прегледам, оценките ви ще кача в блога си в четвъртък. Носете си книжките в петък - 1 февруари, каб. 259, 9.00 ч.</div>
Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-91953764530380229592012-06-22T10:48:00.000+03:002012-06-22T10:48:49.135+03:00За специалност География ІV курс, редовно обучение, относно изпита по ИСГСЛА<div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">Колеги, нанасянето на оценките от изпита по ИСГСЛА (Латинска Америка) ще бъде на <strong>26 юни (вторник) между 12.00 и 13.00 ч. в каб. 259</strong>. Тогава ще обявим на всеки един оценките от изпита. Моля, носете си книжките за нанасяне на оценките.</div>Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-24629098859626923682012-06-17T12:11:00.012+03:002012-06-17T12:22:10.925+03:00Резултати от контролното по СИГС и инфо за екскурзията до Гърция<div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on"><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on"><strong>Специалност История и география</strong></div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on"> </div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9336 - 4.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9370 - 6.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9371 - 3.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9372 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9377 - 4.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9379 - 4.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9380 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9381 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9385 - 2.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9386 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9387 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9388 - 5.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9389 - 2.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9390 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on"><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9394 - 4.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9395 - 5.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9396 - 4.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9399 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9401 - 4.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9403 - 2.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9407 - 2.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9412 - 2.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9414 - 3.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">9416 - 4.50</div></div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on"><div style="text-align: left;"><br />
<br />
<strong>Специалност География и биология</strong></div></div><div style="text-align: left;" trbidi="on"> </div><div style="text-align: left;" trbidi="on"> </div><div style="text-align: left;" trbidi="on"></div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13335 - 3.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13336 - 4.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13338 - 5.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13339 - 6.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13343 - 4.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13346 - 3.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13348 - 4.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13349 - 3.50</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13351 - 3.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13355 - 2.00</div><div dir="ltr" style="text-align: left;" trbidi="on">13361 - 4.50</div><div style="text-align: justify;" trbidi="on"></div><div style="text-align: justify;" trbidi="on"><br />
<strong>Колеги, офертата за Гърция е тридневна (14, 15, 16 септември) на цена 160 лв. Тръгването е на 14 септември в 7.00 ч. в посока Солун. Нощувките са общо две и са в тризвезден хотел на брега на морето при градчето Катерини (Паралия Катерини), което е част от т. нар. Олимпийска Ривиера в Северна Гърция. Имаме също посещение на прочутите скални манастири в Метеора. В цената са включени и две закуски, тип шведска маса на 15 и 16 септември. Преподавателският състав включва мен и ас. Ив. Стаменков. Сигурен съм, че ще си прекараме много добре и ще се заредим с положителна енергия за предстоящата учебна година. Молбата ми е всички, които желаят да дойдат на екскурзията, да ми пратят мейл най-късно до 30 юни, в който да потвърдят, че ще дойдат. Можете да взимате и свои приятели с вас, като цената за тях е същата. Мейлът ми е </strong><a href="mailto:n_popov.su@abv.bg"><strong>n_popov.su@abv.bg</strong></a><strong>. За всички, които ще дойдат на екскурзията, ще определя конкретна дата в началото на юли, когато трябва да ми донесете капаро. Желая ви успешна сесия и приятно изкарване на лятото! </strong></div><blockquote><strong></strong></blockquote></div>Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-12057695459347089772012-02-05T20:16:00.000+02:002012-02-05T20:16:52.986+02:00За специалност География, ІV курс редовно обучение – резултати от изпита по Социално-икономическа география на средиземноморските страни4262 много добър 5<br />
4715 отличен 6<br />
4716 отличен 6<br />
4717 много добър 5<br />
4718 много добър 5<br />
4719 отличен 6<br />
4720 добър 4<br />
4721 много добър 5<br />
4722 много добър 5<br />
4723 добър 4<br />
4725 добър 4<br />
4727 много добър 5<br />
4729 много добър 5<br />
4732 добър 4<br />
4733 отличен 6<br />
4736 отличен 6<br />
4737 много добър 5<br />
4738 добър 4<br />
4739 отличен 6<br />
4742 отличен 6<br />
4745 добър 4<br />
4747 много добър 5<br />
4748 много добър 5<br />
4749 много добър 5<br />
4750 отличен 6<br />
4753 добър 4<br />
4756 много добър 5<br />
4757 добър 4<br />
4762 отличен 6<br />
4763 добър 4<br />
4766 добър 4<br />
4768 добър 4<br />
4769 добър 4<br />
4770 отличен 6<br />
4771 много добър 5<br />
4774 много добър 5<br />
4775 добър 4<br />
4776 добър 4<br />
4777 добър 4<br />
4782 много добър 5<br />
4783 много добър 5<br />
4785 много добър 5<br />
4787 добър 4<br />
4788 отличен 6<br />
4789 отличен 6<br />
4791 много добър 5<br />
4871 много добър 5<br />
<br />
Оценките ще бъдат нанесени в книжките в понеделник (6 февруари) между 10 и 13 ч. в каб. 259.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-84341934094557372872012-01-05T18:40:00.000+02:002012-01-05T18:40:17.940+02:00Контролно по СИГС 11.01.2012 г.Специалност История и география<br />
<br />
Допуснати за контролно с пълно присъствие на лекции:<br />
<br />
Мария Шукерова<br />
Виктория Вачкова<br />
Стефан Божков<br />
Кристина Гишина<br />
Христо Пеев<br />
Георги Златарски<br />
<br />
Допуснати за контролно с непълно присъствие на лекции:<br />
<br />
Ивет Атанасова<br />
Чанита Тончева<br />
Кристиян Кузманов<br />
Любомир Петров<br />
Мая Иванова<br />
Мария Василева<br />
Ралица Гаврилова<br />
Камелия Василева<br />
Румяна Добрянова<br />
Милена Маринова<br />
Надя Маркова<br />
Дияна Янкова<br />
Росица Златинова<br />
Емилия Борисова<br />
Кристияна Величкова<br />
Марина Петрова<br />
Зорница Торбанова<br />
Ирена Бунева<br />
Ценко Василев<br />
<br />
Специалност География и биология<br />
<br />
Допуснати за контролно с пълно присъствие на лекции:<br />
<br />
Теодора Малинова<br />
Ихтиян Саид<br />
Моника Бранкова<br />
Рая Петрунова<br />
Виктория Ангелкова<br />
Радостина Георгиева<br />
Благовест Димитров<br />
Свилен Русаков<br />
Адриана Николова<br />
<br />
Допуснати за контролно с непълно присъствие на лекции:<br />
<br />
Нора Семова<br />
Гергана Миленова<br />
Мила Андонова<br />
Борислав Манолчев<br />
Ивайло Пальов<br />
Яница Шаркова<br />
Найден Станоев<br />
Биляна Кацарска<br />
Никола Пелагиев<br />
Христина Николова<br />
Светлин Цветанов<br />
Кристин Соколова<br />
Виктория НедковаНиколай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-74772891050125714792011-11-14T12:23:00.000+02:002011-11-14T12:23:34.889+02:00ОЧАКВАЙТЕ СКОРО!!!До края на 2011 г. блогът ще се превърне в сайт с адрес www.nikolaypopov.comНиколай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-66669232073821775082011-06-16T10:12:00.002+03:002011-06-25T21:17:58.341+03:00Резултати от контролното по РСИГЗЕААТР - ІІІ курс География4262 (2)<br />
4719 (6)<br />
4738 (2)<br />
4739 (6)<br />
4741 (3.00)<br />
4745 (4.00)<br />
4747 (2)<br />
4748 (3.50)<br />
4756 (4.50)<br />
4780 (2)<br />
4784 (2)<br />
4785 (3.50)<br />
4716 (4.50)<br />
4720 (4.50)<br />
4721 (3.50)<br />
4731 (2)<br />
4733 (6)<br />
4735 (3.00)<br />
4736 (5.00)<br />
4750 (5)<br />
4754 (4.00)<br />
4762 (5.50)<br />
4763 (4.00)<br />
4766 (2)<br />
4768 (2)<br />
4770 (4.50)<br />
4771 (4.00)<br />
4774 (2)<br />
4775 (4.50)<br />
4777 (3.50)<br />
4782 (6)<br />
4783 (3.50)<br />
4788 (3.50)<br />
4791 (2)<br />
4848 (4.00)<br />
4871 (4.00|<br />
4942 (5.50)<br />
Мария Илиева (2)Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-82197031883575494552011-06-10T15:47:00.001+03:002011-06-10T15:49:51.992+03:00Резултати от контролното по РСИГС специалност География и биология13287 (4.50)<br />
13288 (5.00)<br />
13290 (5.50)<br />
13292 (2)<br />
13294 (2)<br />
13297 (2)<br />
13301 (5.50)<br />
13303 (5.50)<br />
13304 (5.50)<br />
13307 (4.00)<br />
13309 (4.50)<br />
13310 (5.50)<br />
13313 (5.00)<br />
13317 (3.00)<br />
13321 (4)<br />
13327 (2)<br />
13334 (3.50)Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-42499628122120236842011-06-10T15:30:00.000+03:002011-06-10T15:30:35.403+03:00Резултати от контролното по РСИГС специалност История и география9334 (4.50)<br />
9336 (5.00)<br />
9337 (3.50)<br />
9338 (4.50)<br />
9341 (2)<br />
9342 (5.50)<br />
9343 (2)<br />
9344 (2)<br />
9345 (2)<br />
9346 (3.00)<br />
9347 (2)<br />
9348 (4.50)<br />
9350 (3.00)<br />
9351 (3.00)<br />
9352 (4.50)<br />
9356 (3.00)<br />
9357 (4.00)<br />
9359 (3.50)<br />
9360 (4.00)<br />
9361 (2)<br />
9362 (3.00)<br />
9364 (4.00)Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-32576972584787119712011-06-02T12:09:00.000+03:002011-06-02T12:09:55.362+03:00Културна и политическа география - магистриКолеги, изпитите по дисциплините "Политическа карта на света - основни етапи и съвременна структура" и "Етно-конфесионална и политикогеографска структура на Балканския полуостров" ще се проведат на 17 юни (петък) от 9.00 ч. в каб. 259. Пратете курсовите си проекти на моя мейл, или на мейла на ст. ас. Д. Полеганова най-късно до 15 юни. Изпитът ще представлява защита на курсовите работи в рамките на 10 мин. чрез презентация на мултимедиен проектор.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-3447692132225400602011-02-14T10:23:00.000+02:002011-02-14T10:23:07.768+02:00Същност и особености на Португалската колониална империяА В Т О Р Е Ф Е Р А Т<br />
<br />
на дисертация за присъждане на образователна и научна степен “Доктор”<br />
Научна специалност 01.08.13. <br />
География на страните (Регионална и политическа география)<br />
<br />
Научен ръководител: проф. д-р Стефан Карастоянов<br />
<br />
Рецензенти:<br />
Проф. д-р Христо Каракашев<br />
Доц. д-р Веселин Бояджиев<br />
<br />
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД<br />
<br />
Португалия е малка европейска държава, която е разположена в западната част на Иберийския полуостров. Тя формира своето географско пространство още през Средновековието и благодарение на широкия си атлантически излаз се превръща в типична морска страна. Забележителните географски открития на португалските мореплаватели през ХV и ХVІ в. създават предпоставки за изграждането на колониална империя. Първоначално тя представлява морско-търговска система от фактории (търговски пунктове) и фортове (военноморски крепости). Постепенно тези точкови обекти прерастват в португалски колонии, локализирани в различни цивилизационно-географски райони (Латинска Америка, Субсахарска Африка, Югоизточна Азия). Благодарение на своята колониална империя днес Португалия е част от едно обширно политическо пространство, наречено Лузосфера. То включва съвременните португалоезични страни в света. <br />
<br />
Актуалност на темата<br />
<br />
Актуалността на темата се определя от връзката между процесите на регионализация и глобализация на пространството и колониалните иницианиви на Португалия, Испания, Великобритания, Нидерландия и Франция, които в епохата на Новото време създават класически морско-колониални империи. Според нас Португалия има уникално място сред тези морски сили, тъй като изгражда най-ранната и най-дълго съществувалата колониална империя. Ето защо можем да възприемем португалското морско начало за исторически увод на глобализационните процеси. Първоначално португалският модел на колонизация е подчинен географски на подписания в края на ХV в. Тордесилски договор. Той представлява първият исторически документ, който поделя света на сфери на политическо влияние. Португалското колониално наследство е предпоставка за превръщането на Португалия в геополитически субект с голямо икономическо значение. Това създава възможности за разширяване на португалското влияние в ЕС, което е от значение конкретно и за нашата страна.<br />
Темата за колониализма е достатъчно добре изследвана от политическата, стопанската, военната и културната история, но тя има и своето географско обяснение. Във връзка с това ние смятаме, че географският фактор играе водеща, дори решаваща роля в епохата на колониализма. Португалският колониализъм е свързан с откриването на нови земи, разширяването на мрежата от търговски пътища и създаването на неоколониално политическо пространство. Неговите политикогеографски аспекти са недостатъчно изследвани в нашата научна литература въпреки огромното му културно-политическо и социално-икономическо значение. Самата Португалия, нейната география, култура и история, не са особено добре познати у нас, а трябва да отбележим, че тази малка страна има огромен принос за историческото развитие на Европа и света като цяло. Португалия всъщност успява да промени континенталния характер на средновековно-феодална Европа и благодарение на нея възникват предпоставките за взаимодействие между цивилизационно-географските райони в края на Средновековието и началото на Новото време. Ето защо можем да посочим, че днес Португалия заема едно значително по-голямо от съвременната ù европейска територия пространство, което включва и португалоезичните страни в света. В него доминират колониално наследени културни елементи като португалския език и католическата религия.<br />
Част от Обединена Европа е и нашата страна. Независимо от географската си отдалеченост, България и Португалия притежават някои общи черти в своето историческо и политическо развитие. Такива са например наличието на ислямско робство, авторитарно-изолационен режим и преход към демократично общество, а през последните години и съвместно членство във важни глобални и регионални организации като ООН, ЕС, НАТО.<br />
Политическата история на Португалия през ХХ в. е твърде близка в много отношения с българската. Характерното и за двете държави авторитарно устройство представлява период, който води до стопанска изолация. В Португалия той продължава близо пет десетилетия и е свързан най-вече с управлението на Салазар. Той налага подобна на фашизма диктатура, която приключва с разпадането на Португалската колониална империя през 1975 г. През следващите години Португалия либерализира икономическите и политическите си структури и този преход ѝ дава възможност за членство в Европейската общност. Подобен модел на развитие се наблюдава и в България, но за разлика от португалския салазаризъм комунизмът у нас не предполага налагането на свободни пазарни отношения, което прави българският демократичен преход доста по-сложен. <br />
В своето историческо развитие България и Португалия не са имали обективни причини за териториални, политически или етно-религиозни конфликти. Самата Португалия винаги е била позитивно настроена към българското членство в Обединена Европа. Същевременно разширяването на външноикономическите отношения между България и Португалия е благоприятна предпоставка за активни търговски връзки и с бившите португалски колонии. Сред тях особено важно е значението на Бразилия, която притежава огромен стопански потенциал, както и на Ангола и Мозамбик, благодарение наложените традиции в недалечното минало. <br />
<br />
Обект и предмет на изследването<br />
<br />
Обект на научното изследване е политическото пространство на бившата Португалска колониална империя, а предмет – процесите, свързани с нейното създаване, пространствено развитие и разпадане. <br />
Португалия създава колониална империя в цивилизационно-географски райони с различни геополитически характеристики в периода 1498-1975 г. Първоначално е изследвано и опознато африканското крайбрежие, а в края на ХV в. е открит морски път до Индия. С течение на времето по бреговете на Индийския океан е изградена колониална система, чийто разцвет е през първата половина на ХVІ в. Постепенното разпадане на Португалска Индия води до усвояването и колонизирането на Бразилия, която е колония на Португалия между 1530-1822 г. Загубата на Бразилия насочва португалските икономически интереси към Африка, където са създадени отделни колонии, превърнали се в независими държави през 1975 г. В края на ХХ в. португалското владение Макау (Аомън) е върнато на Китай, което бележи края на колониалната епоха за Португалия.<br />
<br />
Цел и задачи на изследването<br />
<br />
Целта на дисертационния труд е чрез възможностите, които предлага политикогеографският анализ, да се разкрият същността и особеностите на Португалската колониална империя. <br />
Изпълнението на така дефинираната цел поставя за изпълнение следните по-важни задачи:<br />
- да се изяснят теоретико-методологичните основи на изследването чрез разкриване значението на политическата, историческата и културната география, както и на цивилизационния подход в геополитиката<br />
- да се анализират колониалните модели на класическите морски империи и конкретно португалския модел на колонизация<br />
- да се обяснят най-важните причини и предпоставки за изграждането на силна морска държава като се подчертае значението на географския фактор и на обществено-политическото развитие на Португалия през Средновековието<br />
- да се разкрият особеностите на създаването и пространственото развитие на Португалската колониална империя<br />
- да се изследват процесите и явленията от вътрешно- и външнополитически характер, довели до последователното разпадане на отделните географски части от Португалската колониална империя<br />
- да се анализира португалското неоколониално пространство от гледна точка на значението му за ЕС и България <br />
<br />
Подходи и методи на изследване<br />
<br />
Разработването на дисертационния труд е съгласувано с утвърдени общонаучни и географски подходи и методи. То е подчинено на историко-географския и цивилизационния подход, на системно-структурния анализ и синтез, както и на класическите географски методи – описателен, сравнителен, картографски.<br />
<br />
Апробация<br />
<br />
По темата на дисертацията са написани две статии. Предварителната защита е проведена на разширен съвет на катедра “Регионална и политическа география” към ГГФ на СУ “Св. Климент Охридски”, с участието на хабилитирани лица от катедра “Социално-икономическа география”, УНСС и географския институт на БАН.<br />
<br />
Структура на дисертационния труд<br />
<br />
Дисертационният труд се състои от увод, четири глави, заключение с общ обем 177 страници, 181 литературни заглавия, 20 фигури, 6 таблици и 22 приложения.<br />
<br />
СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД<br />
<br />
УВОД<br />
<br />
В увода последователно са формулирани и изяснени актуалността, обекта, предмета, целта, задачите, методите и подходите на изследването. <br />
<br />
ПЪРВА ГЛАВА<br />
ТЕОРЕТИКО-МЕТОДОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО<br />
<br />
1.1. Политическа, историческа и културна география<br />
<br />
Географията е наука за пространственото взаимодействие между природата и обществото. Тя заема уникално място в системата на науките, тъй като е едновременно обществена и природна наука. В зависимост от обхвата на изследвания обект географията може да бъде поделена на обща и регионална, а от гледна точка на конкретния предмет се обособяват природната и обществената география. Основен обект на изследване на обществената география е пространствената организация на обществото. Важно място в структурата на обществените географски науки заемат политическата, историческата и културната география.<br />
Политическите процеси и явления протичат в пространството, поради което са обект на изследване от географията. По този начин възниква политическата география. Сред многообразието от дефиниции относно нейната теоретична същност ние възприемаме определението, че политическата география е наука за взаимодействието между политическите процеси и географското пространство. Политическата география е свързана с много други обществени науки като философия, история, политология, икономика, социология, културология, право. За основател на класическата политическа география като наука се смята немският антропогеограф Фридрих Ратцел. Неговите изследвания са силно повлияни от еволюционната теория на Дарвин, поради което той отнася политическата география към природогеографските науки и по-точно биогеографията. Ратцел е автор на първия систематизиран труд по политическа география – “Politische Geograpfie” (1897), в който формулира пространствения подход при обяснение на политическите събития.<br />
Важна съставна част на политическата география е геополитиката. Това понятие е използвано за пръв път от Челен в неговата книга “Държавата като форма на управление” (1917). Повлиян от географския детерминизъм на Ратцел, Челен прави извода, че геополитиката е “наука за държавата като географски организъм или явление в пространството”. Според него изследванията в геополитиката са свързани главно с анализа на географското положение, формата на територията и пространствените особености на държавите. От своя страна американският геополитик Kristof (1960) изяснява етимологията на термина “геополитика”. Той отбелязва, че геополитиката е “географска интерпретация на политиката на държавите”, т.е. тя представлява “географска политика”. Сорокин (1996) пък дефинира геополитиката като “пространствено обяснение на историята”.<br />
Приложната функция на геополитиката е свързана с разработването на стратегии за развитието на държавите. По този начин възниква геостратегията, която е близка до военната география. Според Карастоянов (2008), тя обяснява стратегията на държавите и политико-икономическите организации от гледна точка на пространствените фактори. Бъчваров (1999) отбелязва, че геостратегията е естествено продължение на геополитиката в областта на военната практика и анализира военния потенциал на държавите и военните конфликти от географска гледна точка. За Монбриал (2008) геостратегията представлява специфична военна стратегия, свързана с географските аспекти на военните действия. Геостратегията има изразен субективен характер, във връзка с което Русев (2008) посочва, че съществуват “обективно наложени геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси”. Бацаров (1999) пък прави извода, че “във формулирането на една геостратегическа концепция се използват научни методи, но сама по себе си геостратегията не може да претендира за наука”. Геостратегията изследва не само територията, но и морското пространство, като по този начин се обособява т.нар. “морска геостратегия”. Според Бъчваров (1999), нейните особености са свързани с изучаване разположението на военно-стратегическия потенциал по морския бряг, морфологията на бреговата линия, организацията на политическия живот по крайбрежието и усвояването на морските ресурси. <br />
Политическата география е пряко свързана с историческата география. Сходно с историческата география е понятието “геоистория”. То е използвано за пръв път от френския учен Фернан Бродел (1980) и представлява пресечна точка между пространствената и хронологичната парадигма в науката, тъй като изследва универсума пространство-време. От тази гледна точка Елизе Реклю (1890) прави извода, че “историята е география във времето, а географията – история на пространството”. Подобна теза отстоява и австрийският географ Хуго Хасингер в изследването си “Географски основи на историята” (1931).<br />
Към обществените географски науки се отнася и културната география. За изясняване на нейната същност значение имат някои общонаучни категории като култура, цивилизация и общество. Културната география се занимава с осмислянето на географската среда от културна гледна точка и е свързана с културологията, философията и литературата. Взаимното влияние между географията и културата дава възможност за възприемане на пространството като културен ландшафт, който моделира материалния и духовния живот на обществото и променя характера на политическия процес.<br />
<br />
1.2. Цивилизационният подход в геополитиката<br />
<br />
Цивилизационният подход има важно значение за настоящото изследване. Той е приложен за пръв път в книгата “Россия и Европа” (1871) на руския историк и философ Николай Данилевский, който разбира цивилизационната парадигма като геополитически метод. По-късно класическите теории на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби, Фернан Бродел, Кенет Кларк и Самюел Хънтингтън дефинират цивилизационния научен подход.<br />
Взаимното влияние между политическата, историческата и културната география определя възникването на цивилизационната геополитика. Тя е важно съвременно геополитическо направление, което се отличава със своята комплексност и актуалност. Същността на цивилизационния подход се състои в разбирането, че не съществуват еднакви за всички общества, държави и пространства закономерности в развитието. Цивилизационната парадигма в геополитиката възприема пространството комплексно (географско, историческо, политическо, икономическо, социално, културно) и е в основата на цивилизационното географско райониране. По този начин пространството се превръща в категория, в която важно значение има понятието “система”. Всяка една цивилизационна система представлява специфичен пространствен комплекс, в който се осъществяват сложни исторически, политически и културни връзки.<br />
За настоящото изследване важно значение придобиват двата основни цивилизациони типа държави – телурократиите и таласократиите. В своите изследвания мнозина политикогеографи, сред които и Дугин (2000), акцентират върху съществуващото противоречие между цивилизациите на Морето и Сушата. По този начин се полагат основите на двете господстващи геополитически концепции – атлантизма (мондиализма) и евразийството. <br />
Политическата регионалистика представлява съвременно актуално допълнение на политическата география. Карастоянов (2008) акцентира върху нейното нарастващо значение и я определя като “своеобразен синтез между регионалната наука, политологията и географията”. Тя има важно значение при прилагането на политико-пространствения подход в регионалните географски изследвания. <br />
Пространството може да бъде поделено на базата на различни принципи – природо-географски, социално-икономически и културно-цивилизационни. Цивилизационното райониране представлява съвкупност от субективно дефинирани и исторически формирали се устойчиви географски системи със специфични политически, социални и икономически характеристики. Цивилизационно-географските райони притежават общи културни модели на развитие, които са резултат от взаимното влияние на специфични природни и обществени фактори. <br />
Ако обобщим опитите за цивилизационно райониране на пространството, можем да стигнем до извода, че основа за обособяването на различните цивилизации е религията. Днес съществуват общо шест цивилизационни ареала, които се отличават със свой облик и специфика:<br />
- западна цивилизация <br />
- православно-християнска цивилизация<br />
- ислямска цивилизация <br />
- индуистка цивилизация<br />
- конфуцианско-будистка цивилизация <br />
- африканска цивилизация<br />
<br />
1.3. Политикогеографски аспекти на колониализма и неоколониализма<br />
<br />
Важно значение за цивилизационно-географското райониране има процеса колонизация. Най-общо той представлява система на зависимост между държавата-владетел (метрополията) и експлоатираната територия (колонията). Класическата колониална система възниква през ХVІ в. Тя е свързана с морската експанзия на Португалия, Испания, Англия, Нидерландия, Франция и полага основите на т.нар. “европоцентричен модел”. Той определя културно-политическото, социално-икономическото и научно-техническото господство на западноевропейската цивилизация в периода ХVІ-ХІХ в. То намира израз във важните обществени явления на Новото време – Ренесанса, Великите географски открития, Реформацията Просвещението, Хуманизма, Индустриалната революция. Откриването на морски пътища, разширяването на търговската мрежа и промишленото развитие превръщат Западна Европа във водеща икономическа сила в света. Европейската колониална експанзия в Новия свят (Америка и Австралия), Изтока и Африка налага специфична европейска култура. Тя е силно обвързана с християнството и подпомага процеса на “европеизиране” извън тесните рамки на Европа.<br />
Бъчваров (1999) уточнява, че понятието “колония” представлява “земеделско заселване и усвояване на периферни територии, разположени далеч от центъра на държавата”. В този смисъл колониалната територия има значението на усвоена земя и район, предназначен за нова колонизация. Колонията обозначава също отдалечена и зависима от метрополията област, която е защитавана от армия, получава административен статут и започва да се населява с различни колонисти (земеделци, търговци, роби). Този процес е особено характерен за средиземноморския свят. От географска гледна точка колонизацията най-често започва от пристанищен град, който притежава стратегическо местоположение, а неговата първоначална функция е свързана с процеса на укрепване. В един по-късен етап се проучват хинтерланда, вътрешността на територията и се усвояват нейните природни ресурси.<br />
Според нас колониалната история на европейските морски сили може да бъде проследена в следните основни етапи:<br />
- колонизация в края на Средновековието и началото на Новото време (ХV-ХVІ в.)<br />
- колонизация в периода на зараждане на капитализма (ХVІІ-ХVІІІ в.)<br />
- съвременна колонизация (ХІХ-ХХ в.)<br />
В основата на неоколониализма е такава форма на зависимост, при която без да владеят колониална територия бившите метрополии си осигуряват икономически облаги чрез вноса на различни природни суровини – енергийни, минерални, горски, аграрни. Той е особено типичен за онези бивши колонии, които запазват колониално наследени културни елементи като език и религия. Специфична негова черта е, че за разлика от колониализма, който се характеризира с незачитане правата на местното население и неуважение към неговата култура, то неоколониализмът е приеман положително от бившите колонии.<br />
Процесът известен като деколонизация предхожда неоколониализма. Той е типичен за периода след Втората световна война и е свързан със самото разпадане на колониалната система. Деколонизацията е под влияние на различни фактори. Най-важни сред тях са наличието на кризисни явления в самите европейски метрополии, както и подкрепата на национално-освободителните движения в колониите от страна на влиятелни сили като САЩ и бившия СССР. <br />
Деколонизацията започва с разпадането на британската колониална система в Северна Америка през 70-те години на ХVІІІ в., но е много по-типична за ХХ в. Началото на века е период, в който се наблюдават големи промени в сферата на политиката, обществения и икономическия живот в Европа, а либералните идеи на западната демокрация бързо придобиват популярност. Първата световна война отбелязва края на епохата, в която доминира европоцентричния модел и е доказателство, че европейските сили вече не могат да управляват ефективно своите колонии. Моделът на политическо развитие от средата на ХХ в. засяга установената от метрополиите система на зависимост и в голяма степен показва, че колониализмът трябва да бъде заменен от нови форми на междудържавни отношения.<br />
Колониалните империи представляват съвкупност от два основни елемента – метрополия и колонии. Спрямо географската среда, в която се създават и развиват, те могат да бъдат класифицирани като морски и континентални. При морските империи зависимите територии са отделени от държавното ядро, докато континенталните разширяват своята територия чрез завладяването на съседни земи и народи. <br />
Морският колониализъм е феномен, който може да се разглежда като теория и практика за силата на геополитиката. Географският модел на колонизация е подчинен на физическите параметри на колониалната територия – наличие на морски излаз, морфохидрографски особености, специфика на природните ресурси, почвено-климатични условия. Съперничеството между морските сили пък зависи от различни историко-географски, социално-икономически и културно-политически фактори, съчетанието между които определя специфичните функции на всяка една колония. Колониалната експанзия е характерно явление за европейските таласократии и те я осъществяват с много власт и организация.<br />
<br />
1.4. Колониалните модели на класическите морски империи<br />
<br />
Бояджиев (2003) съвсем удачно използва термина “класически колониални империи”, когато дефинира морско-колониалните модели на Испания, Португалия, Нидерландия, Великобритания и Франция. Морските колониални модели, които предлагат европейските държави, са повлияни от различни историко-географски, културно-политически и социално-икономически фактори. Удобното географско положение и социалната структура на обществата осигуряват на Португалия и Испания ролята на инициатори на колониалния процес. Те създават типичен за Късното Средновековие модел на колонизация, който се отличава с активна мисионерска дейност. По-късно Нидерландия и Англия овладяват нови земи и територии, обвързани предимно с търговски функции. Своеобразен е колониалният модел на Франция, в който важно значение има ролята на френския културен елемент. От втората половина на ХІХ в. в колониалната надпревара се включват също Белгия, Италия и Германия, опитвайки се да овладеят ресурси в ограниченото колониално пространство. <br />
Най-важно значение за настоящото изследване има иберо-католическият модел на колонизация, приложен от Испания и Португалия. Португалските колониални опити започват още през ХV в. Първоначално те представляват продължение на кръстоносния поход срещу исляма и имат характер на военна експедиция към арабските територии в Северна Африка. Португалия има по-добри позиции от Испания, тъй като предприема продължително изследване на западния африкански бряг в търсенето на морски път към Индия. По-късно се оказва, че геополитическата ситуация в Изтока е по-неблагоприятна от икономическите перспективи в Испанска Америка и португалците изпитват сериозни трудности при построяването на морско-търговската си система. <br />
Благодарение на колониалните си инициативи Испания и Португалия се превръщат в най-могъщите държави през ХVІ в. Особено силна е Испания, която е част от империята на Хабсбургите и притежава значителни територии в Европа и Новия свят. Важно значение за Португалия има изгодното географско положение и по-точно широкия атлантически излаз. <br />
През Средновековието почти целия Иберийски полуостров е арабско владение. Това определя формирането на общество, в което важно значение има военната аристокрация (рицарското съсловие). Осъществяването на Реконкистата, т.е. възвръщането на християнските земи, завзети от арабите и берберите, открива възможност за изграждането на силен флот, а военните успехи осигуряват търговска печалба. Натрупаните богатства обаче не се превръщат в ресурс за развитието на националната икономика. Основна причина за това е липсата на влиятелно търговско съсловие готово да осъществи буржоазен преврат. Ограниченията на подобна стопанска политика превръща тези две държави в периферен геоикономически район.<br />
В Първа глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:<br />
- географията е единна природно-обществена наука, тясно свързана с историята, икономиката, политологията, културологията и социологията<br />
- политическата, историческата и културната география са взаимно свързани и имат основно значение за пространственото осмисляне на обществените процеси<br />
- цивилизационният подход представлява важно и актуално направление в съвременната геополитика<br />
- в периода ХVІ-ХІХ в. господстващо социално-икономическо, културно-политическо и научно-техническо влияние върху неевропейските общества и култури имат държавите от Западна Европа, което е свързано с прилагането на европоцентричния модел<br />
- класически представители на морския колониализъм през Новото време са Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания и Франция<br />
- Португалия и Испания създават т.нар. “иберо-католически”, а Нидерландия и Великобритания – “протестантско-капиталистически” колониален модел, който се оказва по-добър и устойчив <br />
- европейската колониална традиция намира отражение в процесите на глобализация и регионализация на пространството <br />
<br />
ВТОРА ГЛАВА<br />
СЪЗДАВАНЕ И ПРОСТРАНСТВЕНО РАЗВИТИЕ НА ПОРТУГАЛСКАТА КОЛОНИАЛНА ИМПЕРИЯ<br />
<br />
2.1. Формиране на географското пространство на Португалия<br />
<br />
Благодарение на своето удобно местоположение и по-конкретно на широкия си атлантически излаз Португалия притежава важно географско предимство спрямо останалите западноевропейски държави в епохата на Великите географски открития. Николов (2002) посочва, че Португалия се оформя като самостоятелна държавна единица през 1095 г. при борбата на местното население (галисийци, лузитани, алани, вандали, свеви и вестготи), срещу арабските нашественици, наречена Реконкиста. Географското ядро на португалската държава обхваща северните територии от съвременното ѝ геопространство, където през древността съществува държавата Лузитания, която към ІІ в. става римска провинция. В 711 г. Лузитания, която е обвързана с християнството в неговия католически модел, попада под арабско влияние, като това е първия голям сблъсък в Западна Европа между Кръста и Полумесеца. <br />
Първите писмени сведения за графство Портукаленш се появяват към края на ІХ в. Неговото название произлиза от наименованието на столичния град – Порту (Порту Калиш – “пристанищна крепост”). През 1139 г. графството се превръща в кралство, начело с Алфонсу Енрикеш – първият португалски крал. Португалската Реконкиста обхваща периода до средата на ХІІІ в., като най-напред са отвоювани северните, а впоследствие централните и южните територии на страната. Всъщност тя слага край само на първата фаза от португало-арабските войни, които по-късно ще продължат по море. В 1260 г. Лисабон израства като столица на страната, а Порту става главния град на Севера. Това означава, че през този период вече се наблюдава процес на ориентиране на икономическия живот към крайбрежието. <br />
Перес (2005) посочва, че в началото на ХІV в. Португалия е най-малката християнска държава на Иберийския полуостров, която обаче притежава широк океански достъп и първа постига национално единство. Нейната територия постоянно е нападана от испански войски, което принуждава португалските крале често да търсят политически съюз с Англия. Англо-португалското сътрудничество обхваща дълъг период от историческото развитие на страната и е скрепен със сключения през 1386 г. договор за вечно приятелство. Той е подпечатан чрез брака на Филипа Ланкастърска и португалския крал Жуау І на следващата година. Съчетанието между тази “английска връзка”, формиращия се модерен португалски език и морската насоченост, са основните предпоставки за отделянето на Португалия от останалите иберийски държави. Нейната държавна територия е вече формирана, но Испания няма да се откаже от опитите си да покори младата португалска държава. <br />
<br />
2.2. Обществено-политическо развитие на Португалия през Средновековието<br />
<br />
В етапа на Късното Средновековие Португалия започва да развива силна градска икономика, която е пряко зависима от морската търговия. Всъщност тя представлява периферно феодално кралство, обхванато от нестихващи икономически кризи. То е разположено в един неспокоен географски район, в който религиозните битки са често явление. Като резултат от това в португалското общество постепенно се оформя благородническото съсловие на рицарите-идалгуш, което съществува главно благодарение на войната с исляма. Продължителното противопоставяне между двете религии определя състоянието на постоянна война и икономическа несигурност, но същевременно подготвя научната основа на португалските географски открития, като дава техния първоначален тласък. Стабилни позиции притежават също духовенството и дворцовата аристокрация, за които откриването на нови земи се превръща в най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред градските търговци се разкрива перспективата за големи печалби, а за португалските владетели, които се радват на неограничена (абсолютна) кралска власт, морското могъщество носи престиж и е нов източник на доходи. Най-многобройна е прослойката на селяните – те са твърде бедни, но океанските експедиции им предоставят чудесна възможност за емиграция и начало на един нов живот. Ето как, в началото на ХV в., по-голямата част от португалското общество се оказва достатъчно заинтересована от плодовете на морските пътешествия. <br />
Морско-търговската експанзия в най-общ вид представлява опит за разрешаване на основните социални, политически и икономически противоречия в страната. Осъществяването на географските експедиции се превръща в грандиозен проект, към който се присъединяват всички слоеве от общестото. Морската геополитика намира отражение в най-различни аспекти от развитието на Португалия, с което я променя завинаги. <br />
<br />
2.3. Старият свят и Португалия в навечерието на Великите географски открития<br />
<br />
Старият свят е историческо понятие, което обхваща Евразия и Средиземноморието. Този обширен район е населен от дълбока древност, като благоприятните природни условия определят наличието на някои от най-ранните световни цивилизации и култури. <br />
Според Cortesão (1990), в навечерието на Великите географски открития Португалия е европейската страна, където най-силно се чувства социално-политическото влияние на арабската цивилизация, която е подчертано търговска, и единствено на нейна територия успява да се запази войнствения дух на кръстоносните походи. През 1453 г. османските турци завладяват световната православна столица Константинопол, което затруднява търговските контакти с пристанищата на Изтока, а това дава възможност на европейските народи да потърсят морски път към богатствата на този район. <br />
Османската инвазия в Християнска Европа променя съотношението на силите на европейския континент, поради което се формират райони с различни геополитически особености. Централната и източноевропейската част се превръщат в пространство за развитие на телурократичните общества, докато по атлантическия бряг се обособяват типични държави-таласократии. Средиземно море вече представлява затворен басейн, а за господство в района на балтийското крайбрежие се водят многобройни северни войни. По този начин пристанищни центрове като Лисабон, Антверпен и Амстердам възприемат от Венеция и Генуа модела на търговски посредници. <br />
Петков (1994) отбелязва, че към края на ХV в. е положено началото на продължителен процес на промени в европейския духовен и материален свят, който обхваща много области – икономика, политика, религия, наука. Западноевропейската цивилизация се нуждае от нови модели в развитието си, което става възможно благодарение на Великите географски открития, протекли в една забележителна епоха. Съвсем точно Бояджиев (2003) счита, че те се оказват “спасителна географска реакция на свилия се в западния си край, неовладян от исляма, християнски свят”. Великите географски открития са свързани с откриването на нови земи и разширяването на мрежата от търговски пътища, което е породено от социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски причини. Те са предизвикани от възраждането на исляма и пораженията в кръстоносните походи, като са насърчавани както от централизираните ренесансови монархии, така и от католическата Църква. Разширяването на търговската мрежа, развитието на банковото дело и новите стоково-парични отношения променят средновековния характер на европейското стопанство. Новата икономическа ситуация, в основата на която е интензивната морска търговия, разрушава ограничените рамки на феодалната система, предизвиквайки като верижно следствие големи политически промени. В някои райони на Европа се обособява влиятелна търговска класа и се осъществява първоначално натрупване на капитали, а силната градска икономика изисква нови пазари и евтини суровини. Във връзка с това търсенето на морски маршрут към Индия от романтично приключение се превръща в обективна материална потребност. <br />
Типичен представител на атлантическия свят е Португалия и тя дори става първата европейска държава, която се заема с осъществяването на колониалния процес. Португалската експанзия протича в различни исторически епохи и географски райони, като е свързана с търговска и мисионерска дейност, военни походи, географски открития с научен характер, дипломация и пиратски нападения. Тя е подчинена на строго дефинирана морска стратегия, която според Карастоянов (1997) успява да разчупи континенталноориентираното мислене на средновековно-феодалното европейско общество. <br />
<br />
2.4. Фактори за превръщането на Португалия в силна морска държава<br />
<br />
През разглеждания период добре се развиват мореплаването и корабостроенето, където е извършена истинска революция. Пантев (2002) посочва, че за пръв път думата “каравела” е отбелязана в един летопис от 1255 г. Португалската каравела заменя бавноподвижната военна галера и представлява първия модерен океански кораб, който притежава мощни оръдия и издържа на тежки атмосферни условия и дълго пътуване. Усъвършенства се и морската техника с въвеждането на нови и по-точни навигационни уреди. Важно значение има също появата на морската борса.<br />
Бояджиев (2003) съвсем правилно отбелязва, че основен принос за превръщането на португалското общество в морска нация има португалският принц Енрике Мореплавателя, син на крал Жуау І. През 1418 г. в южния португалски град Сагриш той основава първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, в която творят много чужденци, които използват общ “географски език”. Там се изготвят специфични географски карти, наречени “портулани”, и лоции “рутейру”, които са типично португалско творение. Тези картографски пособия дават подробни сведения за бреговата линия и са наситени с много географски наименования. В областта на картографията португалците всъщност преоткриват богатите арабски традиции и умения в изработването на прецизни карти, а португалските капитани се славят с голям практически опит и отлични качества в открито море. <br />
Според нас факторите, които определят превръщането на Португалия в силна морска държава, могат да бъдат групирани по следния начин:<br />
1. Историко-географски фактори<br />
- формирането на модерно и независимо от Испания средновековно кралство<br />
- успешното осъществяване на Реконкистата <br />
- благоприятното геополитическо положение на Португалия в края на Средновековието и по-конкретно широкия атлантически излаз<br />
2. Обществено-политически фактори<br />
- обособяването на зависими от морската експанзия съсловия – благородници, духовенство, буржоазия<br />
- утвърждаването на силна (абсолютна) кралска власт<br />
- честите вътрешнополитически и икономически кризи, които могат да бъдат преодолени чрез активна морска търговия<br />
3. Научно-технически фактори<br />
- географската дейност на принц Енрике Мореплавателя<br />
- арабското влияние върху създаването на силна картографска школа <br />
- изграждането на първия модерен океански кораб – португалската каравела<br />
Към края на ХІV и началото на ХV в. мирът с Кастилия успокоява вътрешно-политическата обстановка, но Португалия се оказва географски изолирана от главните стопански центрове на Европа – Средиземноморието, крайбрежието на Северно и Балтийско море. Освен това нейното бедно и предимно селско население е дълбоко свързано с влиянието на католическата Църква. Широкият океански излаз обаче в голяма степен променя характеристиките на португалското геополитическо положение. През разглеждания период идеята за военноморски поход срещу исляма става водеща насока в португалската външна политика, а това поставя началото на португалската морска експанзия. През 1415 г. военен отряд, изпратен от португалския крал, окупира Сеута – важен град на мароканския бряг на Средиземно море. Неговото завладяване поставя началото на нов етап в историческото и политическото развитие на Португалия.<br />
<br />
2.5. Португалската морска политика през ХV в.<br />
<br />
2.5.1. Завладяването на Сеута и проникването в Африка<br />
<br />
Завземането на Сеута през 1415 г. се счита за увод в морската политика на Португалия (фиг. 1). В периода 1458-1473 г. португалците овладяват крайбрежните градове Алкасер Сегер, Арзила и Танжер, с което оформят база, наречена “Задморско Алгарве”, създаваща предпоставки за настъпление срещу исляма. Впоследствие португалски кораби достигат Канарските острови, а това води до морски конфликт между Португалия и Кастилия, който ще продължи през целия ХV в. Във връзка със спора за принадлежността на Канарския архипелаг е подписан договорът от Алкасуваш (1478). Според неговите разпоредби португалците се отказват от правата върху тези острови, но Испания се лишава от претенциите си спрямо териториите, разположени на юг. Това дава възможност за португалска инвазия по западния бряг на Африка. Последователно са усвоени и колонизирани много атлантически острови – Азорския архипелаг, Мадейра, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе, както и отделни области по брега, където са изградени търговски фактории. По такъв начин се обособява икономическо пространство, в чиято основа са продукти като слонова кост, мелагет (гвинейски черен пипер), златен прах, както и търговията с роби. През 1488 г. мореплавателят Бартолумеу Диаш достига нос Добра Надежда – най-южната точка на португалските географски открития в Африка, което проектира морския път до Индия, но ще трябва да мине известно време, за да може той да бъде ползван. <br />
<br />
2.5.2. Тордесилският договор и откриването на морски път до Индия<br />
<br />
Благодарение на активната географска дейност по атлантическия африкански бряг, към края на ХV в. Португалия вече притежава характеристиките на силна морска държава и навлиза в период на търговски възход, което Кастилия възприема като непосредствена заплаха. Тя не може да допусне силен съперник в океана, смятайки себе си за единствената морска сила в Европа. Същевременно Христофор Колумб предлага на Жуау ІІ план за достигането до Индия в западна посока. След отказа на португалския крал, Колумб предлага услугите си на испанските владетели и те одобряват проекта. В 1492 г. корабите на генуезкия мореплавател достигат Антилския архипелаг, погрешно възприет за островите в близост до брега на Индия. Това географско откритие отново изостря отношенията между двете католически държави, в резултат на което през 1494 г. е подписан Тордесилският договор. Той се счита за първия исторически документ, поделящ света на сфери на влияние и детерминира географските координати на португалския колониален модел. Испано-португалската демаркационна линия минава по 43º40` з.д., като португалците получават законните права да откриват и експлоатират всички земи, намиращи се на изток от нея (фиг. 2).<br />
След подписването на Тордесилския договор, най-важният проблем в португалската външна политика е свързан с откриването на път до Индия. За капитан на морското пътешествие е определен 28-годишния благородник Вашку да Гама. На 20 май ръководената от него флотилия достига голямото търговско пристанище на индийския град Каликут. Откриването на морски път до Индия се оказва най-важното географско откритие през ХV в. и то полага началото на португалската морска експанзия в Изтока. По думите на Бродел (2005), португалските открития достигат героичния си край и завършват с невероятен успех – донасянето на черния пипер в Лисабон, което само по себе си е революция. <br />
2.6. Португалската колониална империя в Изтока<br />
<br />
2.6.1. Морската геостратегия и търговското господство през ХVІ в.<br />
<br />
След достигането до Индия португалците се заемат с изграждането на система от военно-брегови бази, свързващи морските пътища в Индийския океан. Във връзка с това те създават морска геостратегия, която включва пет основни задачи:<br />
- изграждане на крайбрежна крепост при нос Добра Надежда<br />
- контролиране на Персийския залив чрез овладяването на Ормузкия проток<br />
- затваряне входа на Червено море с превземането на Аден<br />
- завладяване на Малака на изхода при Тихия океан<br />
- основаване на административен център на португалските владения в Гоа<br />
С изключение на Аден, който остава незавладян, португалската морска стратегия изглежда изпълнена. В началото на ХVІ в. Португалия установява военно господство, сломявайки съпротивата на арабските войски. Успехът е огромен, тъй като една малка католическа страна успява да вземе превес над исляма и то в едно пространство, което за португалските кръстоносци завинаги остава чуждо, враждебно и опасно. <br />
Морската стратегия позволява осъществяването на португалски търговски монопол в Ориента. Португалците бързо установяват търговски контакти с Япония, Китай, Цейлон (Шри Ланка), Формоза (Тайван), Сиам (Тайланд), Бирма (Мианмар) и островите от Индонезийския архипелаг. В основата на този процес, който е контролиран от Индийската търговска компания, са скъпите източни стоки, а сред тях с най-висока стойност са подправките (черен пипер, канела, мускатови орехи, шафран, карамфил). Най-богати на подправки се оказват Молукските строви, които по силата на Сарагоския договор (1529) стават португалско владение, като са откупени от испанския крал. В този момент Португалската колониална империя в Ориента е на върха на своето могъщество. <br />
<br />
2.6.2. Вицекралство Индия (Португалска Азия и Източна Африка)<br />
<br />
Португалското колониално владение по бреговете на Индийския океан е наречено Вицекралство Индия. От географска гледна точка то е поделено на две основни области:<br />
- азиатска (Югозападна, Южна и Югоизточна Азия)<br />
- африканска (Източна Африка) <br />
По източния бряг на Африка португалските крепости се простират от нос Добра Надежда до полуостров Сомалия, а впоследствие Мозамбик се обособява като обширна колония на Португалия. Азиатската империя има точков характер, като с най-важно значение са пристанищните центрове Гоа, Дию и Дамау в Индия, Макау, разположен в крайбрежната зона на Китай, и източната половина на остров Тимор. Тази обширна колониална система е управлявана от вицекрале, назначавани от португалския монарх за период от четири години. Сред най-изтъкнатите владетели на Португалска Индия са Франсишку Алмейда и особено Афонсу де Албукерке, който изпъква като една от най-важните фигури в епохата на португалската морска инвазия. <br />
<br />
2.7. Атлантическата колониална империя на Португалия<br />
<br />
2.7.1. Западна Африка<br />
<br />
В географско отношение колониалната империя на Португалия по бреговете на Атлантическия океан е поделена на две части:<br />
- африканска (Западна Африка) <br />
- южноамериканска (Бразилия) <br />
До началото на ХІХ в. колониалната област, разположена по западния бряг на Африка и близките острови, е подчинена на колонизирането на Бразилия. Първоначално португалците завладяват островите Кабу Верде и Сау Туме и Принсипе, за да могат по-лесно да навлязат в района на Гвинея, която е богата на злато и роби. Важна насочваща функция по тези земи имат някои африкански реки като Сенегал, Риу Гранде, Заир, Куанза, Куама и Замбези. По техните брегове се установяват доста португалски фактории, които осъществяват търговия с роби и благородни метали, а по брега израстват многобройни крепости от Сеута до нос Добра Надежда.<br />
<br />
2.7.2. Португалска Америка<br />
<br />
През пролетта на 1500 г. морската експедиция на португалския мореплавател Педру Алвариш Кабрал открива Бразилия. Първоначално португалците възприемат своето географско откритие като остров, което наричат “Нова Лузитания” или Terra de Vera Santa Cruz (Земя на истинския Свети кръст). Наименованието Бразилия произлиза от названието на каучуконосното дърво pau-brasil, което се среща в изобилие тук и става много търсена суровина в европейската текстилна промишленост и корабостроенето. <br />
Според Йорданов (1975), официалната колонизация на Бразилия започва през 1530 г. Постепенно португалците се разполагат върху една обширна крайбрежна зона между 8º и 24º ю.ш. Главна причина за интензивното усвояване на новооткритата територия се оказва наличието на плодородни земи, заети от захарна тръстика, чието отглеждане е благоприятствано от влажния и горещ климат в района. Твърде бързо португалските нашественици разширяват колониалното пространство, което в 1534 г. е поделено от крал Жуау ІІІ на феодални владения (наследствени капитанства), ръководени от дребни багородници-капитани. Към средата на ХVІ в. град Сау Салвадор, намиращ се в центъра на завладените от португалците земи, става столица на колониалното владение. Португалските завоеватели са принудени да отбиват нашествията на други европейски съперници (испанци, французи, холандци), които също искат да колонизират богата на тръстикова захар територия. Така или иначе, култивирането на захар, а по-късно на памук, тютюн и кафе, води до развитието на плантационно стопанство с използване на робски труд. <br />
В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. аграрният характер на Бразилия като португалска колония се променя, тъй като са открити значителни запаси на злато и диаманти. Те бързо привличат много португалски емигранти, а това води до още по-голямо териториално разширение. Златните находища са обвързани главно с югоизточния колониален район и постепенно той започва да доминира в стопанско отношение, докато североизточната територия си остава земеделска колония и нейното икономическо значение все повече намалява. Риу де Жанейру се превръща в пристанището, към което се насочва златния поток и през 1763 г. градът израства като столица на Португалска Америка. <br />
По същото време колониалните проблеми с големия морски съперник Испания отново се задълбочават, поради което договорът от Тордесияс е преразгледан. В 1750 г. испанските и португалските дипломати сключват т.нар. Мадридско споразумение, което признава португалските права над територията на Бразилия. С течение на времето, благодарение на значителните природни ресурси, тя се превръща в най-обширната португалска колония. Португалските заселници лесно припознават Бразилия като своя втора родина, а това явление остава непознато на Изток. Ето как, докато поругалците губят позиции в Ориента, където морско-търговската империя постепенно се разпада, португалската колонизация в Южна Америка бързо напредва. Успех постигат и мисионерските мисии.<br />
Във Втора глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:<br />
- главните фактори, които определят превръщането на Португалия в силна морска държава са благоприятното географско положение на страната в навечерието на Великите географски открития и социалната структура на средновековното португалско общество<br />
- през ХV в. Португалия осъществява морска експанзия, която полага основите на Португалската колониална империя, а най-важните събития през този период са завладяването на Сеута и откриването на морски път до Индия<br />
- в 1494 г. е подписан Тордесилският договор, който определя географския обхват на португалския колониален модел <br />
- от географска гледна точка Португалската империя е поделена на две колониални части – Източна (Индийска) и Западна (Атлантическа)<br />
- основните колонии на Източната колониална империя на Португалия са Гоа, Дию и Дамау в Индия, китайския крайбрежен град Макау, Източен Тимор и Мозамбик, а в рамките на Западната Португалска империя най-важни са Бразилия и Ангола <br />
- Португалската колониална империя в Ориента има точков характер и е много по-уязвима от империята по бреговете на Атлантическия океан, а в основата на търговските контакти с източни стоки са предимно подправките<br />
- Западната колониална империя на Португалия е доста по-обширна, а нейното икономическо значение се определя на богатството на минерални, горски и аграни ресурси<br />
<br />
ТРЕТА ГЛАВА<br />
РАЗПАДАНЕ НА ПОРТУГАЛСКАТА КОЛОНИАЛНА ИМПЕРИЯ<br />
<br />
3.1. Причини за разпадането на Португалската колониална империя в Азия <br />
<br />
Причините, които определят разпадането на Португалската колониална империя в Азия са сложни и комплексни, но могат да бъдат поделени на две основни групи:<br />
1. Външнополитически<br />
- неефективната военноморска организация в Ориента<br />
- морската конкуренция на Нидерландия<br />
2. Вътрешнополитически<br />
- прилагането на икономическа политика на меркантилизъм, която подценява местното промишлено производство и не дава възможност за превръщането на търговските печалби от Изтока в ресурс за развитието на икономиката<br />
- изграждането на общество, в което водещи функции имат армията, Църквата и дворцовата аристокрация, а не търговското съсловие (буржоазията), което да осъществи индустриална революция с наличния финансов капитал<br />
- католическият фанатизъм, свързан с изгонването на евреите и маврите, които могат да развиват силната градска икономика <br />
Според Фернандес-Арместо (1995), по бреговете на Индийския океан португалците построяват система, която се опира на невъзможна морска стратегия, тъй като опорните точки в нея са доста отдалечени една от друга. Източната империя е изградена без сърцевина като отделните португалски владения са разделяни от огромно морско пространство. В представите на изпълнените с надежда хора в родината тази организация изглежда цялостна и величествена, но всъщност се оказва измамно силна и стабилна. Португалците постоянно са изложени на морски атаки срещу араби, перси, турци, малайци, които са прочути с военната си сила и мощ. По този начин Португалия е поставена под силно напрежение, а величието в Изтока изисква от нея огромни усилия. Славните победи се редуват с тежки поражения, в които португалските военни сили никога не са достатъчни. ХVІ в. е период на постоянни колониални войни, които изтощават малкото кралство. Бешков и др. (1966) посочват, че след смъртта на Албукерке крал Мануел престава да изпраща в Индия издигнати хора, тъй като се страхува, че ако вицекралят затвърди положението си тук, ще откаже да се подчинява на Португалия. <br />
През разглеждания период морските войни с Испания продължават, а испанският кралски флот е много по-силен от португалския и неслучайно е наречен “Непобедимата армада”. След една подобна битка Португалия претърпява тежко поражение, поради което изпада в династична криза и през 1581 г. губи своята независимост, като става част от европейските владения на Испания. Това дава основание на Куртезау (1990) да отбележи, че ако разпадането на колониалната империя вече е започнало, то пагубната външна политика на Испания ускорява значително този процес. Португалия възстановява суверенитета си през 1640 г., но се оказва, че епохата на нейното морско и търговско могъщество е останала в миналото.<br />
Всъщност Португалското кралство става испанско владение тъкмо когато Нидерландия успява да извоюва своята независимост от Испания. Тя обединява седем протестантски провинции, разположени край бреговете на Рейн, Маас и Шелда при вливането им в Северно море, а като водещ икономически център в този низинен район изпъква Амстердам, който бързо измества Лисабон и Антверпен, превръщайки се в главното търговско пристанище на Европа. В периода 1600-1663 г. по бреговете на Индийския океан се води португало-нидерландска колониална война, завършила с успех за Нидерландия, която поема търговията с източни стоки. Географските условия, политическото развитие, социалната обстановка и състоянието на икономиката в Нидерландия се различават съществено от тези в Португалия. Силната холандска зависимост от морската търговия и практическите идеи на изповядвания от холандците калвинизъм са в основата на един нов и по-успешен колониален модел, благодарение на който Нидерландия се превръща в наследник на Португалската колониална империя в Ориента. <br />
Съвсем различна стопанска политика на меркантилизъм прилага португалският крал Мануел І. Тя е свързана с активната морска търговия и поддържането на положителен търговски баланс, но подценява индустриалното производство. Липсата на промишлени стоки, които трябва да бъдат разменяни за подправки и други източни продукти, става причина за откриването на португалска фактория във фламандския град Антверпен. Цените на купуваните в Антверпен стоки нарастват значително, поради което кралят е принуден да тегли банкови кредити, но те са с висок лихвен процент и той бързо задлъжнява. Според пазарната логика, както посочва и Беров (1999), при създалото се насищане на европейския пазар със стоки от Ориента, спадането на цената им е очаквано явление. Същевременно старите търговски пътища се възстановяват и италианските пристанищни градове отново получават възможност за интензивна търговска дейност, а това води до морска война с португалците. Така или иначе, през целия ХVІ в. Португалия не осъществява някакво ново промишлено производство и нейната територия остава слабо индустриализирана.<br />
Във връзка с тези процеси, в португалското общество не успява да се оформи силно търговско съсловие, независимо че самата Португалия е пряко зависима от търговията и производството. Икономическите промени, дължащи се на морските инициативи, водят до една неблагоприятна социална тенденция, свързана с интензивната миграция от провинцията към Лисабон, където се появява едно ненужно дворцово общество. То бързо забогатява, но се оказва напълно безполезно, тъй като само паразитира около кралския двор и с тежестта си смазва тези, които произвеждат блага, а те почти изцяло са представени от селячеството. Ориенталските богатства не достигат португалското село, а селяните, които са най-многобройната прослойка в обществото, чувстват в особено силна степен отрицателните последици от инвазията в Изтока. Това явление е свързано с процъфтяващата роботърговия в португалските земи, тъй като робите изпълняват почти същата работа като тях и борбата за по-високо заплащане на селяните се оказва невъзможна. В този смисъл спасение от тежките условия в селата може да се търси най-вече в Църквата, поради което бедното селско население бързо се ориентира към религиозните ордени. <br />
По този начин става възможно оформянето на едно стабилно духовенство, което с течение на времето придобива все по-голямо политическо влияние. В резултат от прилагането на португалската Инквизиция след 1536 г. евреите в Португалия са принудени да напуснат пределите на сраната. Така тя губи много добри занаятчии и изкусни търговци, които притежават значителна част от икономическите ресурси. Духовната цензура отнема възможността за творческо мислене, унищожавайки идейния хуманизъм в тази велика епоха на географски открития и морска експанзия. <br />
Крайният икономически резултат от търговския монопол в Ориента, благодарение победите на португалската армия, дала толкова много жертви в битките, за съжаление се оказва твърде неприятен. Всъщност равносметката изглежда съвсем проста – богата държава и бедна нация. <br />
<br />
3.2. Загубата на Бразилия<br />
<br />
След средата на ХVІІ в., когато морската империя в Изтока е почти напълно унищожена, Португалия получава нов прилив на колониална енергия, насочена към Бразилия. Португалското владение в Южна Америка обаче също е изправено пред многобройни промени, които са предизвикани от най-голямото колониално богатство – златото. Оказва се, че бразилското злато не води до положителни икономически промени, нито до чувствителни изменения в социалната структура, основна вина за което, според Сарайва (2002), има португалският крал Жуау V. Той насочва почти всички постъпления от мините в Америка към поддържането на луксозна придворна свита, тъй като се стреми да издигне своята институция до нивото на френския абсолютизъм при Луи ХІV. Епохата на Дон Жуау V също се характеризира с липсата на търговски предприемачи, поради което първоначалното натрупване на капитал се оказва невъзможно. Бразилия бързо става обект на икономически интерес и от други европейски сили и Португалия губи част от територията на своята колония.<br />
В края на ХVІІІ в. кралството има да решава сложни геополитически проблеми, възникнали в резултат най-вече от англо-испанското морско съперничество. Междувременно начело на Франция застава Наполеон Бонапарт и скоро тя се превръща в най-голямата сила на континента. Испания решава да подкрепи Наполеонова Франция, докато Великобритания, загубила колониите си в Северна Америка, изживява труден период. След Френската революция в обществения живот на Португалия започват да вземат превес профренски настроените среди, като в светлината на политическите теории от епохата абсолютната кралска власт се възприема като символ на несправедливост. Тъкмо когато Португалия е изправена пред реалната опастност отново да стане част от територията на Испания, тя получава френски ултиматум, че ще загуби колонията си в Америка, ако не затвори своите пристанища, в които се е настанил английския флот. Във връзка със силната си икономическа зависимост от Бразилия Португалското кралство трудно би могло да допусне колебание в позициите си. Окупирана от испански и френски войски по суша и море, Португалия не може да се надява на британска помощ.<br />
В тази сложна обстановка е приложен предварително замисления и подкрепен от британското правителство план за прехвърлянето на кралското семейство в Бразилия. Подобна спасителна идея постоянно присъства като възможност при подобни ситуации, но в началото на ХІХ в. изглежда няма по-добър момент за това. С декрет от 1815 г. Бразилия и Португалия се обединяват в единен държавно-политически организъм и според възприетия проект, в Риу де Жанейру трябва да се намира постоянното седалище на португалския монарх, докато тронът в Лисабон ще бъде заеман от принца-престолонаследник. <br />
Същевременно обаче Португалия се превръща в бюрократизирана страна с изостанала икономика, в политическа стагнация, без държавен глава и мизерстващ народ, при което опастността от анархия става все по-голяма. Всичко това създава предпоставки за избухването на революция през 1820 г., вследствие на която е организирано либерално правителство, призвано да извади страната от кризата. Революция обхваща всички португалски колонии, но има най-силен ефект в Бразилия, където новините за държавния преврат предизвикват сериозно въодушевление сред либералните среди, посветили се на идеала за политическа независимост. По същото време португалският крал се завръща в родината си и начело на Бразилия застава неговия първороден син Дон Педру, който възприема идеята за отделянето от Португалия. <br />
На 7 септември 1822 г. Педру І става първия крал на Бразилия, а на 12 октомври е провъзгласен за император. Португалия трудно приема този факт и нейните носталгични чувства, произтичащи от загубата, са наистина дълбоки, но политическата реалност се оказва съвсем различна – Великобритания вече няма интерес да защитава Португалия и подкрепя Бразилия по пътя към независимостта. След тригодишни колебания, на 29 август 1825 г., Португалия е принудена да признае статута на новата държава. <br />
Пантев (1991) посочва, че Бразилия става независима държава в хода на политически процес, който обхваща Латинска Америка през ХІХ в. Нейните граници са очертани в зоната на контакт между португалските от една страна и испанските, френските, холандските и английските геополитически интереси от друга. Същевременно разпадането на колониалната система на Испания води до обособяването на няколко независими субекта, докато Португалска Америка успява да запази своята териториална цялост под формата на една държава. Подобно запазване на националната общност върху толкова огромно пространство е геополитически феномен, свързан преди всичко с географските особености на територията и централизирана колониална политика, приложена от португалците (фиг. 3). <br />
<br />
3.3. Португалската колониална геополитика в Африка през ХІХ-ХХ в.<br />
<br />
След като завземат Сеута португалците построяват няколко устойчиви военноморски пунктове и търговски кантори, разположени по африканския бряг от Мароко до Сомалия, които са географски ориентирани в две основни зони – западна и източна. Те притежават различни геополитически функции, като западния африкански бряг е част от Атлантическата империя и има значението на район за роботърговия, а крайбрежието на Индийския океан е отправна база към търговската система в Изтока. Всъщност Африка притежава смесени характеристики на колониален обект, което се определя от централното му местоположение спрямо Бразилия и Ориента. Постепенно отделните търговски станции и стражеви постове прерастват в португалски колонии.<br />
Португалската колониална геополитика в Африка е подпомогната от няколко основни фактора – удобното географско положение на континента, наличието на естествени ресурси и слабата обществено-политическа организация. Португалия всъщност е първата европейска държава, проявила интерес към икономическите перспективи, които предлага африканския континент. Изграждането и териториалното разрастане на португалските владения в Африка започват още през ХVІ в., но значението на колониите е оценено едва след загубата на Бразилия. <br />
В средата на ХІХ в. империята в Изтока вече не съществува, а Бразилия е независима държава, все още враждебно настроена към бившата метрополия. Ето защо Португалия се заема с изграждането на колониална империя в Африка, но е принудена да се съобразява с имперските амбиции на Англия, Франция, Белгия и Германия. С течение на времето, както посочва и Даков (1961), колониалната територия на Португалия в Африка обхваща площ 22 пъти по-голяма от тази на метрополията.<br />
През разглеждания период португалците възприемат идеята за създаването на обширна империя в Африка като единствена възможност за възвръщне на средновековната национална слава на влиятелна морска сила. Във връзка с това започва кампания за насочване на общественото мнение към задморските проблеми, която се превръща в национален проект, подкрепен както от елита, така и от цялата нация. Особено важно значение например има изграждането на Лисабонското географско дружество, което се радва на огромна популярност. Сред най-активните му органи е Националната португалска комисия за проучване и цивилизоване на Африка, която има решаващо значение в този процес.<br />
Основната геополитическа идея на португалците е овладяването на Южна (Тропическа) Африка. Ето защо те се опитват да разширят териториите на Ангола и Мозамбик навътре към сушата с цел обособяването на общ колониален обект. Великите сили (Великобритания, Франция, Германия) обаче не зачитат историческите португалски права, като изтъкват факта, че Португалия не притежава необходимия колониален ресурс – икономически, военен и технологичен, за да владее тази територия. Така в началото на ХХ в. тя притежава няколко африкански колонии, но те не представляват единна и неразпокъсана територия, което показва, че Португалската колониална империя в Африка вече няма потенциал за пространствено развитие.<br />
<br />
3.4. “Революцията на карамфилите” и края на португалската колониална епоха<br />
<br />
На 4 срещу 5 октомври 1910 г. в Лисабон е извършен държавен преврат, след който Португалия става република. Митев (2007) отбелязва, че този политически експеримент се следи с любопитство, тъй като Португалия е сред първите държави, ориентирани към републиканските идеи в една почти изцяло монархическа Европа. На 11 април 1933 г. е приета нова конституция, която заляга в управлението на т.нар. ”Нова държава” (Estado Novo). Нейна основа е авторитарния полуфашистки модел на управление, наложен от Антониу Салазар. Сарайва (2002) счита, че във външната си политика Салазар отделя особено внимание на португалските колониални владения, които от 1952 г. придобиват статут на “отвъдморски провинции”. Те са възприемани като неделима част от националната територия, което предизвиква острата реакция на Великобритания, Франция и социалистическия блок от държави. <br />
В средата на ХХ в. геополитическите отношения между Португалия и Индия в т.нар. “португалски щати” Гоа, Дамау и Дию се изострят, поради което избухва военен конфликт, приключил в 1961 г. Загубата на тези области отбелязва края на португалското колониално влияние в Индия. В периода 1961-1974 г. португалските колонии в Африка са обхванати от гражданска война, която е подкрепена материално и морално от много страни и поражда негативни настроения спрямо Португалия. Колониалният конфликт забавя икономическото развитие на страната, която е принудена да поддържа военен контингент, надхвърлящ собствените ѝ възможности. Непрекъснато нараства броя на противниците на колониализма, в резултат на което през 1974 г. в метрополията избухва т.нар. “Революция на карамфилите”. Тя е подкрепена от цялото португалско общество и се оказва решаваща за бъдещето на Португалската колониална империя. През 1975 г. Португалия губи своите владения в Африка (фиг. 4) и Източен Тимур в Азия, а в 1999 г. тя се разделя и с Макау. Този китайски град е последното португалско владение, което е част от някогашната забележителна колониална империя.<br />
“Разпадането на Португалската колониална империя”, пише Сарайва (2002), “отваря празнина в националното съзнание, подобна на тази след загубата на Бразилия. Нов политически курс е предложен през 1986 г., когато Португалия е приета за държава-член на ЕС. Това налага осъществяването на дълго чаканите промени във всички области на обществения живот.”<br />
В Трета глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:<br />
- основната част от Португалската империя в Изтока се разпада в средата на ХVІ в., което определя насочването на португалския колониален интерес към Бразилия<br />
- най-важните причини за разпадането на Източната Португалска колониална империя са външнополитически (неефективната военна организация и морската конкуреция на Нидерландия) и вътрешнополитически (налагането на икономическа политика на меркантилизъм, подценяваща местното промишлено производство, липсата на влиятелно търговски съсловие и католическият фанатизъм) <br />
- Бразилия става независима държава през 1822 г., което е под влияние на деколонизацията в Латинска Америка и френското политическо влияние в Португалия<br />
- загубата на Бразилия насочва португалските задморски интереси към Африка, където португалците срещат колониалната конкуренцията на Великобритания, Франция, Германия и Белгия <br />
- португалската колониална геополитика през ХІХ е свързана с обединяването на Ангола и Мозамбик в общ колониален обект, но тя не се осъществява<br />
- “Революцията на карамфилите” (1974-1975) има основна роля за окончателното разпадане на Португалската колониална империя като бившите португалски колонии в Африка и Източен Тимор в Югоизточна Азия стават независими държави <br />
- Макау (Аомън) е последното португалско владение, което е част от бившата колониална империя<br />
<br />
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА<br />
ПОРТУГАЛСКОТО НЕОКОЛОНИАЛНО ПРОСТРАНСТВО ЗНАЧЕНИЕТО МУ ЗА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА И БЪЛГАРИЯ<br />
<br />
4.1. Новата парадигма във външна политика и европейската интеграция на Португалия<br />
<br />
Лойер (Геополитически речник на света, 2005) отбелязва, че въпреки силната привързаност към своята морска история разпадането на колониалната империя на Португалия бележи истинска промяна в нейните геополитически ориентири. Тя насочва усилията си към интегрирането си в общоевропейските структури, а идеята за обединение с бившите колонии е бързо забравена. Доказателство за това е строгостта, формулирана от Шенгенското споразумение, спрямо мигрантите от португалските колонии, както и все по-интензивните търговски връзки с Испания, отношенията с която никога преди това не са били особено плодотворни. След 1975 г. Португалия извършва преход от авторитарно към демократично общество и либерализира своята икономика. Тази важна промяна в политическото развитие на страната намира израз в португалското членство в ЕС от 1986 г. и е свързана с Революцията на карамфилите. <br />
Въпреки някои обективни трудности, постепенното интегриране на Португалия в европейските политически и икономически структури през последните две десетилетия създава предпоставки за изграждането на ново, гражданско общество, стабилно и балансирано икономическо развитие, оптимална производствена специализация и ефективно участие на страната в новата континентална архитектура. Същевременно все по-активното участие на Португалия при изграждането на Общия европейски дом определя нови възможности за ЕС и останалите континентални организации в отношенията им с другите цивилизационни региони на света. Причина за това е колониалното минало на страната и нейните активни културно-политически и търговско-икономически взаимоотношения с останалите португалскоезични (лузофонски) държави. Те формират специфично неоколониално пространство, което не е обособено географски и включва държави с различен териториален, природен и социално-икономически потенциал. <br />
<br />
4.2. Регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави<br />
<br />
4.2.1. Лузофера – географско и политическо пространство<br />
<br />
Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско) пространство в съвременната политическа карта на света, което се отличава със свои специфични черти и особености. То е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор. Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайския автономен район Макау (Аомън). Според нас с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които днес имат статут на политически независими държави. <br />
Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн. км2 (7,3 % от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн. души (3,7 % от световното население през 2008 г.). Днес те произвеждат около 2,4 трлн. долара БВП (3,4 % от световния). Близо 99 % от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като над 80 % е само дела на Бразилия. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите и икономическите взаимоотношения между лузофонските държави, които осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), известна и като Лузосфера. Тя е създадена през 1996 г. и чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културни връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост. <br />
От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона: <br />
- Западна Европа (Португалия)<br />
- Латинска Америка (Бразилия)<br />
- Субсахарска Африка (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe)<br />
- Югоизточна Азия (Източен Тимор)<br />
<br />
4.2.2. Португалия<br />
<br />
Португалия (фиг. 5) притежава периферно географско положение в рамките на европейския континент. Нейната площ възлиза на 92 000 кв.км, което е 16 % от площта на Иберийския полуостров, а населението ѝ се изчислява на около 11 млн. д. Тя граничи с Испания, има широк излаз на Атлантическия океан и притежава островна територия, към която се отнасят Азорския архипелаг и Мадейра. Добре обособени териториално са три историко-географски района. Северна Португалия е с планински релеф и е първоначалното ядро на португалската държавност, централната част е хълмисто-платовидна и има водещи функции в икономическото развитие на страната, а южните територии представляват полупустинна низина, която представлява аграрен район, запазил в себе си арабо-ислямското културно влияние. Португалската икономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства.<br />
<br />
4.2.3. Бразилия<br />
<br />
Бразилия (фиг. 6) е най-голямата португалоезична и католическа държава в света, която покрива близо половината от територията на континента Южна Америка и притежава значителен природоресурсен потенциал. Тя е португалска колония в периода 1530-1822 г., а след независимостта израства в Бразилска империя (1822-1889). След периоди на държавни преврати, военни и авторитарни режими, през последните десетилетия се създават необходимите условия за преход към демокрация. Важно значение за обществено-икономическото развитие на страната има подписването на Договора за общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай през 1991 г. Въпреки богатите си възможности, във връзка с наложения португалски модел на колонизация, в икономическото развитие на страната се наблюдават съществени социални и регионални диспропорции. Стопански стабилна е само Югоизточната Бразилия, където се намират главните бразилски градове – Сау Паулу и Риу де Жанейру, докато за останалата част са характерни големи социално-икономически проблеми.<br />
<br />
4.2.4. Лузофонските държави в Африка<br />
<br />
Ангола (фиг. 7) е най-голямата бивша португалска колония в Африка. Тя има компактна територия и широк атлантически достъп. Част от нея е и отделената от страната провинция Кабинда, която притежава значителен нефтен потенциал. Изкуственият характер на държавните граници на Ангола е причина за наличието на многобройни етно-политически конфликти след извоюването на независимостта през 1975 г. До 2002 г. страната е обхваната от кръвопролитна гражданска война.<br />
Мозамбик (фиг. 8) е разположен в Югоизточна Африка и се отличава с добре усвоена брегова линия с Индийския океан, която се простира по протежение на 2800 км. Неговата територия става португалска колония, защото обхваща район, който трябва да бъде буфер между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Характерна особеност е вътрешната нехомогенност на страната, защото португалските селища преобладават на север, докато Южен Мозамбик е историческо по-малко привързан към метрополията и португалоезичното население там е малцинство. След извоюването на независимостта в 1975 г. правителствата в Мозамбик предприемат различни стъпки към икономическото и политическото му стабилизиране, но те не дават положителен резултат. <br />
Гвинея-Бисау (фиг. 9), Кабу Верде (фиг. 10) и Сау Туме и Принсипе (фиг. 11) също са част от афро-лузофонско пространство и на свой ред са изправени пред многобройни социално-икономически и културно-политически трудности в развитието си.<br />
<br />
4.2.5. Източен Тимор (Тимор Лесте)<br />
<br />
Източен Тимур (фиг. 12) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя е част от Португалската колониална империя в периода 1642-1975 г. Страната е една от най-младите на политическата карта на света, тъй като е обявена за независима през 2002 г., когато е отделена от територията на Индонезия. Португалската подкрепа за това бивше азиатско владение има своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района.<br />
<br />
Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието на държава каквато е Бразилия дава възможност на Португалия да бъде възприета като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности.<br />
<br />
4.3. Португалският свят и България<br />
<br />
4.3.1. Особености в обществено-историческото развитие на Португалия и България<br />
<br />
Независимо от географската отдалеченост между България и Португалия двете държави притежават някои сходни и съпоставими особености в историческото и политическото си развитие. В пространствено отношение Португалия и България принадлежат към различни културно-цивилизационни региони (Западна и Източна Европа), което определя прилагането на съответните политически и икономически модели на развитие. В рамките на своите два региона Португалия и България са най-слабо развитите държави-членки на ЕС. <br />
Португалия е типичен представител на европейската морска традиция в епохата на Новото време. Същевременно Българското царство става част от европейските владения на Османската империя, което изолира страната ни от важните политически процеси в периода ХV-ХІХ в. На Иберийския полуостров Португалското кралство също изживява период на ислямски нашествия, продължил около пет века. Арабският модел на политическо господство все пак е много по-различен от турския ислям по българските земи – той не носи типичните белези на робството и е свързан с високата култура на арабо-мюсюлманския свят. За разлика от нашата страна Португалия формира политическите граници на територията си още през ХІІІ в. Сложната геополитическа обстановка на Балканите прави този процес доста по-сложен, в резултат на което съвременната ни държавна територия не съвпада със своите етнически граници. Всъщност характерна особеност и за България, и за Португалия е, че те винаги са били обект на завоевателски интерес от други, по-силни държави.<br />
Авторитарните режими, макар и с различен генезис и стопанска насоченост, както и преходът към демокрация, са типично явление в най-новата политическа история на двете страни. Характерна особеност е установяването на еднопартийна диктатура, силен държавен монопол и полузатворена по характер икономика. В резултат от това се наблюдава тежка вътрешнополитическа криза, поради което се осъществява демократичен преход и либерализиране на икономиката, намерили израз в присъединяването към Обединена Европа.<br />
Трудностите на прехода, приемането на Португалия в европейското семейство и значението на този процес за България, са анализирани от Ферейра в увода към неговия труд “Португалия и европейските общности” (2002). Той посочва, че петнадесет години след “българския” 10 ноември управляваната от авторитарен режим Португалия се особождава от силата, която сковава нейния народ в продължение на четири десетилетия и тя преоткрива европейската си съдба и демократично призвание. Същевременно Португалия се изправя пред нещо много по-дълбоко и болезнено – загубата на своята морска империя, като следствие от най-продължителната и пространна война на ХХ в. Продължителна, защото протича цели четиринадесет години и пространна, заради огромната територия, която покрива – от Иберийския полуостров, през основното военно огнище в Африка, чак до Източен Тимор и Макау, мобилизирайки значителен финансов ресурс. “През 1974-1975 г.”, пише Ферейра, “ние отрязахме от себе си империята и скъсахме с петвековната си илюзия. В този драматичен час на психически разрив стигнахме до мисълта, че е застрашена нашата идентичност, а имаше и тревожни гласове, които обявяваха, че сме я изгубили завинаги”. Португалия излиза обезкървена и травматизирана от колониалната война, тъй като е сведена до минималните си европейски граници, след като ги е прокарала в Азия, Африка и Латинска Америка. Португалският салазаризъм, според същия автор, се оказва режим с твърде ограничени виждания за развитието, давайки огромни човешки и материални средства, за да води война на различни фронтове, което създава предпоставки за революция с екстремистка насоченост. Всичко това изтощава страната и я изправя пред състояние на дълбок икономически и морален упадък. Накрая Ферейра прави извода, че “една страна като Португалия, преживяла тежки в своето развитие моменти, подобни на тези в България от първите години на прехода, е намерила сили да преодолее трудностите в колективното съзнание на народа и да възвърне своите духовни ценности, които да я изведат в бъдещето”. <br />
След 1986 г. Португалия се утвърждава като относително стабилна икономически държава и постига позитивни резултати при прехода към демократично общество. Португалският модел се оказва много подходящ за сравнение с българския преход от авторитарна изолация към либерална демокрация, както и за активното и плодотворно интегриране на страната ни в общоевропейските структури. Португалия определено има повече традиции, а португалският опит без съмнение оказва важно идейно влияние върху обществено-политическото развитие на нашата страна. <br />
Можем да направим извода, че общото в политическата история на България и Португалия е наличието на:<br />
- “ислямски” период на развитие<br />
- авториратирно-изолационен режим<br />
- съвместно членство във влиятелни организации като ООН, ЕС, НАТО <br />
Днес Португалия и България имат съвместно членство в различни икономически и политически организации, което създава потенциална възможност за разширяване и задълбочаване на двустранното им търговско-икономическо сътрудничество. Колониалното минало на Португалия я превръща във важен политически партньор за нашата страна, тъй като дава възможност за активни контакти с обширното лузофонско пространство.<br />
<br />
4.3.2. Политико-икономическите отношения между България и португалоезичните страни - възможности и перспективи<br />
<br />
Историята на политическите, дипломатическите и търговско-икономическите отношения между България и Португалия преминава през четири основни етапа на развитие:<br />
- първи етап (1878-1944)<br />
- втори етап (1944-1989)<br />
- трети етап (1989-2007)<br />
- четвърти етап (след 2007 г.)<br />
Двустранните контакти между Португалия и България са обект на изследване от Ферейра и Георгиева в техния съвместен проект “България и Португалия в двата края на Европа” (2004). Според авторите българо-португалските взаимоотношения започват скоро след Освобождението на България от турско робство и са подпомогнати от роднинските връзки между цар Фернинад и португалското кралско семейство. Въпреки това дълго време Балканите и по-специално България не са приоритетен регион за външната политика на Португалия. В началото на ХХ в. политическите контакти между Португалия и България продължават да са твърде скромни и епизодични и нямат особено значение заради географската отдалеченост и специфичното историческо и политическо развитие на двете държави. През 30-те и 40-те години все пак се създават предпоставки за подписването на търговски споразумения и по този начин се поставя началото на едно благоприятно взаимно сътрудничество. До края на Втората световна война обаче външноикономическите връзки остават незначителни.<br />
Нов етап в дипломатическите отношения настъпва през “социалистическия” период в развитието на страната ни. Конкретно между 1945-1975 г. контактите България-Португалия почти замират, което е под влияние на политическия фактор. Португалската революция на карамфилите и политическата обстановка в страната по това време са следени с интерес от управляващите в България като е прието предложението на българското правителство за установяване на дипломатически отношения с Португалия. От 1974 г. започва да функционира българското посолство в Лисабон, а в края на същата година е създадено португалското посолство и у нас. <br />
Третият етап в двустранните отношения между двете държави настъпва след 1989 г., когато България става част от пазарното икономическо пространство. По този начин се създават благоприятни предпоставки за разширяване на културно-политическите и търговско-икономическите връзки между Португалия и България. Това е един много активен период на българо-португалското сътрудничество, което е във връзка със следните по-важни причини: <br />
- взаимният стремеж към преодоляване на продължителното слабо развитие на взаимоотношенията между двете страни<br />
- сходното протичане на някои обществено-политически процеси (наличието на авторитарен режим и външнополитическа изолация, желанието за ускорено европейско интегриране)<br />
- България и Португалия никога не са влизали в преки военни сблъсъци и не са имали териториални и междуетнически конфликти<br />
- икономическият и културният потенциал на двете страни е достатъчно голям и благоприятства активните взаимоотношения между тях<br />
- Португалия винаги е подкрепяла източното разширяване на ЕС и конкретно членството на България в него<br />
- българският пазар може да се окаже много изгоден за Португалия, а същевременно България има възможност за по-сериозен търговски пробив в обширното лузофонско пространство чрез активната роля на Португалия <br />
Членството на България в ЕС от 2007 г. е особено добра предпоставка за активизиране на българо-португалските външноикономически връзки. Въпреки че те не са особено интензивни и независимо, че Португалия е малка и сравнително по-слабо развита държава-член на ЕС, нейното колониално минало я превръща в интересен партньор за България. Димитров (2008) посочва, че конкретните възможности за сътрудничество не само с Португалия, но и с бившите португалски колонии, както и богатия ù опит в европейското интегриране и приспособяване към изискванията на ЕС, могат да бъдат от голяма полза за нашата страна. <br />
Спрямо португалския свят България поддържа по-тесни търговски връзки с Португалия, Бразилия и в по-малка степен с Ангола. Като неовладян обаче трябва да се оцени потенциала на контактите ни с Мозамбик. Значителни възможности в това отношение предоставя и специалния политически статут на Макау като част от бързо интегриращия се към световното стопанство икономически гигант Китай. В същото време членството на Португалия и България в ЕС, както и задълбочаващите се връзки между Европа и Индия представят в нова светлина възможностите на португалоезичните територии Гоа, Дамау и Дию.<br />
Състоянието на българо-бразилските икономически контакти през последните години отразява общите тенденции на страните от Латинска Америка. Нарастналото значение на политическия диалог между България и Бразилия, воден в рамките на различни международни форуми, е предизвикано от членството на страната ни в ЕС. Консулски отношения с бразилското правителство се установяват през 1922 г., а дипломатически – в 1934 г. По време на Втората световна война те са прекъснати, за да бъдат възстановени отново в 1961 г. на ниво легации, издигнати през 70-те години в ранг посолство. Между двете държави съществува стабилна договорно-правна основа, намерила израз в различни спогодби, договори и споразумения за сътрудничество. <br />
Търговските взаимоотношения имат голям потенциал, но не отговарят на реалните възможности както на Бразилия, така и на България. Важно значение за нашата страна има бразилското членство в МЕРКОСУР – обширен пазар, който обединява страни с голям икономически потециал като Бразилия, Аржентина, Уругвай и Венецуела. Бразилските инвестиции у нас продължават да бъдат незначителни, но въпреки това Бразилия е на първо място по размера на реализирания стокоомен в търговията с България сред латиноамериканските държави. Той се характеризира с трайно негативно салдо за нашата страна. Междувременно през последните няколко години българският износ за Бразилия и стойността на стокообмена се увеличават, а структурата остава непроменена. България изнася главно стоки от областта на химическата и хранително-вкусовата промишленост, а от Бразилия внася захар, железни руди, тютюн, месо. Перспективни са възможностите за активни културни взаимоотношения между двете страни. <br />
Дипломатически отношения между Ангола и България се установяват през 1975 г., скоро след независимостта на бившата португалска колония, когато е открито и българското посолство в Луанда. Социалистическият режим у нас е важна предпоставка за създаването на солидна договорно-правна база за търговско, културно и научно-техническо сътрудничество с Ангола. Подписването на редица междуправителствени документи дава възможност за изпращането на хиляди български специалисти в тази африканска страна, което е основание за наличието на сравнително добро икономическо присъствие на България през 80-те години на миналия век. В момента обаче представянето на българските фирми на анголския пазар е незначително и е продиктувано от нестабилната политическа обстановка, вследствие на военния конфликт. Българският интерес в Ангола се основава на някои проекти от областта на строително-инженерната дейност и медицината. Все пак българо-анголските търговски контакти се характеризират с твърде слаб интензитет.<br />
Външноикономическите връзки между България и останалите португалоезични държави са съвсем слаби и символични, което е предопределено от техния незначителен стопански потенциал. Според нас активизирането на всестранното сътрудничество между България и Португалия като страни-членки на ЕС би разширило географията на търговските ни контакти с лузофонско пространство. В това отношение нашата страна има достатъчно потенциални възможности за развитие.<br />
В Четвърта глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:<br />
- след Революцията на карамфилите Португалия промения външнополитическата си ориентация и се насочва към интегриране в Обединена Европа като става член на ЕС през 1986 г.<br />
- португалоезичното неоколониално пространство включва осем държави, които се различават според териториалния, природния и социално-икономическия си потенциал – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе, Източен Тимор<br />
- между България и Португалия могат да бъдат разкрити някои общи тенденции в историческото и политическото им развитие – наличие на авторитарно-изолационен режим, преход към демокрация, съвместно участие в общоевропейските структури<br />
- членството на Португалия и България в ЕС е добра предпоставка за икономическото сътрудничество с португалския свят <br />
<br />
ЗАКЛЮЧЕНИЕ<br />
<br />
Можем да дефинираме следните по-важни изводи от направеното изследване:<br />
- основни предпоставки за превръщането на Средновековна Португалия в силна морска държава са нейното благоприятно геополитическо положение, по-конкретно широкия океански достъп, и наличието на силна военна аристокрация от рицари-идалгуш<br />
- Португалия е първата европейска държава, която променя континенталния характер на европейското средновековно-феодално общество, създавайки нови модели за икономическо и политическо развитие на Европа през Новото време <br />
- първоначално португалските географски открития представляват продължение на кръстоносния поход срещу исляма, но благодарение дейността на принц Енрике Мореплавателя те се превръщат в научно-изследователско проучване<br />
- Португалското кралство изгражда най-ранната класическа морско-колониална империя и има основен принос в периода на Великите географски открития, създавайки по-точни цивилизационно-географски понятия<br />
- Португалската колониална империя е най-дълго съществувалата европейска морска империя (1498-1975), разполагайки се на цели три континента – Южна Америка, Африка и Азия<br />
- историческото развитие на морската империя на Португалия преминава през четири основни периода: предколониален (1415-1498), “ориенталски” (1498-1530), “бразилски” (1530-1822) и “африкански” (1822-1975) <br />
- въпреки обширната площ, която покрива, и вековното си съществуване, колониалната империя не успява да превърне Португалия в икономически значима държава<br />
- през 1996 г. е създадена Организацията на португалоговорящите страни (Лузосфера), в която се осъществяват различни форми на сътрудничество – икономическо, културно, научно-техническо<br />
- Революцията на карамфилите води до промяна в португалските геополитически приоритети и тя се ориентира към интеграция в Европа за сметка на идеите за междуконтинентална федерация с бившите колонии<br />
- независимо от ограничаващата роля на географския фактор, между България и Португалия могат да бъдат открити различни сходни и съпоставими черти<br />
- благодарение на Португалия и общото членство в ЕС България има перспективни възможности за активни външноикономически връзки с лузофонското пространство<br />
През 1999 г. португалската администрация напуска Макау и той отново става китайски град, което бележи края на колониалната епоха за Португалия. Тя остава в историята като най-ранната и най-дълго съществувалата морска колониална империя. Независимо от петвековния си “живот”, колониалната империя не успява да превърне Португалия в икономически силна държава. Всъщност икономическата и военно-политическата слабост на Португалия се оказват основните причини за продължителното съществуване на нейната колониална система. Във време, в което класическите морски империи вече са загубили своите колонии, в Португалия властва салазаризмът. Тя е изолирана от международните отношения, а икономиката ѝ все още има колониален характер. Продължителната колониална война обаче изтощава ресурсите на страната. Ето защо Революцията на карамфилите представлява спасителна реакция за нея и португалското общество. Португалия бързо се ориентира в новата обстановка, осъществява преход към демократично общество и се насочва към интегрирането си в Обединена Европа. <br />
Португалското културно-политическо влияние е най-силно изразено в Бразилия, в по-малка степен в Африка и е почти символично в Изтока. Колониалният период в развитието на Португалия е важна причина за широкото разпространение на португалската култура и език, както и на католическата религия извън тесните европейски рамки. Всъщност тя е първата европейска морска сила, която успява да промени географски ограничения характер на средновековна Европа, очертавайки нови насоки в нейното икономическо и политическо развитие. Трябва да познаваме морската история на Португалия, когато я възприемаме като най-слабо развитата държава в Западна Европа. Островна Португалия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра, както и многобройните запазени крепости и католически църкви по бреговете на Индийския и Атлантическия океан, продължават да напомнят за съществуването на забележителната някога Португалска колониална империя. Политическата география има нужда от нейното познаване, тъй като тя е изпълнена със съдържание и смисъл, които са актуални и днес.<br />
<br />
Приноси на дисертационния труд<br />
<br />
1. Изготвен е теоретико-методологичен алгоритъм за изследване колониалната значимост на класическите европейски колониални империи <br />
2. Разкрити са същността и особеностите на Португалската колониална империя<br />
3. Приложен е модел за регионален политикогеографски анализ на португалското неоколониално пространство<br />
4. Анализирано е значението на Португалия за търговско-икономическите взаимоотношения на ЕС и България с “португалския свят”<br />
<br />
Благодарности<br />
<br />
Бих искал да благодаря на всички колеги от катедра “Регионална и политическа география” на ГГФ и особено на научния си ръководител проф. д-р Стефан Карастоянов за оказаната методологична помощ при подготовката и изготвянето на дисертационния труд. Изказвам своите благодарности и на Мариета Георгиева, библиотекар в Португалската читалня на Столична библиотека, за предоставените оригинални литературни източници на португалски език.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-77302282526918507982010-11-01T11:48:00.001+02:002010-11-01T11:50:58.731+02:00География на световните първенства по футбол (Научна конференция, Созопол, 2010 г.)Футболът е не само социален феномен, бизнес, болка и любов за милиони хора по света, но тази игра, чиято родина са Британските острови, следва своя пространствена логика на развитие и следователно може да бъде подложена на географски анализ. Това изследване разглежда пространствените особености на най-високия футболен форум, какъвто са световните финали по футбол. Тук не си поставям за цел да изследвам чисто футболната страна на въпроса, а по-скоро географските тенденции, които могат да се открият на световните първенства по футбол, като използвам както пространствения, така и хронологичния подход.<br />
В този ред на мисли до момента са се изиграли общо деветнадесет световни футболни първенства (Мондиали), провеждани през четири години. Домакин на първия Мондиал през 1930 г. е Уругвай. Тази малка латиноамериканска държава става и първият световен шампион по футбол. Тя е приета за домакин, тъй като чества стогодишнината от независимостта си. Любопитно е, че световното първенство се провежда само в един град – столицата Монтевидео. На този първи световен футболен форум участват тринадесет държави, повечето от които са латиноамерикански. В надпреварата се включват също САЩ, като има едва четири отбора от Европа – Франция, Белгия, Югославия и Румъния. Повечето европейски държавни правителства не подрепят идеята, тъй като нямат финансови средства за едно дълго и скъпо пътуване с параход през Атлантическия океан. Сред отказалите се нации са Италия и Испания, които са най-добрите европейски тимове по онова време. Въпреки това е проявен силен регионален субективизъм, който се изразява в очевидно фаворизиране на латиноамериканските отбори.<br />
Четири години по-късно, през 1934 г., домакин на световното първенство е Италия. Това е добре дошло за Бенито Мусолини, който тогава управлява страната, и в домакинството той вижда идеална възможност за пропаганда на своите фашистки идеи. Заради нарастналия интерес, за пръв път се въвеждат предварителни квалификации, които да намалят големия брой отбори – тридесет и два. Решено е на първенството да участват шестнадесет отбора. Сред тях доминират европейските – общо дванадесет, в допълнение с Бразилия, Аржентина, САЩ и Египет, който става първият отбор от Африка, участник на световно първенство. Световният шампион Уругвай бойкотира шампионата, страхувайки се от евентуално европейско “отмъщение”. Преди началото на световното първенство Италия включва в състава си някои от най-добрите аржентински футболисти, благодарение на което става шампион. Всъщност този акт поставя начало на т.нар. “натурализация на чужденци”, която се наблюдава и в съвременния футбол, в т.ч. и в България. <br />
Домакин на световното първенство през 1938 г. е Франция и това не е случайно. Изборът има явно геостратегическо послание: Европа е в навечерието на нова световна война и повече от всякога се нуждае от обединение, чийто географски адрес е Франция. Несъгласни обаче с избора на страната-домакин Уругвай и Аржентина отказват участие, а Южна Америка е представена само от Бразилия. Това първенство се оказва първо и единствено до момента, в което участват Холандска Източна Индия, както тогава се е наричала Индонезия, и Куба – първият представител на карибските държави. Дебют осъществява и скандинавска държава, а именно Норвегия. Италия не губи инерцията от предишния шампионат и печели за втори път титлата на световен шампион.<br />
Заради Втората световна война следващото световно първенство по футбол се провежда чак през 1950 г. и негов домакин е Бразилия. Несъгласни с регламента на турнира, според който една страна може да отпадне след само един мач, на първенството вземат участие тринадесет нации. За пръв път Англия се появява сред финалистите, след като досега е подхождала твърде високомерно. Нейната северна съседка Шотландия обаче, смятайки се за най-великата футболна сила в света, продължава да отхвърля с лека ръка поканите за участие. Наред с крайно драматичния финал с домакините, в който победител става Уругвай – втора титла за урусите, това първенство ще се запомни и с нещо любопитно: Индия отказва участие на турнира, защото световната футболна асоциация (ФИФА) забранява на играчите й да играят боси.<br />
От географска гледна точка следващите три световни първенства не са толкова забележителни. През 1954 г. за домакин е определена Швейцария. В подножието на Алпите дебют правят Шотландия, Турция и ФРГ, а отборите са общо шестнадесет. Силният унгарски тим достига с лекота финала, където изненадващо губи от тима на Западна Германия. <br />
През лятото на 1958 г. футболните страсти се пренасят на север, на Скандинавския полуостров, където домакинът Швеция стига финала, за да загуби от най-добрия отбор в състезанието – Бразилия. Дебют прави СССР, като интересен е този факт, че в Швеция се наблюдава пълен набор от британски отбори (Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия).<br />
За пръв път на първенството през 1962 г. в Чили сред финалистите е и нашата страна, а също и Колумбия. Бразилия има най-добрия отбор по онова време в света и не и никаква изненада, че печели съвсем безпроблемно турнира. <br />
През 1966 г. домакин на световното първенство е родината на футбола – Англия. С много спорен гол в продълженията англичаните побеждават Бундестима и за пръв и единствен път в своята история стават шампиони. България участва за втори пореден път и отново без успех. Водени от своята мозамбикска перла Еузебио, португалците правят запомнящ се дебют на световно първенство като достигат до бронзовите медали. Дебютира също и КНДР, която дори побеждава двукратния по онова време шампион Италия. <br />
С много мъжка игра италианците достигат финала на световното първенство през 1970 г. в Мексико, където губят от Бразилия. За пръв път за домакин на световните финали е избрана страна извън Европа и Южна Америка. Домакинството на Мексико обаче, води до сериозни проблеми, свързани с голямата надморската височина, на която се играят повечето мачове. Любопитен е моментът, когато в квалификациите преди първенството се изправят воюващите една срещу друга централноамерикански страни Хондурас и Салвадор. Дебютанти на първенството са Мароко и Израел, а за трети пореден, отново доста неубедителен, път участие взема и нашата страна. <br />
През 1974 г. във ФРГ домакините, водени от великолепния Бекенбауерн, стават шампиони, побеждавайки във финала друг много класен западноевропейски отбор – Холандия на Кройф. Дебюти правят Австралия, Заир (ДР Конго) и Хаити, а също и ГДР, който дори е в една група с федералната република. Четвърто поред участие записва България, но отново само в груповата фаза.<br />
Силната Холандия достига финала и през 1978 г., където отново губи и пак от домакините – този път Аржентина. Много отбори не одобряват избора за домакин, във връзка с военната диктатура в страната. Две държави от Арабо-ислямския регион, Тунис и Иран, записват първи участия на световни футболни финали. <br />
Географията на световните първенства по футбол се разширява през 1982 г., когато участие вземат двадесет и четири държави. Сред тях нови са Камерун, Алжир, Кувейт, Хондурас и Нова Зеландия. След като започват с три равенства в предварителната група, водени от основния си коз, Паоло Роси, Италия става световен шампион, побеждавайки Бразилия и Аржентина, а на финала без особени проблеми сломява и Западна Гемания.<br />
ФРГ достига и финала в Мексико през 1986 г., но отново губи, този път в много по-драматичен мач от Аржентина на Марадона. Първоначално мачовете трябва да са в Колумбия, нo заради проблеми с гарантирането на сигурността в страната, за домакин, както и преди шестнадесет години, е определено Мексико. Това е първи мондиал за Дания, Ирак и Канада. Също така България за пръв път излиза от своята група, за да загуби на осминафинал мача си срещу домакина. Интересен е фактът, че на четвъртфиналите се играе двубой между Англия и Аржентина, а двете страни са в геополитически конфликт заради Фолклъндските (Малвинските) острови. Този мач поставя началото на голямото съперничество между тези две държави.<br />
През 1990 г. домакин е Италия и най-после, след три поредни финала, ФРГ печели срещу Аржентина в повторение на предишния финал, но с много спорно съдийско отсъждане на дузпа в края на мача. Това е първо световно първенство за Коста Рика, Ейре и ОАЕ, а така също и последен мондиал за ФРГ, Чехословакия, СССР и Югославия като политически образувания в този си вид и наименование.<br />
В САЩ през 1994 г. България записва паметно участие, достигайки до четвъртото място. Бразилия печели четвърта титла в първия финал на световно първенство, завършил без голове и след изпълнение на дузпи. За пръв път и страна извън Европа и Латинска Америка е домакин на световни финали, като целта е да се популяризира футболната игра в американските щати, а това води до рекордна посещаемост. Това е и първо световно за Русия, като самостоятелна държава. Дебюти правят също Саудитска Арабия, Нигерия и южната ни съседка Гърция. <br />
Световната географска рамка на първенствата по футбол се разширява през 1998 г. във Франция, където вече участват тридесет и два отбора. Дебютанти на това световно първенство са Южна Африка, Хърватия, Ямайка и Япония. От геополитическа гледна точка жребият поднася любопитен сблъсък – САЩ срещу Иран. Франция става световен шампион след класическа победа над Бразилия във финала, но за мнозина остава горчивия вкус от явната съдийска подкрепа за отбора на домакините. <br />
Първото световно първенство през новото хилядолетие е организирано от две държави, при това извън Европа или двете Америки – Япония и Република Корея. По този начин след 2002 г. футболът започва да придобива широка популярност в един от най-гъсто населените райони на планетата – Далечният Изток. За пети път в своята история шампион става Бразилия, която не среща съпротива от нито един свой съперник. За пръв път на световни финали виждаме отборите на Еквадор, Сенегал, Китай и Словения. Традицията на доброто представяне на балканските отбори, започнала с България в САЩ и след това от Хърватия четири години по-късно, продължава с третото място на Турция. <br />
Футболната глобализация продължава и през 2006 г., когато нови шест държави от три континента разширяват футболната география. Това са Тринидад и Тобаго от Карибите, Ангола, Гана, Того, Кот д`Ивоар от Африка и Украйна, както и съчетанието Сърбия-Черна гора от Източна Европа. Италия побеждава с дузпи във финалния сблъсък Франция в последния мач на Зидан за „петлите” и за пръв път европейски отбор полага във витрината на футболната си централа четири световни титли. <br />
През 2010 г. домакинството на световния футболен форум е за африканска държава – Южна Африка, което е под влияние на чисто икономически причини. Дебютантът е само един, Словакия, а титлата отива на съвсем непознат до момента адрес – Испания, която толкова пъти е разочаровала своите многобройни фенове. Световната титла на Испания представлява и плах опит за преодоляване на националните различия в страната, където едни срещу други традиционно се противопоставят кастилци, каталунци, баски и галисийци. <br />
Следващото световно първенство по футбол ще бъде проведено през 2014 г. в Бразилия, но там за съжаление вероятно няма да можем да наблюдаваме българският национален отбор. И така, от проведените досега деветнадесет шампионата десет титли са били притежание на пет европейски държави, а девет – на общо три страни от Латинска Америка. Сред отделните нации най-много титли има Бразилия – пет, следвана от Италия – четири, Германия (вкл. ФРГ преди обединението) – три, Аржентина и Уругвай – по две и Англия, Испания и Франция – по една световна купа. <br />
От това изследване могат да бъдат направени следните по-важни изводи:<br />
• най-много участия и добро представяне демонстрират държавните отбори от Западна Европа (Италия, Германия, Франция, Англия, Холандия) и Южна Америка (Бразилия, Аржентина, Уругвай);<br />
• успехите и високите постижения са повлияни от социално-икономическите, психологическите, историческите и географските фактори;<br />
• наблюдава се етно-културен аспект, свързан с натурализиране на чужденци (особено турци и поляци в Германия); <br />
• влияние оказва и колониализмът, обвързан с наличието на футболисти от бившите колонии (особено във Франция, Нидерландия и Португалия);<br />
• в епохата на Студената война отборите от Източния блок (дори СССР) значително отстъпват като качества и футболни достойнства на западноевропейските държави;<br />
• разширяването на географията на футболната игра дава възможност за изява на държавите от Субсахарска Африка (Камерун, Кот д`Ивоар, Нигерия) и Източна Азия (Япония, Република Корея), и тяхното представяне е сравнително запомнящо се;<br />
• за разлика от тях Арабо-ислямският свят не показва израстване във футболно отношение;<br />
• резултатите като следствие от развитието на футбола в САЩ показват, че те имат потенциал на бъдеща футболна сила;<br />
• балканските страни са представяни от Югославия (Сърбия, Хърватия и Словения), България, Турция, Гърция и Румъния и значението им като футболни субекти, въпреки специфичния манталитет на техните футболисти, постоянно нараства.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-18871631878093891752010-07-02T14:17:00.000+03:002010-07-02T14:17:06.910+03:00Португалска Бразилия (в. Прелом)Бразилия, която свързваме с карнавалите, самбата, футбола и кафето, дълги години е била колония на Португалия, вследствие на което днес тази латиноамериканска страна е най-голямата католическа и португалоезична държава на планетата. <br />
През ХVІ в. наред с Испания Португалия била най-влиятелната морска и търговска сила в света. Двете съседни иберийски държави били в открит конфликт и често воювали помежду си. Край на спора бил сложен през 1494 г., когато бил подписан Турдесийския договор. Според него Португалия имала право да владее всички новооткрити земи, намиращи се на изток от испано-португалска демаркационна линия (40º з.д.). Договорът от Турдесия последвал булата Inter Caetera, издадена от Папа Александър VІ, според която разделителната линия минавала през острови Кабу Верди (Зелени нос) – т.нар. “папски меридиан”. <br />
През 1498 г. португалският мореплавател Вашку да Гама открил морски път до Индия, заобикаляйки южния край на континента Африка. На 8 март 1500 г. флотилия от тринадесет каравели и екипаж от над 1500 души, се отправила по същия машрут, но екваториална буря в Атлантическия океан отнесла корабите далеч на запад и на 22 април те се натъкнали на непозната земя. Експедицията водена от 33-годишния благородник (хидалгу) Педру Алвариш Кабрал всъщност достигнала бразилското крайбрежие, което според Турдесийската спогодба, влизало в португалската зона. Ето защо през 1494 г. португалските дипломати настоявали за преместване на граничната линия на запад – очевидно те са знаели за наличието на суша по тези места. Откриването на Бразилия следователно съвсем не било случайно събитие, дело на природните стихии или навигаторска грешка, а логично събитие, благодарение на силно развитото корабоплаване и отличните качества на португалските морски капитани (фиг.1).<br />
Португалската ескадрила акостирала в района на пристанището Порту Сегуру, след което нашествениците разучили територията и установили контакти с местното население – индиански племена, занимаващи се с лов и риболов. Най-голямо впечатление на португалците, наред с прекрасната природа, направили многобройните папагали, поради което кръстили новооткритата земя “Страната на папагалите”. Дълго време те я смятали за остров, когото нарекли Санта Круш. Впоследствие португалските конкистадори открили странно дърво, даващо червена боя, която била широко използвана като суровина в текстилното производство. Откривателите нарекли това червено сандалово дърво, което се срещало в изобили тук, pau-brasil, от което произлязло и наименованието на страната. <br />
От Лисабон, Порту и Куимбра всяка година започнали да емигрират хиляди португаци, търсещи ново начало за своя живот. Официалната колонизация започнала след 1530 г., когато португалският крал издал декрет, според който Бразилия ставала колония на Португалия. Конкретната причина за това било култивирането на захарна тръстика, благодарение на влажния и горещ тропически климат. Тръстиката се оказала по-изгодна от пау-бразил, който бързо изгубил значението си като основна износна суровина. По крайбрежието израстанали няколко големи града като Сау Паулу, Риу ди Жанейру, Сантуш и др., а колонията била разделена на капитании, управлявани от губернатори. Отглеждането на тръстикова захар довело до създаването на плантации, а роби били внасяни от Гвинейското крайбрежие на Африка. <br />
Към богатствата, които предлагала Бразилия, проявили интерес и други европейски държави като Франция и Нидерландия, но Португалия не загубила хегемонията си в района. През 1810 г. все пак Великобритания наложила търговски монопол в търговията с Бразилия, сключвайки договор с Португалия, която вече играела второстепенна роля в икономическото развитие на Европа. <br />
През първата полвина на ХVІІ в. отвъдморската империя на Португалия в Далечния Изток започнала да се разпада. По същото време се случило събитие, което променило геополитическата роля на Бразилия – открито било злато. “Златната треска” довела до значително разширяване на територията към вътрешността и икономическият център се изместил от крайбрежието към сушата. Емиграцията към Бразилия се засилила чувствително. Селското стопанство, свързано с отглеждането на захар, кафе, какао и каучук, западало за сметка на добива на злато и диаманти. Риу ди Жанейру било пристанището, към което потекла златната река от Минаш Жераиш и през 1763 г. градът станал столица на колонията. <br />
В началото на ХІХ в. Португалия изпаднала в тежка вътрешнополитическа криза. Страната била завладяна от Франция и кралят намерил изход като емигрирал в Бразилия. Икономическите и политическите проблеми предизвикали революция, която избухнала през 1820 г. Революционните действия обхванали всички португалски колонии, но най-силен ефект имали в Бразилия. Новините за държавния преврат идващи от Лисабон, въодушевили либералните среди, посветили се на идеала за независимост. В някои части на колонията избухнали локални бунтове. В района на Ору Прету се сформирала група от поети, целяща създаването на независима държава. В щата Баия “Заговорът на шивачите” прокламирал за отмяна на робството и изграждането на ново свободно общество. Олицетворение на новите идеи бил принц Педру – първородният син на португалския крал Жуау VІ. <br />
Кортесите (португалският парламент) трябвало да решат съдбата на Бразилия – дали тя да се превърне в независима държава или да продължи съществуването си обединена с Португалия. Помолен да не заминава за Лисабон, принц Педру произнесъл едно ключово изречение, което имало огромно значение за бъдещето: “Кажете на народа, че оставам”. На 7 септември 1822 г. Дон Педру станал първият крал на Бразилия. “Вече сме отделени от Португалия”, казал той и символично стъпкал португалския флаг. Скоро след това бил оформен и териториалния й обхват, като сухоземинте граници били очертани там, където някога се сблъсквали испанските и португалските геополитически интереси. От този момент нататък Бразилия вече не била част от Португалската монархия – Португалска Бразилия приключила съществуването си.<br />
Португалският крал обаче не приемал отделянето на Бразилия нито като положителен факт, нито като окончателно решение. В Португалия продължавали да гледат на нея като най-близката своя колония от разпадащата се вече отвъдморска империя. Носталгичните чувства по загубата ù били все още дълбоки, но политическата реалност била различна. След тригодишни колебания Португалия била изправена пред свършен факт и се принудила да признае независимостта на Бразилия. <br />
Дон Педру и синът му Педру ІІ осигурили на Бразилия ред и просперитет, непознати сред другите страни от региона. През 1889 г. светът с учудване научил за революцията в страната, която била дело на военните и републикански настроените политически кръгове. Старият режим като че ли преминал своя зенит, монархията била свалена и на прага на новата епоха Бразилия станала република. Но това вече била една друга история, която в много малка степен се свързвала с португалската. Португало-бразилската единтичност оставала в миналото. На политическити карти в края на ХІХ в. Бразилия изглеждала много голяма, а значителният природоресурсен и демографски потенциал, които притежавала, били важен фактор за бурното ù социално-икономическо развитие.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-52693634825221842792010-07-02T13:57:00.002+03:002010-07-02T13:57:35.727+03:00Откриването на Индия (в. Прелом)Към края на ХV в. Испания и Португалия били най-големите съперници в океана. Обхванати от привил на колониална треска двете кралства се надпреварвали в откриването на нови и далечни земи. Достигането до тайнствената Индия, богата на непознати в Европа екзотични стоки, се превърнало в заветна мечта както за испанските владетели Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски, така и за португалския крал Жуау ІІ, а по-късно и за неговия наследник Мануел І, наречен Щастливия. Морският път до Ориента бил прекъснат от османските турци, които, тръгвайки от Анадолските плата, се настанили в района на източното Средиземноморие и блокирали търговията между Венеция и пристанищата на Далечния Изток. <br />
В началото на април 1453 г. започнала тяхната финална атака към Константинопол. След почти двумесечна обсада, на 29 май император Константин ХІ, влязъл в “Света София”, пречистил се и излязъл, за да загине, защитавайки своята столица в последния й ден като християнски град. Скоро всичко свършило и османският султан Мехмед ІІ влязъл в града, отишъл направо в катедралата и поставил там своя триумфален трон. “Никога не е имало и няма да се случи нещо по-страшно”, пише ужасèн гръцки летописец. Никой не бил готов за него – западното християнство било направо слисано от новината. Не просто Полумесецът тържествувал над Кръста – отивало си хилядолетието на една християнска империя. Това бил най-драматичния момент в тази голяма историческа промяна – почти пълното елеминиране на християнските държави в Близкия Изток и Балканите и замяната им с една нова световна сила, Османската империя.<br />
По времето когато португалският мореплавател Диогу Кау търсел път към Индийския океан, Христофор Колумб предложил на Жуау ІІ да предприеме пътешествие към Индия в западна посока. Теоретично тя могла да бъде достигната и от запад, и от изток – проблемът се състоял в това кой от двата маршрута бил по-кратък. Колумб, който се базирал на изчисленията на флорентинския географ Тосканели, смятал, че ако се плава в западно направление разстоянието щяло да бъде много по-малко. Информацията, с която разполагал кралят обаче, го накарала да отхвърли предложението му. Да се довери на Колумб за него означавало да се откаже от успеха, който чувствал като съвсем близък и да се впусне в едно несигурно начинание. На пръв поглед отказът на Дон Жуау ІІ било едно незначително събитие. <br />
След отказа на португалския владетел генуезкият мореплавател предложил услугите си на кастилските владетели, които дали съгласието си и през август 1492 г. бригантините с испанския флаг напуснали пристанището на Севиля в търсене на западен път към Индия. Достигайки Антилите, които погрешно бил сметнал за островите в близост до индийския бряг, Колумб се завърнал обратно и минавайки през Лисабон, обвинил португалския крал в нехайство и недоверие.<br />
Вестта за откриването на Индия разтревожила португалците и отношенията с Испания се изострили. Португалия обвинила Кастилия в неспазване на някои договори и папски були между двете кралства и при сегашното стечение на обстоятелствата Индия като че ли ù се изплъзвала. Кралят естествено нямало как да се съгласи на подобен обрат. Ето защо португалските и испанските дипломати започнали преговори за ново разделение на света и през 1494 г. бил сключен Турдесийски договор, според който Индия попаднала в португалската зона на колонизиране. <br />
След победата, извоювана на масата на преговорите, на преден план в португалската външна политика вече стоял въпросът за организирането на експедиция до Индия. Целта била пряката търговия с нея, като се изключи посредничеството на арабите, които отдавна осъществявали търговски връзки с индийските княжества по брега.<br />
Вместо широко използваните дотогава каравели, флотът към Индия се състоял от три стотонни тримачтови кораба с високи бордове, построени специално за целта, а екипажът включвал общо 170 моряци. Корабите били с голяма вместимост, което щяло да позволи превозването на по-голямо количество стоки. “Габриел” бил с адмиралски флаг и капитан Гунсалу Алвариш, начело на “Сау Рафаел” бил Паулу да Гама, а капитан на “Барну” – Никуау Куелю. Експедицията включвала и няколко спомагателни съда, снабдени с храна и вода, като главен кърмчия бил Бартолумеу Диаш. За капитан на морското пътешествие Дон Мануел определил 28-годишния благородник Вашку да Гама.<br />
Добре въоръжена флотилията отплавала от Лисабон на 8 юли 1497 г. със задачата най-накрая да сложи край на португалските страхове, че испанските им конкуренти първи са стигнали Индия. След 5-месечно плаване хората на Вашку да Гама достигнали нос Добра Надежда, след което се натъкнали на арабски кораби, които бродели из източноафриканско крайбрежие в търсене на злато и роби. Оттук водачеството било поверено на арабския лоцман Ахмет Ибн Меджид, който следвал североизточна посока.<br />
Пътуването до Малабарския бряг на Индия било дълго, изморително и тревожно – безкрайни дни и нощи сред морската пустиня, плаващи под благоприятния югозападен мусон, корабите продължавали към неизвестното. На 19 май 1498 г. най-после в далечината била видяна суша. Нямало съмнение, че това бил Малабар. “Ето страната, която толкова много търсехте”, казал Меджид на португалския адмирал. На следващия ден армадата достигнала пристанище Каликут. <br />
Арабските търговци обаче държали търговията с индийските пристанища в свои ръце, поради което бързо осуетили проекта на португалците. По онова време Каликут означавал черен пипер, канела, захар, мускатови орехи, шафран, порцелан, коприна, парфюми и злато, но всички тези стоки били недостъпни и за да се домогнат до тях португалците трябвало да воюват.<br />
В края на август същата година корабите се отправили обратно към родината –“Габриел” се изгубил, а половината от моряците не издържали на тежкото пътуване. Флотът с оцелелия екипаж, който се състоял от 55 души, хвърлил котва в лисабонското пристанище през есента на 1499 г., след 26-месечно изморително плаване. Начинът, по който откривателите на Индия били посрещнати у дома показал голямата значимост на пътешествието. Във всеки един по-голям град били организирани пищни тържества в знак на признателност към първите португалци, достигнали Индия по море.<br />
Индийската епопея от 1497-1499 г. била оценена подобаващо от Мануел І, на когото се паднали най-сладките плодове от великата епохата на презморската експанзия. С достигането до Индия португалската стратегия в океаните навлизала в нова фаза. Завинаги била променена и геополитическата ситуация в Европа. В продължение на повече от три века и половина, чак до времето, когато бил изграден Суецкият канал (1869), прокараният от Вашку да Гама морски маршрут до Индия бил главната съединителна артерия между Европа и Изтока. <br />
От този момент нататък Португалия започнала да изгражда своято колониално-търговска империя в Ориента, където нейните командири бързо организирали защитата на морските си трасета. В началото на ХVІ в. нито едно арабско или индийско пристанище не могло да се противопостави на новодошлите, които се държали като истински господари на този огромен район. С откриването на Индия португалските открития през ХV в. приключили с невероятен успех – донасянето на подправките в Лисабон. Това било началото на една голяма промяна.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-11635244459996003812010-07-02T13:55:00.000+03:002010-07-02T13:55:59.629+03:00Португалската колониална империя (в. Прелом)През 1999 г. Макау, някога остров откъдето започвал Пътя на коприната, след повече от четири столетия и половина, отново минал под китайска власт. Това било последното португалско владение, част от една внушителна колониална и морско-търговска империя. Тя била изградена чрез добре планирана морска тактика, осъществявана с много власт и организация. Португалската колониална империя превърнала малкото кралство от Иберийския полуостров в една от най-силните европейски държави в края на Средновековието. Именно Португалия дала началото на Великите географски открития – един дълъг и сложен процес на промени в духовния и материалния свят на европейското общество.<br />
Защо точно Португалия? Причините били многобройни. Португалия имала изключително благоприятно географско положение – разположена там, където свършвал континентът и започвал океанът, тя разполагала с много дълга брегова линия. Допълнително предимство бил и факта, че турците се настанили в Леванта (Източното Средиземноморие) и затворили пътя към Китай и Индия. Обществено-политическият живот в страната почти изцяло бил ориентиран към атлантическото крайбрежие. Вътрешно- и външнополитическата обстановка били неспокойни – населението се изхранвало предимно от земеделие, а сушата била обичайно явление, водели се и многобройни битки със съседни страни. Изолирана от останалите европейски държави Португалия могла да търси изход единствено чрез активна отвъдморска търговия. През ХV в. всички слоеве в португалското общество били заинтересовани от колониалната експанзия и от плодовете, които тя обещавала. Повечето португалци били бедни, а сега съдбата им предоставяла чудесна възможност за емиграция и начало на един нов и щастлив живот. Духовенството и аристокрацията виждали в откриването на нови земи най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред буржоазията, която била малобройна и слаба, се разкривала перспективата за големи печалби, а за краля – морското господство било въпрос на престиж и нов източник на доходи. <br />
Голяма роля в португалските морски начинания изиграл принц Енрике, наречен Мореплавателя. Той основал първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, където се изработвали прочутите карти “портулани” и лоции “ритейру”. Португалските капитани преоткрили богатите арабски традиции в областта на картографията, притежавали отлични качества и голям практически опит. Португалско творение била каравелата – тримачтов кораб, пригоден за дълъг път и тежки атмосферни условия, който бързо изместил трудноподвижната военна галера.<br />
Първата стъпка в изграждането на колониалната империя било завладяването на арабската крепост Сеута, намираща са на мароканския бряг на Средиземно море, през 1415 г. В периода 1432-1460 г. били открити и усвоени няколко атлантически острова – Азорските, Мадейра, Кабу Верди (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе. Те се превърнали в отправна точка към овладяването на западния африкански бряг. До края на ХV в. било изследвано цялото африканско крайбрежие чак до Сомалия, като на някои места били построявани каменни крепости, над които се веел червено-зеленият флаг – свидетелство, че тези земи принадлежали на португалския крал.<br />
Същевременно се родила идеята за откриването на морски път до Индия. В 1488 г. Бартулумеу Диаш достигнал южния край на континента Африка при Носа на бурите, който прекръстил на Добра Надежда, явно предчувствайки появата на индийския бряг. През 1492 г. Колумб, плавайки под испански флаг, съобщил, че е достигнал Индия, което разтревожило португалците. Те организирали голяма експедиция и през 1498 г. каравелите на Вашку да Гама успели да достигнат до Малабарското крайбрежие на Индия при Каликут, с което мечтаната цел била изпълнена. <br />
Испания и Португалия се превърнали в най-големите морски сили и следователно в яростни съперници в откриването на непознати земи. Ето защо през 1494 г. между тях бил сключен Турдесийския договор, според който Португалия имала правата на законен откривател на всички територии, намиращи се на изток от испано-португалската демаркационна линия (40° з.д.). Това й дало възможност за търговски монопол по бреговете на Индийския океан. <br />
В Далечния Изток португалските мореплаватели създали морска стратегия, която им позволила да овладеят най-важните входове, откъдето могло да се навлезе в океана и да се застраши господстващата им позиция. Окупирайки нос Добра Надежда португалският флот се установил в района на Малайския проток, контролиращ навлизането откъм Тихия океан, в Ормуз, затварящ устието на Персийския залив и Аден, който пазел входа през Червено море. На тези места били построени военноморски укрепления (фортове), а Индийският океан бил превърнат в “португалско море”. За кратко били установени търговски връзки с Ява, Цейлон, Тайван, Япония, с Гоа, Диу и Дамау в Индия, китайското пристанище Макау, Източен Тимор и др. Достигнати били и Молукските острови, богати на непознати по европейските пазари подправки, а те били главната причина за инвазията в Ориента. За столица на империята било определено индийското пристанище Гоа.<br />
Когато империята в Изтока започнала да се разпада, португалците се ориентирали към пренебрегваната дотогава Бразилия. Тя била открита, според една наивна версия, съвсем случайно, от флотилията на Педру Кабрал през 1500 г. Влажният и горещ климат стимулирал създаването на плантации за отглеждане на захарна тръстика, кафе и какао с използването на роби, внасяни от Гвинейския залив. Това принудило колонистите да се заселят по тези места и скоро те възприели Бразилия като своя втора родина. Във вътрешността на страната били открити злато и диаманти и това превърнало Бразилия в най-обширната и важна португалска колония. <br />
Португалия била първата европейска сила, която проявила интерес към икономическите перспективи, които предлагала Африка. Португалските каравели и галеони тръгвали от Лисабон, пълни с европейски стоки и част от тях акостирали в района на Гвинейското крайбрежие, откъдето се качвали роби и се отправяли към бразилския бряг, след което се връщали обратно в родината, натоварени със злато, диаманти, захар, кафе, каучук и др. Друга част се насочвала към Изтока и после в огромното лисабонско пристанище били разтоварвани най-различни екзотични подправки – черен пипер, канела, карамфил, индийско орехче, шафран. В южната част на континента като португалски колонии се обособили Ангола и Мозамбик. <br />
По времето на Мануел І Велики (1495-1521) Португалия била на върха на могъществото си, като неговите отвъдморски владения се простирали от Бразилия, по африканските брегове от Мароко до Сомалия и сред вълните на Индйския океан, чак до Молукския архипелаг, а Лисабон бил един от най-големите и богати европейски градове. Въпреки това Португалия останала слабо развита икономически. Защо ли се е случило така?<br />
Всъщност малцина португалци мечтаели за велика колониална империя. Богатствата от колониите поддържали само блясъка на кралския двор и огромната аристокрация и не се превърнали в ресурс за развитие на собственото производство. Не било създадено силно търговско съсловие, което да усвои колониалните стоки, а притокът на скъпоценни камъни довел до революция на цените. По бреговете на Индийския океан била изградена морска система, която се опирала на невъзможна тактика, тъй като ключовите точки в нея били много отдалечени една от друга. В очите на изпълнените с надежда хора в родината, сред ритмите на тъжното фаду и аромата на канела и пипер, колониалната империя изглеждала цялостна и величествена, но това прикривало застоя и упадъка на Португалия, която дори в периода 1580-1640 г. попаднала под испанска власт. Когато възстановила независимостта си, Португалия получила нов прилив на отвъдморска енергия, но вече било късно – в океана се появили далеч по-стойностни съперници – Великобритания, Нидерландия, Франция. Раздялата с Бразилия през 1822 г. била някак очаквана и логична. Африканската част от империята се разпаднала към 1975 г., когато страната била разтърсена от “революцията на карамфилите”. Превръщането на Макау в Аомън сложило край на системата на отвъдморските територии, обвързани с Португалия.<br />
Колониалното минало на Португалия не довело до икономически просперитет, но тя била голяма европейска морска сила, която напълно променила световната история. Островна Португалия (Азорският архипелаг и Мадейра), паметниците на великите португалски мореплаватели в Лисабон и други градове, както и многобройните запазени крепости из целия свят, продължават да напомнят за някогашната забележителна търговско-колониална империя.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-23454812122749647622010-07-02T13:49:00.000+03:002010-07-02T13:49:15.389+03:00Град Елхово – география, история и култура (Научна конференция, Созопол, 2009 г.)Географско пространство и социално-икономически особености на Елховска община<br />
<br />
Община Елхово се намира в южната част на Ямболска област и заема територия от 702 кв.км (20 % от площта на областта). На запад тя граничи с община Тополовград от Хасковска област, на север с община Тунджа, на изток с общините Стралджа и Болярово, а на юг – с държавната граница с Република Турция (дължина около 20 км), поради което се явява външна граница на ЕС. Общината вклюва общо 21 села (кметства), като административен център е град Елхово. Градът се намира на 37 км южно от областния център Ямбол, на 339 км от София, на 26 км от граничното с Турция село Лесово, на 100 км югозападно от Бургас, както и на около 60 км от турския град Одрин. Град Елхово е разположен на левия речен бряг на Долна Тунджа, сред плодородното Елховско поле между Сакар и Странджа, на около 130 м. надморска височина. Във връзка с това можем да определим Елхово едновременно като низинен, речен и приграничен град (фигура 1). <br />
На територията на Елховска община е изградена пътна мрежа с дължина от 197 км. Това определя средна гъстота 0,28 км/кв.км, която е по-ниска от средната за страната (0,34 км/кв.км). В зависимост от категорията пътищата в община Елхово са разпределени като първи клас (21 %), втори клас (6 %), трети клас (31 %) и четвърти клас (42 %). Най-важно стопанско значение има първокласния път I-7, който свързва Силистра при българо-румънската граница със село Лесово на границата с Република Турция. В бъдеще се очаква по направлението на път І-7 да бъде осъществена връзка с автомагистрала „Тракия”. Общината осъществява транспортните си връзки с останалата част на страната по следния начин: на север през Елхово за Ямбол; на изток през село Добрич за Болярово, Средец и Бургас; на запад през Елхово за Тополовград и Харманли и през село Малък Манастир за Скалица и Стара Загора. Като цяло пътната структура осигурява добра транспортна връзка между отделните села и административния център. Дължината на железопътната мрежа на територията на общината възлиза на 13 км и свързва Елхово с Ямбол. От есента на 2002 г. пътническите превози между двата града са преустановени. Важно икономическо значение за Елховска община има ГКПП Лесово-Хамзабейли, открит на 19 юни 2005 г., който свързва град Елхово с турския град Лалапаша, разположен на 27 км североизточно от Одрин. <br />
Територията на община Елхово е изградена от южнобългарски гранит, триаски пасъчници, доломити и варовици, песъкливо-глинести скали и палеогенски гранити. Характерен е низинният и равнинно-хълмистият релеф със средна надморска височина 100-160 м. По-голямата част от територията заема плодородното Елховско поле, което се простира от двете страни на река Тунджа. В периферните си части то постепенно преминава в полегатите склонове на Манастирските (на северозапад) и Дервентските възвишения (при границата с Турция на юг), които достигат до 450 м. височина. Между Елховското поле и Дервентските възвишения се е образувала плоска седловина, от която води началото си река Поповска. Тунджа разделя Дервентските възвишения от Сакар, образувайки дълъг пролом, който го превръща в живописен и привлекателен край. Като цяло разчленеността на релефа е малка и ерозията е слабо изразена. Важно стопанско значение имат запасите на лигнитни въглища, на медни и оловно-цинкови руди. Елховското лигнитно находище се намира по поречието на река Тунджа и е с доказани запаси около 600 млн т. То е с ниска калоричност и високо съдържание на сяра, поради което е неизползваемо, но притежава потенциал за бъдеща експлоатация. В Устремското рудно поле са съсредоточени основните залежи от оловно-цинкова руда, които се експлоатираха чрез рудник „Лесово”, който е закрит през 1995 г. Прогнозни са запасите на медни руди при село Лалково, но находището все още не е разработено. При село Гранитово пък се намира кариера за добив на гранит. Срещат се също отделни находища на барит (при Дервентските възвишения), а също и на строителни материали – сиенит, андезит, чакъли, пясък. Характерен за Сакаро-Странджанската област е преходно-средиземноморският климат, докато за Северно-тунджанската типичен е преходно-континенталният. Средната годишна температура е около 12° С (средна януарска – 0° С, средна юлска – 24 ° С), а средногодишните валежи, които са разномерно разпределени през годината, се колебаят между 500 и 750 мм/год. Снежна покривка се задържа рядко, а мъглите са характерни за средно около 70 дни в годината. Липсата на високи оградни планини и близоста до морето облуславят наличието на североизточни ветрове със средна скорост 3,3 м./сек. Типичен за долината на река Тунджа е южният вятър, който се проявява главно през пролетта. През територията на общината преминава Тунджа, с притоците й Карница, Поповска и Араплийска река. Пълноводието на река Тунджа е през зимата, а маловодието – в края на лятото и началото на есента. Почвеното плодородие като цяло е голямо. Сред отделните почвените типове се срещат чернозем-смолници, излужени канелено-горски почви, както и характерните само за тези земи жълтоземни почви. Покрай реките пък най-разпространени са алувиално-ливадните почви. Горският фонд възлиза на 314 000 дка. Той е представен предимно от широколистни гори – червен и летен дъб, благун, цер, бряст, акация, орех, топола, чинар, липа и др. Срещат се също и малки масиви от черен бор и атласки кедър. В обхвата на община Елхово се намират два природни резервата – „Долна Топчия” в местността „Папазова кория” между село Трънково и Елхово с площ 467 хка, където се развъжда застрашения от изчезване колхидски фазан, и съответно „Балабана” с площ 77 хка в землището на град Елхово.<br />
Демографските ресурси на община Елхово по данни за 2008 г. възлизат на 18 000 д., от които 11 000 д., или близо 2/3 от населението са съсредоточени в общинския център. Социалните и демографските показатели (раждаемост, смъртност, естествен и механичен прираст) са влошени и броя на населението в община Елхово непрекъснато намалява. Нарушена е и възрастовата структура, като в подтрудоспособна възраст е около 18 % от населението, а в надтрудоспособна – повече от 23 %. Средната гъстота на населението е по-ниска от средната за страната – 27 д./кв.км., което показва, че територията на общината е слабо усвоена. Етно-религиозният състав притежава хомогенна структура, като над 90 % от населението са българи-християни. Селищната мрежа е съставена предимно от села с население под 500 д. Според географското си положение спрямо общинския център селата в общината се поделят на четири групи: северни (Кирилово, Бояново, Жребино, Стройно, Борисово), западни (Изгрев, Пчела, Трънково, Малък Манастир), югоизточни (Добрич, Маломирово, Чернозем, Лалково, Славейково, Раздел) и южни – Гранитово, Мелница, Вълча поляна, Малко Кирилово, Голям Дервент и Лесово. Най-голямо е и добре развито, благодарение на географското си положение, е граничното село Лесово. <br />
Община Елхово има промишлено-аграрен профил. Развитието на земеделието се определя от благоприятните природни условия. То притежава растениевъдна насоченост, като с най-важно значение са зърнените култури, особено пшеницата, царевицата и ечемикът, които заемат над 1/3 от обработваемите площи. Добри условия има също за отглеждането на технически култури и по-специално на слънчоглед кореандър и тютюн. Специализиращи подотрасли на животновъдството са биволовъдството и пчеларството. В отделни райони е застъпено и лозаро-овощарството, както и зеленчукопроизводството (чесън, бамя, домати, дини, пъпеши). Селскостопанският фонд на Елховска община е в размер на 530 000 дка, а площта на обработваемата земя възлиза на 377 000 дка (54 %). Промишлеността е водещият икономически отрасъл на административния център. Промишленото производство на град Елхово е представено от предприятия, свързани с машиностроенето (фирмите „Елпром-Елхово” АД, „Лемекон” АД, „АКБ Консорциум” ХАД), строителството (ЕТ „Сто и пет”, „БКС – Елхово” ООД), леката („Яница” АД, „Дели-99 ЕООД) и хранително-вкусовата („Хляб и хлебни изделия” ЕООД, ) индустрия.. Земеделското производство в града се реализира от фирмите „А.Т.Е.” ЕООД – Елхово и „ЗОМАШ” ЕООД.<br />
<br />
Възникване и основни етапи в обществено-историческото развитие на град Елхово<br />
<br />
Елхово е град с многовековна история. Разположен на река Тунджа, той споделя съдбата на останалите селища по бреговете на реката, което е под влияние на благоприятните условия за развитие – равнинен релеф, мек климат, обилни водни ресурси, плодородна почва, близост до големи административни центрове, а също на транспортно-географското положение на града, тъй като през него минава най-прекия път от Цариград и Одрин за проходите на Източна Стара планина и Дунав. Всичко това определя наличието на една богата и същевременно драматична история.<br />
Благоприятните природни условия обуславят появата на живот в този район още през неолита (6000 – 4000 г.пр.н.е.), за което свидетелстват откритите каменни и медни оръдия на труда. През бронзовата епоха по тези земи се заселват траките, от чийто крепости, селища и надгробни могили са запазени многобройни останки . Сред тракийските племена по тези земи с най-голяма числености са астите, обитаващи северните склонове на Странджа, одрисите, населяващи долината на река Тунджа и кените, за които споменава древногръцкият историк Херодот. Археологическите проучвания показват, че това е един гъстонаселен район, в който важно икономичесйскко значение, наред със земеделието и скотовъдството, имат грънчарството и особено добива и производството на метал. За това свидетелства най-старото име на Елхово – Орудица, селище, разположено в близост до днешния град. Впоследствие се оформя силно търговско съсловие и Елховският край започва да играе водеща роля в търговските отношения между Тракия и гръцките колонии по бреговете на Егейско, Мраморно и Черно море. <br />
Историческите извори свидетелстват, че през 72 г.пр.н.е. този район попада под властта на римляните. Те укрепват селището и го наричат Орудица ад Бургум. През този период Елховският край притежава много удобно транспортно местоположение, тъй като е разположен на два големи пътя; единият, свързващ Адрианопол (Одрин) с Августа Траяна (Стара Загора), другият – Кабиле (Ямбол) с черноморското крайбрежие. В периода ІV-VІ в. Орудица ад Бургум попада в пределите на един силно развит регион с четириъгълна форма – Адрианопол–Филипопол–Берое–Кабиле, за който е характерна византийска колонизация и нашествие на готи, хуни, а по-късно и на славяни. <br />
През ранното Средновековие градът вече е известен като Йоаница, а когато през VІІ в. на Балканския полуостров трайно се заселват славяните той е прекръстен на Яница – славянското име на днешно Елхово. За пръв път Елховско е включено в пределите на създадената в 681 г. славянобългарска държава през 705 г. по времето на хан Тервел (700-721), който печели областа Загора. През 756 г., обаче, византийският император Константин V Копроним отново завладява Загора, присъединявайки я към областта (темата) Македония с главен град Одрин. В 796 г. все пак хан Кардам успява да възвърне българската власт над Елховския край, който окончатено попада в рамките на България при управлението на хан Крум. За това свидетелства прочутият Хамбарлийски надпис, намерен в околностите на днешното село Маломирово. Към средата на ХІ в. по тези земи започват набези на кумани, печенеги и маджари, които са отблъснати към края на века. Скоро след това, през 1204 г., Елховският район попада в ръцете на кръстоносците. Българите, водени от Цар Калоян, разгромяват латинските войски на император Балдуин Фландърски, с което Елховският край отново влиза в пределите на българската държава. Чак до ХІV в. Източна Тракия продължава да е арена на много битки между България и Византия, поради което Елхово и региона често попадат в пределите на Византийската империя. <br />
През 1373 г. Яница е завладяна от войските на Тимурташ бей, което полага началото на най-трагичния епизод от историческото развитие на този край – петвековното османско владичество. По това време Елхово носи турското име Казълагач – в буквален превод „червено дърво” , за което пише и К.Иречек през ХІХ в. В много източници често се споменава и името Казългач-Йениджеси, или само Йенидже, което означава „нов”. По тези земи османската власт е особено силна, тъй като Казълагач се намира съвсем близо до административния център на империята – Одрин, както и до новата столица Цариград. По време на османското робство голяма част от населението на Елховско е избито от турските войски, като междувременно районът е бързо населен с колонисти от Мала Азия, сред които са например юруците, представляващи полуномадски тюркменски племена, както и татарите. Като следствие от това известният османски пътешественик Евлия Челеби споменава за наличието и разпространението на ислямската религия сред местното население. В рамките на Османската империя Казълагач става център на каза, или нахия – административна единица в състава на отделните санждаци, и същевременно е седалище на кадия. Казълагачкият кадия притежава сравнително нисък ранг, има свой заместник (наиб) и е подпомаган в дейността си от т.нар. кетхуда йери и еничарски сердар, както и от местни влиятелни първенци – аяни.<br />
Турското нашествие по български земи коренно променя облика и стопанския живот на град Елхово. Построена е например джамия и е издигната пътническа станция, наречена кервансарай, която е предназначена за подслон на посетителите на града. Споменава се също така за местната баня и дървения мост над река Тунджа. Жителите на Елхово, които през този период са между 1000 и 2000 д. се занимават основно със земеделие, в т.ч с лозарство и градинарство, както и със занаятчийство. В този смисъл през ХVІІ в. Е.Челеби съобщава, че Казълагач е „хубавичко градче, разположено в едно широко, покрито с ливади и лалета място на брега на река Тунджа” и отбелязва наличието на около двадесет различни дюкяна. През ХVІІІ и ХІХ в. броят на българите в днешно Елхово постепенно нараства, което дава основание на К.Иречек да посочи, че той е един изцяло български град. <br />
В епохата на Възраждането Елхово дава своя скромен принос в борбите за нова българска просвета, самостоятелна църква и национално освобождение, свързани преди всичко с имената на Индже войвода, Кара Колю, терзията Дженко Димитров и особено с един от най-големите дейци на национално-освободителното движение – Стефан Караджа. През 1833 г., например, е открито първото училище в града, а през 1874 г. елховчани изгонват омразният им гръцки владика Дионисий, скоро след което започва стоителството на градската църква „Св. Димитър”, завършено в навечерието на Освобождението. По същото време в града са регистрирани немалко на брой кариоти, както наричат гърците с български произход по тези земи. На 21 януари 1878 г., давайки много свидни жертви, Елхово започва нов и свободен живот. <br />
Въпреки че градът е център на окръг и околия, той се оказва в покрайнините на страната и започва да се развива като приграничен район. В представите на тогаващните българи Елховско изглежда като далечна, изостанала икономически и слабо заселена провинция. Нейният стопански облик се определя от развитието на земеделието и на редица занаяти – терзийство, железарство, обущарство, кожарство, абаджийство, както и на търговията. Името Елхово всъщност се появява за пръв път на 18 март 1925 г., когато юридически е оформен и статута му на градско селище. То израства като център на една от най-големите околии в Бургаска област и е с население близо 4 000 ж. Въпреки това Елхово изостава в своето икономическо развитие и представлява едно типично малко градче със земеделски облик. <br />
Нов етап в развитието на града започва през 1944 г., когато в страната е установена социалистическа власт. През този период градът е благоустроен, електрифициран и водоснабден и от едно типично земеделско селище се превръща в добре развит промишлен град, чието население нараства от 7 000 на 13 000 д. След 1989 г. Елхово коренно променя своя облик и се утвърждава като важен административен и стопански център в Югоизточния регион. <br />
<br />
Елхово като културен и просветен център на Югоизточна България<br />
<br />
Етнографският музей на Елхово, включен през 2003 г. в „100-те национални туристически обекти на България”, играе важна роля в духовно-културния живот на града и без съмнение е добър повод за гордост сред елховчани. Музеят е създаден през 1958 г. и представлява една от най-интересните и оригиналните етнографски експозиции в страната. Във фонда на музея се съхраняват над 200 000 експоната и повече от 8000 оригинални документи и фотографии от разнообразното етнографско наследство на Странджанско-Сакарския край. Музейната експозиция е разположена върху близо 250 кв.м. площ и е разпределена в 4 зали, функционално и архитектурно оформени на два етажа през 60-те години на миналия век. В първата зала е представен основният поминък на местното население от края на ХІХ и началото на ХХ в. – земеделие, лозарство, производство на тютюн, животновъдство, традиционни занаяти като медникарството и терзийството, както и развитието на транспорта и транспортните средства. Втората зала ни запознава с жилищата и жилищната уредба от същия период, при това в техния естествен размер. В следващата зала е експонирано традиционното облекло на населението от югоизточниге части на българските земи – детско, мъжко и женско, всекидневно и празнично. Особено впечатлява женското облекло, т.нар. елховска сукнамена носия, използвана от жените по тези земи до 60-те години на ХХ в. В същата зала е изложено и облеклото на българските преселници от Одринска и Беломорска Тракия – Гююмюрджинско, Узункюприйско, Дедеагачко, които са уникални по своята изработка и автентичност. Четвъртата зала е отредена на някои традиционни празници и обичаи, като сватба, кукерски игри, коледуване, лазаруване, представени със специфичния за тях обреден реквизит и облекло, както и с богат снимков материал. Тук са изложени и образци на дърворезбата и иконописното изкуство от ХІХ в., дело на самобитни местни майстори. <br />
Всяка година през залите на експозицията преминават около 16 000 посетители от България и чужбина. Музеят разполага и със самостоятелна изложбена зала, разположена върху повече от 100 кв.м., в която периодично се организират изложби, чиято цел е да популяризира богатствата на музейния фонд. Особено интересна за посетителите е експонираната изложба на тема „Археологическото наследство на Елховско”, част от археологическата сбирка, която се съхранява във фонда на музея. Представени са различни тематични колекции, като например поселищен живот по Долна Тунджа през праисторията, античността и средновековието; оръжия; крепостни съоръжения; нумизматика; епиграфски паметници и паметници, свързани с религиозния култ през различните епохи; накити; керамика; както и фотографии от археологически проучвания в община Елхово.<br />
Важно духовно и културно значение за града има читалище „Развитие”, основано на 3 декември 1893 г. с основоположници Кръстю Върбанов, Димитър Георгиев, Димитър Вълканов и др. В него днес функционират хор за обработен фолклор с диригент Нико Попов, хор за автентичен фолклор, театрален състав и танцова формация, състав по народни танци, музикален хор за стари градски песни, народни инструменти, коледари и др. Към читалището фукционира и градска библиотека. <br />
В град Елхово функционират общо 5 училища и 3 детски градини (Общински детски комплекс, „Надежда” и „Невен”). Най-важните образователни центрове в града са профилираната гимназия „Св. Климент Охридски” и професионалната гимназия „Стефан Караджа”. В Елхово има и две основни училища – „Св. Св. Кирил и Методий” и „Паисий Хилендарски”, както и помощно училище-интернат за деца с умствени увреждания „Никола Вапцаров”. <br />
Училище „Паисий Хилендарски” е създадено през 1886 г. като първото класно училище в града. То е съхранило и пренесло през годините най-светлите български и възрожденски идеали, а днес е институция, в която работят висококвалифицирани преподаватели, възпитаващи младото поколение според съвременните модерни изисквания и тенденции. Училището впечатлява както с външния си вид, така и с вътрешната уредба и материално-техническа база. То разполага с различни кабинети, сред които особено интересна е т.нар. „Вазова стая”, а така също и със собствена кинозала. Неговите ученици, от своя страна, имат собстени ученически униформи. Гимназията „Св. Климент Охридски” е създадена в 1920 г., а днес провежда профилирано обучение с природоматематическа насоченост и интензивно изучаване на чужди езици. Училището притежава съвременна материално-техническа база и разполага с богата библиотека. Другата гимназия в града „Стефан Караджа” има четиридесетгодишна история. Нейните професионални направления са три – машиностроене, лека промишленост и електротехника, а през тази година бе обявен прием по новата специалност – „Бизнес услуги”. Училището се финансира от Министерството на образованието и науката и разполага с добра материална база – компютърен кабинет, учебни работилници и лаборатории. <br />
***<br />
Благодарение на богатата си и наситена със събития история, град Елхово притежава потенциала на действително важен културен център в страната. Същевременно специфичното географско положение на Елховския край, в съчетание с благоприятните природни условия на неговата територия, представляват достатъчно добри предпоставки за наличието на по-добро регионално и социално-икономическо развитие. Не на последно място, приграничният характер на община Елхово създава перспективни възможности за активно и плодотворно трансгранично сътрудничество с Република Турция. Така например, през лятото на 1996 г. е подписан протокол за установяване на добросъседски и приятелски отношения между община Елхово и турската околия Лалапаша с цел подобряване условията за живот в пограничния район и сътрудничество преди всичко в областта на културата и опазването на околната среда. Впоследствие на базата на този протокол е подписан договор и са проведени срещи с валиите на вилаетите Къркларели и Одрин. Предвижда се осъществяне на контакти и с други общини от турска Тракия – с Текирдаг, Одрин, Кешан. Особено важна стъпка в тази насока представлява взетото през 2003 г. решение за учредяване на Еврорегион между България и Турция с център град Елхово. Във връзка с това общината организира проекта „Заедно в Европа – развитие на трансграничното сътрудничество между Република България и Република Турция чрез създаване на условия за учредяване на еврорегион между двете страни”, проведена и е конференция на тема „Развитие на крайграничните региони на България и Турция – възможности и перспективи”. В резултат от реализирането на проекта е учредена Асоциация за местно развитие „Странджа”, обединяваща общините Елхово, Болярово, Тополоград и Средец, а от турска страна – Одрин, Къркларели, Демиркьой, Ковчаз, Инеада и Лалапаша. По този начин предстои създаването на първия еврорегион („Странджа”) на границата ни с Турция и регистрирането му в Съвета на Европа.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-54542453040282037362010-07-02T13:46:00.000+03:002010-07-02T13:46:46.465+03:00Политико-географски особености на Лузофонските държави (сп. Геополитика, бр. 3, 2009 г.)Лузосфера – географско и политическо пространство <br />
<br />
Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско) пространство в съвременната политическа карта на света. То се отличава със свои специфични черти и особености, като е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор (табл. 1). Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайският автономен район Макау (Аомън) . Смятаме все пак, че с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които имат съвременен статут на политически независими държави. Ето защо целта на нашия политикогеографски анализ е да разгледаме типичните черти и характерните историко-географски, културно-политически и социално-икономически особености на днешните лузофонски държави. <br />
Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн км2 (7,3 % от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн души (3,7 % от световното население през 2008 г.). Днес те произвеждат около 2,4 трлн долара БВП (3,4 % от световния). Близо 99 % от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като над 80 % е само дела на Бразилия. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите, културните и търговско-икономическите взаимоотношения в лузофонското пространство. <br />
Вероятно най-старият писмен паметник на португалския език датира от 1175 г. и е неоспоримо доказателство за ранното му отделяне от простонародния латински. Важен принос за неговото утвърждаване има великият португалски поет Луиш де Камоинш, създателят на емблематичната творба ”Os Lusiadas” (“Лузиадите”). В своето развитие португалският език преминава през четири основни етапа – португало-галисийски (ХІІ-ХІV в.), старопортугалски (ХІV-ХVІ в.), класически (ХVІ-ХVІІІ в.) и новопортугалски (след ХVІІІ в.). Повечето специалисти от областта на иберо-романските езици считат, че португалският език е галисийски диалект на испанския (кастилския), но според други представлява самостоятелен език. Той е шестият най-широко разпространен език в света, като се поделя на европейски и бразилски, които се различават във фонетично и лексикално отношение. <br />
В Европа португалският е характерен не само за Португалия, но и за испанската провинция Галисия, с която страната граничи на север – това е свързано с процеса на формиране на португалската държавност през Средновековието. Португалоезична Америка обхваща както Бразилия, така и отделни части на Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, което е определено от колониалното минало на района. Лузо-африканското пространство включва бившите португалски колонии в Африка и част от населението на Нигерия, Сенегал, ДР Конго (Заир), Малави, Намибия, Южна Африка, Замбия, Зимбабве, Свазиленд и Танзания. В Азия португалски говорещи са Източен Тимор, Аомън, Гоа, Дамау и Дию. Същевременно в Япония има близо 300 000 японци с бразилски произход, които говорят португалски и се наричат „декасегуи”. Португалският е официален и за т.нар. “португалски креоли” в Шри Ланка и на полуостров Малака в Малайзия, където те са известни като “крищувауш”. <br />
Географският обхват на португалоезичното пространство е формиран вследствие колониалния модел на Португалия в периода ХVІ-ХХ в. В началото на този период португалски говорят около 2 млн д., докато в края на миналия век техният брой е вече близо 200 млн д. Днес общият им брой възлиза на 233 млн д., а според някои прогнози, в средата на ХХІ в. се очаква да има повече от 335 млн лузофони (португалоговорящи).<br />
Лузофонските държави в Южна Америка, Африка и Азия са изправени пред редица сложни етно-социални и стопански проблеми, които в определена степен могат да бъдат преодолени чрез различни форми на взаимно сътрудничество. Спрямо бившите колонии португалското правителство провежда специфична неоколониална политика, в която колонизаторското високомерие отстъпва място на искреното приятелство.<br />
Португалоезичните страни осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), която е известна и като Лузосфера. Чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културно-политически връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост. <br />
Comunidade dos Paises Línqua Portuguese (CPLP) включва независимите португалоговорящи страни в света с цел да организира сътрудничество и съвместни действия между тях в търсенето на общи интереси от областта на културната, икономическата, социалната и научната сфера. Важно значение има свободното движение на хора, стоки и капитали. В това отношение известен проблем изпитва единствено Португалия, тъй като е член на ЕС и е длъжна да ограничи имиграцията. Общността е учредена на 17 юли 1996 г. в Лисабон от държавните и правителствените ръководители на Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе. Две години по-късно Източен Тимор получава статут на наблюдател, а от 2002 г. е пълноправен член, с което държавите-членки прерастват на осем. През 2005 г. в Луанда министрите на културата на тези страни обявяват 5 май за Ден на лузофонската култура. На следващата година в Бисау със статут на наблюдатели са приети Екваториална Гвинея и Мавриций, а Макау става най-новият член на организацията. <br />
След първото заседание се провеждат срещи през две години в избрана по избор страна. Общността предприема цялостно изследване на главните политически и икономически въпроси, пряко засягащи страните-членки и особено тези, които касаят либерализирането на обществения живот. Разискват се и въпроси, свързани с подобряване отношенията между ЕС и МЕРКОСУР (Южноамериканския Общ пазар) и се организират срещи на върха по оста Европа-Африка. CPLP има статут на наблюдател в ООН и развива различни форми на сътрудничество с няколко агенции, като например Международната организация по миграцията, Организацията на ООН по прехраната, Конференцията на ООН по търговията и развитието и др. Основната идея е тези страни да разширят влиянието си в международните институции и форуми чрез съвместни политически и дипломатически действия. <br />
Върховен орган за взимане на главните решения е Конференцията на държавните и правителствените ръководители, която обикновено прави сесии на интервали от две години, а председателството се заема от страната-домакин. Друг орган е Съветът на министрите, натоварен с изпълнението на решенията, които трябва да се взимат с консенсус. Има и Комитет за постоянното гласуване в Лисабон. Той включва представителите на членуващите държави и провежда чести срещи, за да следи изпълнението на различни програми и дейности. Изпълнителният секретариат се оглавява от секретар, неговия заместник и необходимия персонал, отговаряйки за административните задачи. Създаден е също така специален фонд с доброволни вноски от обществени и частни организации. Дейността на CPLP има решаващо значение за неоколониалното сътрудничество в португалския свят. <br />
От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона: Западна Европа (Португалия), Латинска Америка (Бразилия), Субсахарска Африка (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe), Югоизточна Азия (Източен Тимор).<br />
Взаимодействието между политическата и регионалната социално-икономическа география (географията на страните) определя появата на регионалната политическа география. Важно теоретично значение има прилагането на модел за регионално политикогеографско проучване на страните в света. В настоящото изследване възприемаме следния модел за регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави:<br />
- съвременно географското пространство<br />
- историческо и политическо развитие<br />
- социално-икономически особености<br />
<br />
Португалия<br />
<br />
Португалия притежава периферно географско положение в пределите на европейския континент (Фиг. 1). Страната е разположена в западната част на Иберийския полуостров, а територията ù възлиза на 92 000 км² (16 % от площта на полуострова). По този показател Португалия е сред малките държави в Европа и света. Тя граничи по суша единствено с Испания, като границата е с дължина около 1200 км. Португалия има над 800 км слабо разчленена брегова линия с Атлантическия океан. Освен това тя притежава островна територия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра (Фиг. 2), които заради географската си отдалеченост представляват политически автономни региони. Общата площ на Островна Португалия е близо 3400 км². На португалска територия се намира най-западната точка на Европа – Кабу да Рока (9º з.д.).<br />
Географските особености и историческото развитие на Португалия определят обособяването на три основни културно-исторически и ландшафтни райони – Северна, Централна и Южна Португалия. Северът притежава планински релеф, тъй като включва западните разклонения на планинската област, наречена Месета, и е географското ядро на португалската държавност. Централна Португалия е хълмисто-платовиден район, заемащ пространството между реките Дору и Тежу. Португалският юг представлява полупустинна низина, която се отличава като аграрна територия, запазила в себе си арабо-ислямското културно влияние. Надморската височина намалява от север на юг. Най-високата точка в континенталната част е връх Сера да Ештрела (1993 м.), а на Азорските острови вулканът Пику се издига на височина 2351 м. Територията на Португалия е богата на медна руда, уран, олово и калай, а по запаси на волфрам заема първо място в Европа. Нейното меридионално разположение определя наличието на разнообразен климат. Най-типично е проявлението на субтропичния климат, който се отличава с висока влажност по крайбрежието, но е доста сух в южните райони. От своя страна северните територии са по-богати на водни ресурси. Речната мрежа е сравнително гъста и е представена предимно от реките Миню, Дору, Тежу и Гуадиана, които са сред най-дългите реки на полуострова. Наличието на жълтоземни, канелени и червеноземни почви определя развитието на специфични средиземноморски видове – корк, маслина, смокиня, нар, бадем, мирт, олеандри, рожково дърво, финикови палми, приморски бор-пиния. <br />
Португалия е европейската държава с най-стабилни политически граници, тъй като съвременното ù геопространство е формирано още през ХІІІ в. Първоначално на нейна територия възниква древната държава Лузитания. Тя заема северната част на днешна Португалия, а през ІІ в. е вече римска провинция. В периода 713-718 г. Южна Португалия става владение на Арабския халифат. През 1095 г. е образувано графство Портукаленш, което се простира на юг от река Дору, а негов главен град е Порту. В 1143 г. графството се превръща в кралство Португалия със столица Куимбра, което е официално признато от римския Папа през 1179 г. То започва да разширява своята територия на юг към земите, които са арабско притежание. Арабите и берберите са изгонени окончателно през 1250 г., когато е отвоюван най-южният португалски град – Фару. <br />
В края на Средновековието Португалското кралство е географски изолирано от останалата част на Европа, но притежава широк атлантически излаз. Значението на този географски фактор е оценено от португалските владетели и в епохата на Великите географски открития Португалия създава обширна колониална империя. Благодарение на Португалската колониална империя днес тази малка европейска държава практически притежава значително по-обширно географско пространство.<br />
В началото на ХХ в. Португалия променя формата на държавното си управление и става една от първите републики в Европа. Между 1933-1974 г. в Португалия е наложена специфична авторитарна власт, като през по-голямата част от този период тя е управлявана от генерал Салазар – най-противоречивата фигура в съвременната политическа история на страната. Неговото авторитарно политическо управление се нарича “салазаризъм”, и е твърде подобено на наложения по същото време от генерал Франко в съседна Испания “франкизъм”. През 1974-1975 г. т.нар. „априлски капитани” извършват демократичен преврат, насочен към установяването накомунистическо развитие, но този опит, известен в португалската история като „Революцията на кармфилите” се оказва неуспешен . Година по-късно е подписана новата конституция и Португалия поема по пътя на модерната демокрация. Това дава възможност на страната през 1986 г. да стане дванадесетия член на ЕС. <br />
Португалия е парламентарна република, като президентът има ограничени правомощия. Парламентът е еднопалатен и се нарича Събрание на Републиката, а начело на правителството е премиер-министърът. През 1976 г. континенталната територия на страната е поделена на осемнадесет историко-географски области, наречени distritos, а две години по-късно Азорските острови и Мадейра са преобразувани в автономни региони със свои органи на управление. В 1999 г. португалското правителство предлага ново административно райониране на страната, но то е отхвърлено с референдум. За целите на ЕС територията на Португалия е поделена на 7 региона (NUTS ІІ) и 30 подрегиона (NUTS ІІІ).<br />
Населението на Португалия възлиза на 11 млн д. (2008). То е неравномерно разпределено по територията, като средната гъстота е около 120 д./кв.км. Най-гъстонаселена е бреговата област, докато южните части се отличават с по-ниски стойности на гъстотата. Естественият прираст варира между 0 и 1 %о, което е характерно за целия западноевропейски регион. Градското население е близо половината от общото. Това е един нисък показател за държава от Западна Европа и показва, че португаската територия е слабо урбанизирана. Най-големите португалски градове са разположени по крайбрежието, в северната и централната част на страната. Като основни икономически ядра изпъкват столицата Лисабон (3,2 млн д.) и главният град на Севера – Порту (1,5 млн д.). Други важни градове са Брага, Куимбра, Браганса, Виля Реал, Визеу и Кащелу Бранку, разположени на север от река Тежу. Главните стопански центрове на Южна Португалия са пристанищният град Сетубал, Евура, Бежа, Фару. Най-големите градове на Азорския архипелаг са Понта Делгада, Ангра ду Еруижму, Орта и Логиш, а център на Мадейра е град Фуншал.<br />
Етно-религиозният състав на населението е еднороден, като португалците се отнасят към иберо-романската подгрупа на романската (латинската) езикова група. Върху формирането на португалската нация влияние оказват романизираните лузитани, келтското племе галисийци, германските племена свеви и вестготи, арабите и берберите, както и някои доримски колонисти (гърци, финикийци, картагенци). След разпадането на колониалната система, в Португалия се завръщат много португалци – родени в португалските колонии, тези реемигранти са известни като ретурнадуш. Относителният им дял е около 6 % от населението в страната. Същевременно в Португалия се установяват и доста португалски говорещи цветнокожи (главно от Ангола и Мозамбик). <br />
Съвременното португалска кономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства. Важни фактори за това са географското положение на страната и авторитарният режим, който изолира Португалия от икономическия модел на развитие на Западна Европа. Португалското членство в ЕС променя икономическото положение на страната, но въпреки структурните промени тя дълго време е най-слабо развита сред членуващите държави. На базата на някои историко-географски фактори Португалия се специализира в текстилната, обувната, рибоконсервната промишленост и лозаро-винарството. Същеременно тя е на първо място в света по производство на корк и коркови изделия. Най-големият търговски партньор на Португалия е Испания. Португалската индустрия е силно зависима от вноса на суровини, във връзка с което производството се отличава с пристанищна ориентация. Земеделието пък е с растениевъдна насоченост, но е ниско продуктивно и слабо конкурентно. Все по-голямо значение придобива туризмът, който е най-големият източник на доходи в структурата на икономиката. <br />
В териториален аспект се наблюдават някои икономически контрасти. Така например, Лисабон и Порту притежават широка стопанска специализация и съсредоточават близо половината от производството и индустриалната заетост. Икономическите райони на Брага, Авейру и Сетубал също концентрират голям промишлен и демографски ресурс, докато останалата част от страната представлява географска област с предимно аграрен характер. <br />
<br />
Бразилия<br />
<br />
Бразилия (Фиг. 3) е най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Тя се разполага върху 8,5 млн км² и по своя териториален потенциал отстъпва само на Русия, Канада, Китай и САЩ. Същевременно Бразилия покрива близо ½ от площта на Южна Америка, а при нос Бранку е най-източната точка на континента. Страната има широк излаз на Атлантическия океан – над 7300 км. Бразилия граничи с всички южноамерикански държави без Еквадор и Чили. Нейно притежание са някои крайбрежни острови, сред които най-големи са Фернанду ди Нуроня и Маракажу. Съвременните граници на страната са формирани през втората половина на ХVІІІ в., когато с Парагвай се води кратка война за областта Риу Гранде ду Сул, който става бразилски щат. <br />
На територията на Бразилия добре се обособяват геоморфоложките области на Амазонската низина, равнината Пантанал, платото Мату Гросу, Бразилската планинска земя, част от Гвианското плато и Лаплатската низина. Най-високата точка достига 3014 м. при връх Неблина в Гвианската планинска земя. Като цяло преобладава низинно-равнинният релеф. Бразилия разполага с огромни залежи на рудни полезни изкопаеми (желязо, манган, мед, боксит, цинк, никел, уран, злато, титан, хром, волфрам). Перспективни са находищата на нефт в шелфовата зона, докато запасите на калорични въглища са ограничени. Обособяват се три климатични области – екваториална (Амазония), тропическа (Бразилското плато) и субтропична (Южна Бразилия). Територията на Бразилия притежава значителни хидроресурси. Особено важно стопанско значение има Амазонка – най-пълноводната река в света. Огромен е хидроенергийният потенциал на реките Парана, Сау Франсишку, Парагвай и Уругвай. Почвено-климатичните особености определят наличието на разнообразни природни зони. За западната част на Амазонската низина типични са влажните екваториални гори (селва), за които е характерно голямо видово разнообразие. Централните части на страната са заети главно от бразилска савана, наречена кампус. В условията на сух тропично-пасатен климат на североизток са се образували полупустинни редки гори (каатинга). Бразилската планинска земя и приатлантическите равнини са покрити от типична тропическа гора. В Южна Бразилия преобладават вечнозелените смесени гори и субтропичната степ – пампа.<br />
Историческото развитие на Бразилия започва в началото на ХVІ в., когато тя става португалска колония. Португалска Бразилия същестува в периода 1530-1822 г. Най-напред са основани няколко португалски селища по атлантическия бряг, които са обвързани предимно с развитието на тропическо растениевъдство и най-вече с отглеждането на захарна тръстика. В средата на ХVІ в. Бразилия е поделена на поземлени феодални владения (капитанства), управлявани от генерал-губернатори. С течение на времето са открити големи находища на злато и диаманти, което води до разширяване на колониалната територия към сушата. Постепенно към португалското владение в Южна Америка започват да проявяват териториални претенции Франция, Нидерландия и Испания. Геополитическото съперничество между тях и Португалия оказва важно влияние върху формирането на политическите граници на Бразилия. След като става независима държава, тя бързо се превръща в империя с обширно географско пространство и значителни природни ресурси за икономическо развитие. <br />
Бразилската империя същестува до 1889 г. Първият бразилски владетел, Дон Педру де Алкантара, е просветен и авторитарен монарх, който се проявява и като либерал, налагайки основите на парламентарната политическа система. През 1831 г. под натиска на народното недоволство той е принуден да абдикира в полза на малолетния си син Педру ІІ. По време на своето управление Педру ІІ осъществява реформи, които водят до бурно стопанско развитие. През този период се наблюдава и забележителен демографски растеж, свързан с интензивната европейска миграция. Икономическите различия между отделните географски райони в страната обаче се задълбочават. Педру ІІ е свален от власт през 1889 г., след което Бразилия се превръща в република с консервативен характер.<br />
Конституцията от 1891 г. определя основите на федералната държава. Тя е съставена от щати (estados), които наследяват някогашните португалски капитанства. През първите две десетилетия на ХХ в. Бразилия е управлявана от олигарси, наречени коронели. Световната икономическа криза слага край на “коронелския” период, а след като властта е завзета от армията, начело на управлението през 1930 г. застава Жетулиу Варгаш. Той разпуска Конгреса (бразилският парламент) и изолира старите партии от властта, с което превръща Бразилия в авторитарна държава. Този период остава в историята като “Estado Novo” („Новата държава”) и продължава до 1954 г. През следващите години се налага модел на консервативна политика, която с течение на времето се либерализира. В 1988 г. е приета нова конституция, създаваща предпоставки за преход към демокрация. <br />
Бразилия е президентска федеративна република. Бразилският конгрес се състои от Федерален сенат и Палата на депутатите. Територията е поделена административно на 26 щата и един федерален (столичен) окръг, управлявани от губернатори. От 1960 г. столица на страната е град Бразилия, който наследява старите колониални столици Салвадор и Риу де Жанейру <br />
Населението на Бразилия е 188 млн д. (2008). Типични социално-демографски особености са високите стойности на естествен прираст (над 10 %о) и детска смъртност (близо 30 %о), големият дял неграмотно (около 15 %) и подтрудоспособно население (над 25 %) и др. Средната гъстота е 14 д./ км². Населението е разпределено крайно неравномерно по територията. Над 90 % от него обитава крайбрежните щати, които заемат 1/3 от общата площ на страната. Същевременно слабонаселени са тропическите гори на Амазония, саваните и вътрешните плата. През последните години нараства ролята на урбанизационните процеси, в резултат на което градското население вече достига 78 %. <br />
Етническият състав на бразилското население е формиран от смесването на три основни компонента – местни индиански племена, европейски преселници и чернокожи африканци. “Бялото” преселническо население е съсредоточено главно в южната субтропична област. То е съставено от португалски, италиански, испански и немски преселници, които бързо са асимилирани и превърнати в бразилци. Индианските племена обитават вътрешността на Амазония, а най-многобройни сред тях са араваките, гуараните и каингуаните. Тъмнокожите бразилци са потомци на някогашните роби с африкански произход и са най-многобройни в североизточната част на Бразилия. Под влияние на смесените бракове между отделните расови типове е значителен броя на мулатите и метисите. Над 92 % от населението е католическо, като в отделни райони са запазени някои типични африкански религиозни култове.<br />
Превръщането на Бразилия в град със столични функции е стъпка, насочена към икономическо съживяване на вътрешните територии. Най-големите бразилски градове са Сау Паулу, едно от най-старите колониални селища в Новия свят, и Риу де Жанейру, който е център на огромен мегаполис. Важно икономическо значение имат също Белу Оризонте, Порту Алегре, Ресифи, Салвадор, Форталеза, Куритиба, Белем и Манауш. <br />
Бразилия притежава най-голям икономически потенциал сред държавите от Латинска Америка. След края на колониалния период тя е една типично аграрна страна, която с течение на времето преминава през етапи на тежки икономически кризи. През 60-те и 70-те години нейната икономика се развива сравнително стабилно, но през 80-те, по време на т.нар. “изгубено десетилетие”, Бразилия изпада в рецесия. Подписването на Договора за Общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай през 1991 г. поставя началото на радикални промени в икономическото развитие на страната. <br />
В стопанско отношение днес се наблюдават резки регионални диспропорции. Бразилия всъщност е икономически стабилна само в отделни пространствено ограничени райони. Икономическо ядро на страната е Югоизточна Бразилия. Тя представлява силно урбанизирана и богата на природни ресурси територия, основана на индустрията, търговията и банковото дело, притежава добре изградена пристанищна инфраструктура и е част от най-силно развития в икономическо отношения район в Южна Америка. Тук има и отлични условия за развитието на тропическо растениевъдство (кафе, какао, памук, тръстика, банани и соя). Североизточна Бразилия, която е най-рано колонизирана, вътрешноконтиненталната област и особено Амазония, заемаща 1/3 от общата площ, представляват слаборазвит селскостопански район. <br />
<br />
Португалоезичните държави в Африка<br />
<br />
Ангола (Фиг. 4) е най-голямата португалоезична държава в Африка. Тя заема компактна територия от 1,2 млн км² в югозападната част на континента. Страната притежава значителен излаз на Атлантическия океан (над 1600 км), но бреговата линия е слабо разчленена. Ангола има общи граници с ДР Конго, Намибия, Замбия и Конго, но те имат подчертано изкуствен характер. От територията на страната е отделена провинция Кабинда, която притежава значителен нефтен потенциал.<br />
Почти цялата територия на Ангола представлява високопланинско плато. Неговата надморска височина нараства от запад на изток и при връх Моко достига най-високата си точка – 2610 м. Крайбрежието е заето от тясна атлантическа низина. По запаси на полезни изкопаеми Ангола е една от най-богатите държави в Африка. Тя притежава значителни находища на диаманти, нефт, мрамор, мед, манган, желязна руда, злато и фосфати. Типичен за платовидната област е тропично-мусоният климат, който определя наличието на сух зимен и влажен летен сезон. Крайбрежната низина е под влияние на студеното Бенгелско течение, поради което е характерен сухия пасатен климат. Речната мрежа е гъста, а най-важно значение имат реките Касаи, Кванго, Куанза и Кунене. Под влияние на геоморфоложките условия те са неплавателни, но притежават голям хидроенергиен потенциал. На територията на страната са обособени различни ландшафтни зони – саванни гори в северната и централната част, полупустини и пустини на юг, както и листопадни редки гори във вътрешността. <br />
Най-ранните държавни обединения на територията на Ангола се създават по течението на река Куанза, а Диогу Кау е първият португалски мореплавател, който достига анголския бряг през 1482 г. Постепенно са изградени военноморски крепости при Луанда и Бенгела, което поставя началото на португалското колониално нашествие. Най-напред е колонизирано крайбрежието, където португалците извършват доходна търговия с роби. По-късно редица договори позволяват на Португалия да наложи политическата си власт над цялата днешна територия на страната. Тя е поделена на капитанства, обвързани с аграрното производство, като най-важна износна стока е кафето. От средата на ХХ в. Ангола, наречена така в чест на африканската кралица Н`гола, вече е задморска провинция на Португалия, което поражда силно недоволство сред местното население. Заради разногласията между различните движения, борещи се за независимост, то трудно успява да се обедини в опитите си за изгонване на португалците. <br />
В Ангола функционират три национално-освободителни движения, сред които с най-голямо значение е Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА). То е с комунистическа ориентация, а негов ръководител е Агустиню Нету. Анголските въстания са подкрепени от съветски и кубински войски, които разгромяват португалската армия. През 1975 г. Ангола поема по самостоятелен път на политическо развитие. <br />
След независимостта Ангола е обхваната от гражданска война. Тя продължава до 2002 г. и е породена от нееднородния етнически състав на населението. Същевременно особеностите на геополитическото положение и наличието на ценни полезни изкопаеми превръщат Ангола в обект на интерес от страна на САЩ и СССР. Към параметрите на анголския конфликт можем да прибавим и опитите на Фронта за освобождение на Кабинда, който се стреми към отделянето на богатата на нефт провинция. В началото на 90-те години на ХХ в. Ангола се отказва от комунистическия път на развитие и се създават условия за свободни парламентарни избори. Те обаче не решават сложните социални и икономически проблеми, а демокрацията остава измамна фасада за едно разнородно общество, в което оръжието е важен аргумент за решаване на многобройните конфликти.<br />
По данни за 2008 г. населението на Ангола е колкото португалското – около 11 млн д., като по-голямата част от него обитава северното крайбрежие и централните плата. Ангола е с най-малка гъстота сред португалоезичните държави – само 9 д./кв.км. Над 95 % от анголското население е от групата бенуе-конго (общо 16 народа). Официален език в страната е португалският, но се използват и много други африкански езици. Столица на Ангола е град Луанда (3 млн ж.), а други важни градове са Уамбу, Бенгела, Кабинда, Луена, Лубангу и др. Ангола е богата на полезни изкопаеми, но минно-добивната промишленост е слабо застъпена. В основата на анголската икономика е тропическото растениевъдство. Слабата урбанизираност допълва аграрния профил на стопанството. Отглеждат се предимно кафе, сизал, захарна тръстика, царевица, сладки картофи, банани, ориз, цитрусови плодове. Те формират почти целия износ на страната. <br />
Мозамбик (Фиг. 5) е разпложен в Югоизточна Африка и обхваща площ около 800 000 км². Страната граничи с Танзания, Малави, Замбия, Зимбабве, РЮА и Свазиленд. Бреговата линия с Индийския океан е добре усвоена и се простира по протежение на 2800 км. <br />
Северен Мозамбик е зает от Източноафриканското плато, което стъпаловидно се понижава на запад и изток. В западната част се извисяват няколко вулканични планини, като в масива Инянга се намира най-високата точка в страната – връх Бинга (2436 м.). Крайбрежието представлява плодородна алувиална низина, която обхваща близо 2/3 от територията на Мозамбик. Тя разполага с различни полезни изкопаеми – въглища, боксит, медна и желязна руда, злато, уран. Северните територии са под влияние на субекваториалния климат, а за южните типичен е тропично-пасатният климат. Мозамбик е богат на води. Речната мрежа е гъста и е представена от реките Замбези, Лимпопо, Сави и Рувума, а по границата с Малави се намира голямото източноафриканско езеро Няса. Под влияние на почвено-климатичните условия са се обособили две основни природни зони – влажна савана по крайбрежието и област на редките гори в сухите вътрешни плата.<br />
Първият мореплавател, който достига брега на днешен Мозамбик, е Педру Кувиляу. От началото на ХVІ в. започва изграждането на португалски селища, които извършват активна търговска дейност по крайбрежието. През 1629 г. португалците подчиняват на своята власт княжеството Мономотапа, което заема част от съвременната територия на Мозамбик. То е прочуто с богатите си златни находища и с развитата морска търговия, ориентирана към Индия и арабския свят. Постепенно колониалната територия е поделена на феодални капитанства (prazos). Към средата на ХVІІ в. Мозамбик се превръща в португалска колония с главен град Луренсу Маркеш, наречен след време Мапуту. <br />
По време на португалската колонизация на Африка през ХІХ в. Мозамбик изглежда примамлив и богат на подземни дарове район, чието овладяване се оказва по-оправдано отколкото на войнствената Ангола. Най-напред е спечелена долината на Замбези, която е разположена в гореща и заблатена низина, но е населена с разединени от търговията с роби общности, или с други думи представлява един по-скоро ненужен подарък. В периода 1895-1913 г. Португалия успява да колонизира цялата територия на страната. Въпреки че не е богата на природни ресурси, тя обхваща буферна зона между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Мозамбик при това се оказва твърде нехомогенен вътрешно, защото португалските селища са по-многобройни на север, докато южните райони са исторически по-слабо привързани към метрополията и португалоезичното население там е малцинство. <br />
Политиката на Салазар за възстановяване на Португалската колониална империя поражда идеята за цялостно преустройство в една система, в която Мозамбик трябва да доставя на страната суровини, да осигурява пазари и да приема нейното излишно население. Колонията обаче е доста отдалечена от Португалия и нейните географски условия са по-неблагоприятни от тези в Ангола. През 1942 г. Компанията на Мозамбик, която осигурява търговските връзки между метрополията и колонията, прекратява съществуването си, а това създава предпоставки за политическа независимост. Организираната колониална война срещу Португалия започва в 1964 г. Тя се води от Едуарду Мондлане и Самора Машел.<br />
След оттеглянето на португалците регионалните проблеми в Мозамбик се задълбочават. Въпреки комунистическата обвързаност СССР се отказва от военно присъствие и не предприема стъпки към икономическото подпомагне на страната, а това е един по-различен от приложения в Ангола модел. След 1989 г. се създават предпоставки за промяна във външнополитическата ориентация и Мозамбик се насочва към Запада . Независимо от промените политическа обстановка вътре в страната остава неспокойна. <br />
Населението на Мозамбик възлиза на 20 млн д. (2008), а столица е град Мапуту. Други големи градове са Бейра, Немпула, Инямбане, Тете, Келимане, Пемба, Шимойу и др. Средната гъстота е 25 д./км², а естественият прираст е традиционно висок. В етническо отношение най-многобройна е групата банту (98 %), която обединява близо 50 племена. Португалците в страната са около 20 000 д. (0,1 % от населението). Официален език е португалският, но се използват и многобройни местни езици и диалекти. Територията е слабо урбанизирана, а икономиката има земеделска насоченост. Отглеждат се два типа култури – потребителски и износни. Към първата група се отнасят ориз, банани, фъстъци и бобови, а към втората – тръстика, кокосови палми, сизал, копра, памук, цитруси, кашу, агаве, чай, тютюн. Мозамбик определено е сред най-слабо развитите страни в Африка. <br />
Гвинея-Бисау (Фиг. 6) е сред по-малките португалоезични държави на континента. Тя е разположена в западната част на Африка, а площта ù е едва 36 000 км². Граничи с Гвинея и Сенегал и има широк излаз на Атлантическия океан. Нейната територия включва също остров Булама и архипелага Бижагуш. През 1886 г. са определени съвременните граници на страната, които имат изкуствен характер. <br />
Португалска Гвинея е низинно-равнинна страна. Нейният икономически живот се определя от растениевъдството, развито в делтите на реките Корубал, Жеба и Кашеу. Бреговата линия е силно разчленена, а вътрешните заблатени низини преминават във високия само 300 м. саванен масив Фута Джалон. Характерният за района екваториално-мусонен климат определя наличието на гъсти вечнозелени гори. Открити са ограничени находища на калай, боксит, мед фосфати, нефт и циркон. <br />
Естествените предпоставки, които определят приобщаването на Гвинея-Бисау към Португалската империя в Африка, са удобните заливи, наличието на острови и благоприятното географско положение. Португалците създават първите си селища тук още в средата на ХХ в., след което започва постепенната колонизация. Колонията обаче е твърде бедна на суровини за износ и разполага само с анакардиев орех и фъстъци. През първата половина на ХІХ в. започват опитите на местното население за отхвърляне на португалската колониална власт, а в началото на ХХ в. борбите за независимост придобиват формата на открит военен конфликт. Той е потушен трудно от португалските войски в периода 1908-1915 г. През 1961 г. започва нов етап в освободителното движение, който е свързан с партизанските бунтове, оглавени от Африканската партия за независимост на Гвинея-Бисау (ПАИГК). В 1974 г. Гвинея-Бисау става първата независима държава в афро-лузофонското пространство.<br />
В Португалска Гвинея войната за независимост се свързва с името на Амилкар Кабрал. Особено важна е ролята на т.нар. “баланти”. Те обединяват по-голямата част от местното население, което е враждебно настроено към португалското господство. Техен противник са “пьолите” – наследници на завоевателите и малцинство, което подкрепя колониалната сила. <br />
Всъщност до 1980 г. островите Зелени нос са част от Португалска Гвинея. Тя се управлява от Луиш Кабрал, който обаче е обвиняван от гвинейците във фаворизиране на островното население. Ето защо с помощта на армията властта взима Бернарду Виейра. Той ориентира Гвинея-Бисау към социалистическите държави и следва политика на структурни промени, но те не дават определени икономически резултати. През 90-те години политическият режим се либерализира и се провеждат първите многопартийни избори. Независимо от това проблемите в страната изглеждат почти нерешими и засягат най-различни области от нейното политическо и икономическо развитие.<br />
Населението на Гвинея-Бисау през 2008 г. е 1,4 млн д., което показва, че нейната територия е слабо усвоена. По-гъстонаселена е само крайбрежната зона, където е разположена и столицата Бисау. Португалска Гвинея е сред най-слаборазвитите държави в Африка. В основата на нейната икономика е растениевъдството, докато индустриалното производство е застъпено частично. Отглеждат се предимно фъстъци, маслодайна и кокосова палма, ориз, сорго, памук.<br />
Кабу Верде, наричана до 1986 г. Република Зелени нос, (Фиг. 7) обхваща едноименния архипелаг, разположен в Атлантическия океан близо до западния бряг на Африка. По-големи от островите са Сантягу, Сау Антоу, Буавишта, Фогу, Сау Никулау, Сау Висенти, Майу и Сал. Те са разделени на две части – Северни Наветрени острови (Барлавенту) с главен град Минделу и Южни Подветрени острови (Сотавенту) с главен град островната столица Прая. Общата площ на страната е 4000 км². Крайбрежието е слабо разчленено, бреговете са стръмни и скалисти, с малко изградени пристанища. Архипелагът се отличава с вулканичен произход, планински релеф и тропично-пасатен климат. Преобладават пустините и полупустините, като само на отделни места по крайбрежията се срещат бананови палми. Населението възлиза на 400 000 д. (2008 г.) Неговата стопанска дейност е свързана с отглеждането на захарна тръстика, царевица, банани и кафе. <br />
В епохата на португалския колониализъм Зелени нос притежават изгодно географско положение между африканското крайбрежие и Бразилия. Постепенното усвояване и колонизацията на островите започва от средата на ХV в., когато мореплавателят Диегу Гомеш открива Сантягу и Майу. Кабу Верде става независима държава в 1975 г.<br />
Главна роля в процеса на независимост играе ПАИГК, която е създадена през 1956 г. След като островите се отделят от Португалска Гвинея са проведени първите избори, които заменят еднопартийната комунистическа диктатура. Това е важна стъпка по пътя към истинската политическа промяна на старата система, благодарение на която Кабу Верде поема по пътя на демокрацията.<br />
Сау Туме и Принсипе (Фиг. 8) е островна държава, разположена в района на Гвинейския залив. Архипелагът е съставен от два по-големи и многобройни малки ненаселени острови с територия около 1000 км² и население близо 200 000 д. Столица на страната е Сау Туме, която се намира на едноименния главен остров. Неговите брегове са слабо разчленени, докато на Принсипе в многобройните малки заливи са изградени няколко пристанища. Островите са с вулканичен произход и са заети от гъсти вечнозелени гори. Преобладават планинският релеф и влажният екваториален климат. Икономиката на Сау Туме и Принсипе има подчертан аграрен профил – отглеждат се предимно кафе, какао, банани, кокосови орехи и хининово дърво. Важно икономическо значение имат нефтодобивът и риболовът.<br />
Архипелагът е открит от португалските мореплаватели Жуау де Сантарем и Педру Шкубар в 1471 г., а първите негови заселници идват от Мадейра към края на века, създавайки тръстикови плантации. По-късно започва отглеждането на кафе и особено на какао, което се превръща в основен поминък за местното население. В колониалната епоха Сау Туме и Принсипе са важно островно владение, част от Атлантическата империя на Португалия. В периода 1951-1972 г. архипелагът е със статут на португалска задморска провинция, а през 1975 г. Сау Туме и Принсипе става независима държава.<br />
Скоро след това властта в младата република взима Движението за независимост на Сау Туме и Принсипе, което е с комунистическа платформа. То национализира колониалните плантации, но след едно десетилетие държавно управление се оказва, че икономическите резултати са неблагоприятни. Наблюдава се например рязък спад в производството на какао, което съставлява 90 % от износа на страната. Ето защо са предприети мерки към либерализиране на режима и през 1990 г. е избран политическият плурализъм. Това е един нетипичен за Африка модел на демократична смяна на властта, която обаче е изправена през многобройни проблеми. Ето защо Сау Туме и Принсипе трябва да използва геополитическите предимства на островния си характер.<br />
<br />
Източен Тимор (Тимор Лесте)<br />
<br />
Източен Тимор (Фиг. 9) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя се намира в югоизточната част на континента и заема площ от 15 000 км². Тимор Лесте всъщност е една от най-новите държави на политическата карта на света – тя става независима едва през 2002 г. Страната заема източната половина на остров Тимор, анклава Амбину (Окуси) с главен град Лифау в западната му част и малкия остров Атауру, или Камбинг, на север. Релефът е предимно планински. Най-високата точка е при връх Тата Май Лау – 2963 м., като на изток планините преминават в каменисто плато, което завършва с тясна блатиста равнина на юг. В условията на влажен екваториален климат са се образували типични дъждовни гори, които покриват над 70 % от площта на бившата колония. По крайбрежието са открити перспективни запаси на нефт и земен газ. Населението на Източен Тимор е около 1 млн д., а гъстотата е 60 д./км². Най-многобройни етнически групи са тетум (повече от половината от населението), мамбаи, токоде и различни папуаски племена, а католицизмът е религия за около 1/3 от жителите на страната. Столица е град Дили. Икономиката на острова е специализирана в земеделието и текстилното производство, а култури като кафе, ориз, копра, манго, ванилия, карамфил, банани, сандалово дърво и сладки картофи осигуряват основната част от износа. <br />
Португалците откриват остров Тимор в началото на ХVІ в. и през 1642 г. той вече е колония на Португалия. В 1859 г. островът е поделен на две колониални области, като португалските завоеватели усвояват източната, а холандците – западната част. Това разделение става основа за прокарването на държавната граница с днешна Индонезия.<br />
Независимостта на Тимор Лесте е обявена на 28 ноември 1975 г. Още на следваща година обаче страната е завладяна от индонезийски военни части и е насилствено обединена с Индонезия. По този начин избухва гражданска война. Тя се води повече от двадесет години и в нея загиват над 100 000 д. През този период важно значение има Революционният фронт за освобождение на Източен Тимор (FRETILIN), чийто лидер е Хосе Хорта. През 1999 г. Тимор Лесте обявява едностранно своята независимост, но тя не е подкрепена от Индонезия, която продължава военните действия. Ето защо в конфликта се намесва ООН и на 20 май 2002 г. Източен Тимор официално се отделя като независима държава. През същата година тя става част от Лузосферата. <br />
<br />
Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на културно-политическо пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието на държава каквато е Бразилия дава възможност на Португалия да бъде възприета като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности. Бразилия е богата на природни ресурси и притежава значителен стопански потенциал. В световната колониална история няма подобен аналог на близост между метрополия и колония в системата на техните политически и икономически взаимоотношения. Наличието на общи културни елементи като език и религия намира израз и във възприемането на модел за единен държавен организъм. Същевремено афро-лузофонското пространство, представено предимно от Ангола и Мозамбик, също има своите важни функции, които са свързани с наличието на енергийни и минерални суровини със стратегическо значение. Трайното португалско присъствие в Източен Тимор и подкрепата за това бивше азиатско владение имат своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района. Ето защо смятаме, че Португалия трябва да използва геоикономическите предимства на колониалното си величие, за да се превърне в действително влиятелна сила в Европа и атлантическия свят.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-71546537873929553742010-07-02T13:42:00.000+03:002010-07-02T13:42:51.916+03:00Политико-географски особености на португалската експанзия в Ориента (сп. Геополитика, бр. 3, 2009 г.)Далечният Изток е географско понятие, което обхваща цивилизационния ареал на индийската, китайската и японската цивилизация в Южна и Югоизточна Азия. От началото на ХVІ в. това пространство предизвикало интереса на европейските мореплаватели и търговци, благодарение най-вече на подправките, които били широко търсени по европейските пазари. По силата на Турдесийския договор (1494) Португалия придобила законното право да търгува с източни стоки. За да може да успее в този отдалечен и непознат район португалският флот трябвало да разчита на една добре планирана морска стратегия. <br />
Целта на статията, която е от областта на политическата география, геополитиката и геостратегията, е да се разкрият политикогеографските особености на португалската търговска и военно-морска експанзия в Далечния Изток. Последователно са анализирани геополитическите аспекти и геостратегическите особености, свързани с изграждането на колониалната империя в Изтока и нейната същност, както и причините, довели до разпадането ù, конкретно – вътрешнополитическите проблеми, конкуренцията на холандския флот и трудностите по поддържането на нейната цялост. <br />
Португалия била колониална държава чак до 1975 г., когато се разделила с Източен Тимур и африканските владения от задморската си империя. В периода 1530-1822 нейна колония била Бразилия, където португалците отглеждали каучуконосно дърво, тръстика, кафе и добивали злато, диаманти и желязна руда. След загубата на Бразилия Португалия се ориентирала към Африка, където превърнала в свои владения някои области, най-големи сред които били Анола и Мозамбик. През 1498 г. португалският мореплавател Вашку да Гама достигнал пристанището на Каликут при Малабарския бряг на Индия, което довело до създаването на колонии по крайбрежието на Индийския океан. С цената на много жертви и огромни трудности Португалия започнала изграждането на източната част от своята колониална империя. <br />
<br />
Търговското господство и военно-морската стратегия<br />
<br />
Португалската колониална организация в Далечния Изток представлява епичен и необикновен разказ за величието и падението на един европейски народ, разгледани през призмата както на политическата география и стопанската история, така и от гледна точка на чисто морално-философските размишления. Начертаването на един грандиозен план за създаване на отвъдморска империя било сравнително лесна задача в този обширен и богат на ценни стоки район, контролиран ревниво от арабските търговци и исляма. Изпълнението му обаче било прекалено трудно заради огромното разстояние между метрополията и Индия, съответно непосилния тропично-мусонен климат. Португалският флот при това трябвало да се сражава с турци, араби, персийци и малайци, които били прочути с военната си сила и мощ. Единственото предимство на португалците срещу многократно превъзхождащия ги съперник било във въоръжението и корабите. <br />
Презморската експанзия на Португалия преминала през четири основни етапа. Първият обхванал периода между 1501 и 1505 г. и се свързвал с дейността на Дуарте Пашеку Перейра, който приложил методите на организация и защита на търговията по крайбрежието на Източна Африка. През втория етап (1505-1509) бил създаден поста вицекрал на Индия и като такъв бил назначен Франсишку Алмейда. Вицекралете били подпомагани в дейността си от секретар на общата администрация (първоначално един, после трима), контрольори на хазната, за да проверяват дали се спазват кралските разпоредби, и от един главен съдия, на който се полагало върховното управление на правосъдието. Имало още капитани, кметове, управители на фактории и началници на крепости. По времето на Алмейда започнала да се води адекватна на новата географска среда геополитика, при която португалците се опитвали да упражняват господството си в западната част на Индийския океан. Особено важен бил периода до 1515 г., когато начело на португалската инвазия в Ориента бил Афонсу де Албукерки. Той основал Португалска Индия и наложил нови и окончателни методи на завладяване и господство. Четвъртият етап продължил до 1557 г. и определил характера на португалския монопол по бреговете на Индийския океан. Особено плодотворно било времето до 1529 г., когато с Испания бил подписан Сарагоския договор. Периодът приключил със смърта на крал Жуау ІІІ, след което значението на империята в Изтока бързо намаляло за сметка на колониите в Южна Америка и Африка. <br />
От началото на ХVІ в. експедициите към Индия зачестили. За разлика от използваните дотогава кораби сега вече каравелите и галеоните били обзаведени с модерни за времето си оръдия и били много по-големи и тежкотоварни, докато екипажите, съставени някога от по двеста-триста моряка, включвали армия от над две-три хиляди войници, начело на които не били вече “стари морски вълци”, а високопоставени дворцови аристократи, които се борели за назначения, титли и богатства. Скъпоценните камъни и метали, коприната, златарските изделия, сребърните украшения, орнаментите от слонова кост и най-вече ароматните подправки (черен пипер, канела, карамфил, джиджифил, шафран, индийско орехче) разпалили въображението и алчността на португалските търговци, авантюристи и мореплаватели. Многобройни флотилии, повечето от които били ръководени от талантливи военни пълководци, били изпращани редовно на изток. Възможността за мирни търговски връзки с местните владетели, основаващи се на изгода и приятелство, била практически неосъществима. Посланическите мисии и любезности завършвали с бомбардирането на местните пристанища. Мирните преговори били обречени на неуспех и поради друга важна причина – португалската политика в Индия била поверена на благородниците, чийто войнствен дух пораждал насилие и вместо да преодолеят съперничеството чрез проговори и компромиси, те предпочитали да правят това, което най-добре умеели, а именно да воюват за своя крал и родина. Тази ситуация изисквала добре планирана морска и военна тактика, тъй като португалците трябвало да се изправят срещу силен и добре подготвен съперник, далеч от своята територия, в едно огромно пространство, което предлагало толкова добри изгоди, с многобройните си пристанища и добре развита мрежа от търговски пътища, но и все така си оставало чуждо, враждебно и непознато. <br />
В началото на този труден процес португалската морска организация страдала от липсата на единен център, който да гарантира сигурността и стабилността на управлението. С течение на времето, особено след окупирането на Кочин , било взето решение столицата на империята в Изтока да бъде построена в Гоа – разположена на остров в съседство със западния бряг на Индия, тя разполагала с удобно пристанище и стратегическо местоположение, което можело да осигури господство над морските пътища към Персийския залив и Червено море. Според португалските стратези, който притежавал Гоа владеел пътищата за Ормуз и Аден, а оттам за Индийския и Тихия океан. <br />
Битката с местното население и обсадата на Гоа били трудно начинание, но през 1510 г. португалската армия заладяла града. По този начин била създадена жадуваната база за морско-военните маневри и търговските офанзиви в района. След неговото завладяване започнал строежа на крепост и католически църкви, бързо развитие получило и корабостроенето. Този индийски град бил столица на португалската колониална организация до 1961 г. <br />
За да бъдат овладени търговските маршрути, свързващи богатите пристанища по бреговете на Индийския океан, трябвало да бъде изградена мрежа от опорни пунктове, които да пазят входовете на океана от нашествия и това именно била основната идея на португалската задморска експанзия в Изтока. В началото на ХVІ в. морската стратегия се изразявала в завземането на четири важни опорни точки, които могли да осигурят търговския монопол. <br />
Най-важна била крепостта при нос Добра Надежда в южната част на континента Африка. Носът на бурите, както бил наричан по онова време, бил достигнат за пръв път от Бартолумеу Диаш, а след експедицията на Вашку да Гама бил превърнат от португалците в стратегическо брегово укрепение и преден пост към богатствата на Ориента. На другия край на океана Малака представлявала гъстонаселен град с огромно пристанище и кръстопътно местоположение, център на огромен островен свят, богат на екзотични подправки. През 1511 г. стотици малки лодки обсадили португалската армада, която се насочила към пристанищата на града. Султанът на Малака бил добре подготвен – срещу португалската армия стоели дулата на осем хиляди оръдия, тридесет хилядна войска и дори четиринадесет военни слона. За португалците нямало съмнение, че който завладее Малакския пролив, ще владее цялата ориенталска търговия. На 25 юли 1511 г. започнала една от най-важните битки за разпределение на търговията с подправки в района на Мусонна Азия през ХVІ в. <br />
Пристанищният град бил поделен на китайска и малайска част, свързани с мост. Превземането на моста придобило решаващо значение. Португалците не могли да се справят с огромната армия и били принудени да се върнат на корабите си, откъдето безучастно гледали издигането на укрепления. Нова битка за моста била проведена на 10 август, когато в края на деня, след много жертви и от двете страни, благодарение на нещо на пръв поглед безмислено – убиването на слоновете, португалците завладели моста. След няколко часа паднал и султанският дворец. Гледката била ужасна – реки от кръв се стичали надолу към морето, къщите били опожарени, а градът напълно унищожен. Малака при това била само едно от многото места по брега на океана, където се случили подобни събития и то точно тук, където португалските мисионери трябвало да принесат християнството. Така ли е трябвало да стане това?<br />
Превземането на Малакското султанство довело да осъществяването на търговски връзки с Цейлон, Тайван, Ява, Суматра, Сиам и Бирма. Малака била и отправна точка към мечтаните Молукски острови. Макар и за кратко тя бил португалски град с голяма крепост, болница и църкви, пряко подчинен на Гоа команден пунт към експанзията в Далечния Изток. <br />
Следващата важна стъпка била овладяването входа на Червено море. За тази цел португалските армади се насочили към Сокотра, но тъй като островът се намирал сравнително далеч от бреговете му, той бил бързо напуснат. Аден – крепост в южния край на Червено море, отдавна приковавал вниманието на португалските колонизатори със стратегическото си географско положение. Годината била 1513 г., когато била предприета рискована офанзива към пристанището на града. Геополитическите планове на португалските адмирали били грандиозни, но и практически невъзможни за осъществяване, а важна геостратегическа цел било пресичането достъпа на турския султан до Индийския океан. До 1515 г. аденската крепост била многократно обсаждана, но съпротивата ù така и не могла да бъде сломена. Всъщност експедициите в Червено море се превърнали в истинска военна катастрофа. Всички опити за обсадата на Аден били несполучливи и градът не могъл да се превърне в португалско владение. <br />
Въпреки подобни неблагополучия португалците успели да овладеят източната търговията. Скоро след поражението при Аден, те окупирали Ормузкия проток. Стратегически разположен в южната част на Персийския залив при оманския бряг, Ормуз бранел залива от други европейски нахлувания и бил португалска собственост до 1622 г. <br />
Славата за жестокостта на португалските нашественици, която била малко преувеличена, нараствала, докато препълнените със скъпоценности и ароматни подправки кораби потегляли един след друг към родината. За кратко военни фортове, над които се веел червено-зеленият флаг, се установили по източния бряг на Африка и крайбрежието на Индия. По същото време португалски търговци се отправили към непристъпното за европейски кораби Жълто море и започнали да осъществяват търговия с Китай и Япония, които при това били ксенофобски настроени . <br />
Незавладян до този момент оставал Молукският архипелаг. Според легендите тайнствените острови били приказно място, истински земен рай, богат на непознати в Европа екзотични стоки. Нито един мореплавател обаче не знаел къде точно се намират те. В Лисабон подозренията, че архипелагът попадал в испанската зона, по силата на спогодбата от Турдесия , се засилвали. Подобна хипотеза изказал и португалският мореплавател Фернанду Магелан, който през 1518 г. представил своя план за откриването на островите в кастилския кралски двор . Три години по-късно Магелан достигнал островите и те станали испанско притежание, което довело до поредния конфликт между двете морски сили. Всичко обаче било решено по мирен път и през 1529 г. с договор, подписан в арагонския град Сарагоса, испанският крал продавал своите права над островите за сумата от 350 000 златни дуката. Срещу това парично обезщетение Португалия прибавяла към търговската си империя в Ориента своята най-скъпа придобивка и по силата на Сарагоския договор цялата търговия в Изтока се оказвала изцяло в нейни ръце. Разполагайки основните си сили в стратегическите пристанища по бреговете на Индийския океан, превърнато в “португалско море”, каравелите на Жуау ІІІ вече бродели и сред вълните на Тихия океан . <br />
Португалската морско-военна офанзива в Далечния Изток успяла и благодарение на двамата най-влиятелни и способни индийски вицекрале – Франсишку Алмейда и наследника му Афонсу де Албукерки. За съжаление от един момент нататък двамата били в открит конфликт помежду си, което се отразило и върху колониалната организация в региона. Алмейда завладял много важни крепости като Килуа, Суфала, Мумбаса, островите Анджидив и Кананур, основал търговски фактории в Каликут и Кочин, а битката край Диу завършила с една от най-бляскавите португалски победи в Индия. Управлението на Албукерки се свързвало с изграждането на колониалното ядро в Гоа и на многобройни крепости, най-важни сред които били Ормуз и Малака. Албукерки всъщност бил първият португалец, ангажиран със задморските дейности, който считал, че не било достатъчно да се осигури португалско господство в Индийския океан само като се насочи потокът от подправки към завладените от армията ориенталски пристанища. Според него било необходимо създаването на отвъдморска империя, която щяла да бъде първата колониална държава на изток. Основната му геополитическа идея била, че Португалия трябвало да владее всички пунктове, които контролирали навлизането в океана, и да създаде колонии по бреговете му. Само по този начин тя щяла да бъде неуязвима, както от страна на местните княжества, така и по отношение на Кастилия – най-големият португалски неприятел в Европа. Неговата стратегия се изчерпвала с думите му: “Дори когато завладея Гоа, аз няма да се върна преди да бъде завладяна цяла Индия”. <br />
Заради военното поражение при Аден, често неразумното си и тиранично поведение, Албукерки изпаднал в немилост пред краля. В кралския двор в Лисабон той имал много врагове, които го настройвали срещу Дон Мануел и кралят, притеснен от нарастващия му авторитет, застрашаващ неговата собствена власт, побързал да го отстрнани от заемания пост. Малко преди смъртта си вицекралят написал изпълнено с достойнство и вълнение писмо до Мануел І, в което защитавал поведението си. Убеден със закъснение във верността му, кралят опитал да изкупи вината си, оказвайки големи почести на адмиралския син, който приел всички награди, падащи се по право на неговия баща. Индийците в Гоа, за които това бил благословен период на развитие, помнели с добри чувства управлението на Албукерки и, посещавайки гроба му, се молели за помощ срещу потисничеството на неговите наследници. Албукерки починал в края на 1515 г., когато корабът му бил на рейд, недалеч от завоюваната от него столица на португалските колонии в Далечния Изток. <br />
<br />
Загубата на търговския монопол и разпадането на военно-морската система <br />
<br />
Великолепието на мануелския стил изисквало цена, която била много по-висока от приходите на империята. Немалко автори, писали по въпроса, определят отвъдморската система на Португалия в Далечния Изток като нетрайна или невъзможна, а идеята за просперитет, базиран на монопола в Ориента – твърде илюзорна. Геополитическата ситуация, създадена от португалците през ХVІ в., благодарение на забележителната морска стратегия, която те предложили, не могла да превърне малкото кралство в световна икономическа сила.<br />
Огромните печалби от задморската търговия и богатствата заграбени в Изтока обогатили краля и аристокрацията, като дворът на Дон Мануел се славел с невиждан разкош. Целият този външен блясък успял да прикрие застоя и упадъка на самата Португалия. <br />
Положението ù на колониална сила изисквало огромно натоварване и напрежение. Най-напред се почувствал недостиг на хора. В експедициите на изток загивали много войници и моряци не толкова в сражения с враговете, колкото от различни болести, при които лекарите обикновено били безпомощни. Смъртното наказание, осъждането на затвор или на каторжна работа, били заменяни с изпращане в Индия. В един момент там вече било пълно със затворници и престъпници, които в замяна получавали амнистия, а флотилиите били водени от неопитни и непознаващи обстановката морски капитани. Величието в Ориента струвало на страната огромни военни усилия. Славните победи били редувани с тежки поражения в продължителни битки, в които португалските военни части никога не били достатъчни. Това било време на постоянни войни по суша и море, които се водели по бреговете на Индийския океан и чийто разходи били поемани от Лисабон. <br />
След средата на ХVІ в. критикуването на икономическото начинание в Ориента вече било на мода сред португалските хуманисти. Голяма част от интелигенцията в страна смятала, че търговията с подправки е главен фактор за упадъка на Португалия. Ползата от канелата и черния пипер била много по-малка от риска за живота на португалците по тези места. Поддържането на португалското присъствие в Индия вече било определяно като истинско чудо.<br />
Внасянето на огромни количества източни стоки имало крайно неприятен ефект върху традиционното равновесие в португалското общество. Продължавала освен това пагубната традиция, започнала още преди географските открития, за интензивна емиграция от провинцията към столицата, където се появило едно ненужно дворцово и паразитно общество, което не произвеждало блага. Забогатяването на населението от първите години на ориенталската търговия било временно явление, но промените, които то предизвикало, се оказали окончателни. Кралският двор в Лисабон станал многочислен и разточителен, а едрите благородници правели всичко възможно, за да поддържат високия си социален статус и като цяло разходите им се оказвали много по-големи от приходите.<br />
Колкото повече се увеличавало потреблението на благата от изток, толкова повече намалявали приходите в държавната хазна, които спадали и като абсолютна, и като относителна величина. В първия случай това означавало, че стойността на внасяните стоки започнала да намалява, а във втория – че печалбата от препродажбата им ставала все по-ниска. Междувременно се нарушило и равновесието в търговския баланс заради увеличения обем на вносните стоки. <br />
Геополитическата ситуация към края на ХVІ в. била вече променена. Португалия продължавала да пази опорните си точки в Изтока, но старите търговски пътища, по които източните богатства достигали от Мала Азия до средиземноморските пристанища, отново се активизирали. С всяка изминала година превозите до Индия ставали все по-скъпи, нараствали корабокрушенията, смъртните случаи сред военното и цивилното население, както и разходите по поддържането на армадите заради по-голямата им вместимост. Все повече пирати кръстосвали Атлантика, поради което натоварените с подправки галеони, трябвало да търсят пристан на Азорите и оттам да бъдат конвоирани от военни кораби до Лисабон. <br />
Войните в Ориента вече били прекалено скъпо удоволствие. По време на първите пътешествия към Далечния Изток португалските оръдия изглеждали мощни и сигурни, но впоследствие тъкмо португалците били тези, които се плашели от тежката индийска артилерия. Дълго време капитаните успявали да удържат превъзходството си по море, но защитата на крепостите ставала все по-трудна. Огромните човешки жертви и опожаряването на складовете с ценна стока се редували с удивителни военни подвизи срещу далеч по-многочислен и добре подготвен съперник. <br />
Търговският процес бил по-труден отколкото изглеждало заради сложната обстановка в района. В Индия черният пипер най-напред трябвало да бъде купен преди да бъде натоварен на корабите. Повечето индийски княжества при това предпочитали да изнасят чрез посредничеството на арабите. Разплащането с местните търговци обикновено ставало с пари, а в някои случаи и със стокова размяна. Португалците продавали стоки, които изобилствали в Европа, но в Индия били редки, интересни и скъпи – мед, олово, живак, платове и др. Всички те обаче били купувани от чужбина, тъй като не се произвеждали в страната . Плащало се с кредит на различни банкови кантори, който впоследствие трябвало да бъде изплащан със стоката, докарвана от армадите. <br />
Поради тази причина португалският крал решил да открие терминал за източните стоки във фламандското пристанище Антверпен. Факторията там представлявала търговска организация, която осъществявала връзките между Португалия и цяла Западна Европа. Кредитите обаче били твърде високи, понякога и над 25 % годишна лихва. Кралският двор задлъжнял и към 1524 г. дължал вече три милиона крузадуш, което съответствало приблизитено на стойността на стоките пренасяни в рамките на един тригодишен период.<br />
По правилата на пазарната логика, при огромното количество подправки, което предлагал европейският пазар, спадането на цената им било очаквано явление. Когато старите търговски пътища започнали да се възстановяват, италианските градове отново получили възможност за активна търговска дейност. Сега европейците трябвало да избират между черния пипер, внасян от Португалия и този, който се продавал в Италия. Италианците претендирали, че тяхната подправка е по-качествена, тъй като португалският пипер пътувал много по-дълго по море и следователно се развалял. По този начин се завързала и търговска война.<br />
Като следствие от тези процеси португалската нация напрекъснато обеднявала. Черният пипер и канелата били заплащани не само със злато, но и с живота на хората. Корабите, отплаващи от естуара на Тежу, били пълни с португалци, а се връщали натоварени с източни стоки. Чувалите с пипер заемали мястото на умрелите по време на пътуване и тези, които оставали в Индия и никога повече не се завръщали. Смъртността в открито море била твърде висока, като обикновено оцелявал не повече от половината екипаж. Освен това португалците трудно понасяли и мусонния климат. Към болестите можем да прибавим и честите корабокрушения, тъй като Индийският океан бил прекосяван през влажния сезон, изпълнен с ужасни тропически бури, при които галеоните трудно оцелявали и често потъвали без да достигнат крайната си цел.<br />
Експанзията на Изток довела до големи проблеми в социалния климат и обществения живот в страната. По време на географските открития аристокрацията била обуздана и превърната в слуга на краля, едрата буржоазия на практика изчезнала и на политическата сцена се появило едно твърде стабилно духовенство. То започнало да става все по-силно и да придобива значително по-голямо политическо влияние. <br />
Ориенталските богатства не успели да достигнат до португалското село. Сред селското население, което било и най-многобройно, отрицателните последици от експанзията били особено чувствителни. Борбата за по-високо заплащане на селяните била невъзможна, тъй като робите вършели приблизително същата работа като тях. При това роботърговията из португалските земи процъфтявала, като според някои изчисления, всяка година били внасяни около десет-дванадесет хиляди африкански роби. <br />
Икономическите промени, дължащи се на презморските инициативи, довели до внезапното забогатяване на придворните аристократи, особено по времето на Мануел І, като за всички тях да се работи не било никак престижно. Дните си те прекарвали във веселие, постоянни празници, представления и непрекъснат церемониал, което рязко контрастирало на живота на обикновения португалец. Тази аристокрация, която трябвало да олицетворява средната класа, била изключително богата, но напълно безполезна, като само паразитирала около кралския двор и с тежестта си смазвала произвеждащата класа, представена почти изцяло само от селяните. <br />
Богатствата на Изтока поддържали блясъка и разкоша на кралския двор и огромната аристокрация, а политиката на меркантилизъм подценила местното производство, поради което настъпил сериозен застой в икономиката. Буржоазната класа през целия ХVІ в. останала слаба и не играела каквато и да било роля в обществения живот. Много скоро в търговската дейност и занаятчийското производство се появили чужди търговци – фламанди, немци, венецианци, ломбардци, флорентинци. Крайният икономически резултат от търговския монопол в Изтока, благодарение на бляскавите победи на португалската армия, дала толкова много жертви в битките, уви, бил твърде неприятен. Всъщност равносметката от експанзията била проста – богата държава и бедна нация. <br />
Португалия не била и свободна страна. Когато кралството навлязло в европейското културно пространство, западната част на европейския континент била разделена на два враждуващи лагера – една католическа и консервативна Европа, подчинена на Папата, и противопоставящата ù се реформистка и занаятчийска Европа, бунтуваща се срещу Рим. Конфликтът се дължал на социално-икономически различия, но се проявил под формата на културен проблем. Поради географското си положение, социалния състав, икономическото развитие и политическото си състояние, Португалия застанала на страната на католическите сили в този спор, а тъй като нямало много подръжници на лутеровите идеи, в обект на антиреформистки преследвания се превърнали евреите и маврите. При това еврейските поданици не били никак малобройни и притежавали голяма част от богатствата в страната, били изкусни занаятчии и най-добрите търговци. Те живеели отдавна в Португалия и плащали високи данъци на кралете, поради което интересите им били често защитавани. Дон Мануел прекрасно разбирал колко изгоден източник на доходи е еврейската общност и първоначално нямал идея да я прогонва. Впоследствие ситуацията се променила – кралят искал да обедини под своята власт целия полуостров и поради това се стремял да получи ръката на принцеса Изабела , която била фанатичка и поставила като условие за брак изгонването на юдеите. През 1496 г. Мануел издал указ за прогонване на евреите от страната и те се принудили да емигрират най-вече в Италия, Нидерландия, Англия и Франция. В 1536 г. започнала да функционира португалската Инквизицията и съответно да осъществява аутодафета, които взели хиляди жертви. Тази своеобразна духовна цензура отнела възможността за творческо мислене, унижощавайки по всякакъв начин научния хуманизъм в тази велика епоха на географски открития и търговска експанзия, а с това пострадала и цялата икономика на страната.<br />
Анализът на тези събития недвусмислено показва трудната политикогеографска обстановка, в която Португалската колониална империя в Изтока трябвало да се бори за своето съществуване. Освен това в океана вече бродели всякакви европейски кораби – холандски, английски, френски и скоро те щели напълно да изместят португалците от търговията в Ориента. <br />
След отрезвяването от силния аромат на канелата и пипера португалците си дали сметка за това, което се случило през ХVІ в. Оказало се, че по бреговете на Индийския океан Португалия построила система, опирайки се на невъзможна морска тактика, тъй като опорните точки в нея били доста отдалечени помежду си. Отвъдморската империя в Изтока била изградена без сърцевина, а отделните ù колонии и фортове били разделяни от огромни водни пространства. В очите на изпълнените с надежда хора в родината, империята изглеждала цялостна и величествена, но самата Португалия бавно пропадала и този процес нямало как да бъде спрян.<br />
В източната част на империята ситуацията не изглеждала така, както трябвало да бъде според първоначалния замисъл. Всъщност малцина португалци, подобно на Албукерки, мечтаели за велика колониална империя. За повечето португалски командири Индия била един огромен пазар за подправки и екзотични стоки, а също и военна арена за демонстриране на сила, изразяваща се в непосилни данъци, грабежи, всякакви жестокости и лицемерие, което естествено настройвало местното население срещу нашествениците. <br />
Португалската отвъдморска система в Далечния Изток изглеждала измамно силна и стабилна. При това където и да се настанявали португалците били прекалено изложени на конраатаки, за да успеят да се справят със сила. Романтичният ореол на някои автори на приключенски романи и порицанията на моралистите вероятно създали пресилена представа за насилието в едно по-скоро мирно начинание. То облагодетелствало всички онези, които участвали в експанзията, но за съжаление в твърде малка степен националната икономика.<br />
През 1594 г. командирът на малка португалска крепост в Персия написал злополучна докладна до краля, която започвала с жалбата, че укреплението му е направено от кал и всяка година трябвало да се строи наново след дъждовете. Обяснявало се още, че гарнизонът се състоял от повече наемници, отколкото португалци, за недостига на муниции и най-вече (нещо, което е твърде показателно) невъзможността бойците да се снабдяват с опиум. Този епизод прекрасно очертавал представата за живота на португалците в един от пунктовете на разпадащата им се система от военно-търговски бази. <br />
Португаците в Индия получавали съответното възнаграждение от държавната хазна, поради което се считали за господари и не работели за сметка на многобройните роби, а търговските дейности предоставяли на индийците и маврите. По думите на някои писатели от епохата, португалските владения на изток били пълни с “тълпи от безделници, играещи зарове и карти и пушещи опиум”. Към средата на ХVІ в. от 16 000 португалци в Индия, можело да се разчита на не повече от две хиляди от тях в случай, че било необходимо да се привлече в армията и гражданско население. Между португалците много скоро се оказало, че има и предатели. Още през 1510 г., при обсаждането на Гоа, на страната на противниците се сражавала и малка португалска армия . Очевидно португалците воювали и един срещу друг. <br />
Управниците в Индия съвсем не били безупречни. Там се озовавали предимно търсачи на приключения и всякакви авантюристи, които се стремели към бързо и лесно забогатяване. Разхищението на държавни средства и подкупите били обичайно явление в Ориента. След смъртта на Албукерки крал Мануел престанал да изпраща в Индия издигнати хора, тъй като се страхувал, че ако вицекралят затвърди положенито си тук, щял да откаже да се подчинява на Португалия. И ако Албукерки не пожалил нито сили, нито средства за осъществяване на идеята за морско господство, то губернаторите, които дошли след него, гледали да забогатеят по най-бързия начин за сметка на местното население, държавата и сънародниците си. <br />
В стремежа си за забогатяване португалците не се спирали дори пред открито предателство. Постъпките им скоро подкопали всякакво доверие към законите в страната. Процъфтявала и търговията с длъжности, която почти се легализирала, като съдиите открито взимали подкупи. Задържайки заплатите на моряците и войниците, чиновниците на краля търпеливо изчаквали момента, когато те щели да се съгласят на много по-малко възнаграждение. <br />
През 1521 г. Мануел І починал и мястото му заел Дон Жуау ІІІ. Той бързо бил засипан с оплаквания за случващото се в Индия, което го накарало да замени губернатора Диогу Лопеш де Секвейра и да назначи на негово място Дуарте де Менезиш. Този губернатор се оказал още по-лош от предшественика си, а неговата подкупност и разхищение на финансови средства надминали всичко, което дотогава било познато. <br />
Лисабонският кралски двор бил затрупан от нови оплаквания, молби за присъди и петиции. Жуау ІІІ се принудил да прати Вашку да Гама в Индия, за да наложи дисциплина и по-добра организация. Адмиралът се съгласил, като подобно на краля считал, че цялото зло идвало от недостойните хора, на които било поверено управлението на колониите в Изтока. За съжаление нито кралят, нито великият мореплавател могли да разберат, че проблемите в Португалска Индия били многобройни и трудно разрешими, а причините за неблагополучията имали трайни, дълбоки корени. <br />
Войните с Испания по море и суша не спирали във време, в което влиянието на реакционните кръгове на феодалната аристокрация и католическата Църква се засилвало все повече. При това през ХVІ в. кастилският флот бил изключително силен и наречен “Непобедимата армада”, заради бляскавите си военни успехи в не една морска битка. Настъпилият упадък в търговията, флота и армията бил комбиниран с многобройни вътрешни конфликти. Португалският флаг вече губел морското си господство, когато армията на херцог Алба преминала границата, а испанската армада блокирала португалската ескадра по брега. Португалската войска претърпяла тежко поражение, което сложило край на династията Авиш. Кортесите се принудили да признаят новия крал и на 27 юли 1581 г. Фелипе ІІ тържествено влязъл в Лисабон. Португалия загубила независимостта си и станала част от Испанската империя. Към Испания били присъединени и всички португалски колонии. Начело на страната, обхванала вече целия Пиринейски полуостров и в която Португалия все пак имала гарантирана административна автономия, застанал един от най-влиятелните европейски владетели. <br />
Ако е сигурно, че Португалската отвъдморската империя вече предсталявала едно повредено наследство, то очевидно пагубната външна политика на Испания ускорила и придала пропорции на катастрофа на разорението и краха ù. Единственият положителен момент било подобряване положението на Молукските острови, благодарение на кастилската помощ от Филипините, тъй като двата архипелага били близко разположени. Когато Португалия придобила независимостта си през 1640 г. и на престола се възкачил Жуау ІV, първият Браганса, станало ясно, че епохата на португалското морско могъщество вече е отминала – старата слава на световна търговска сила оставала в миналото и не могла да бъде възвърната. Със загубата на Малака през 1641 г. португалското търговско и военно-морско господство в Изтока приключило. <br />
Мнозина автори, писали по темата, смятат, че наследник на португалското могъщество в Изтока била Нидерландия. Действително отвъдморската ситуация в Ориента придобила изненадващ обрат към 1580 г., когато Португалия станала част от Испания, едновременно с обявяване независимостта на седемте протестантски провинции край бреговете на Рейн, Маас и Шелда. Най-важният холандски град – Амстердам, лесно поел ролята на фламандския Антверпен (който продължавал да бъде под испанска власт) като главно търговско пристанище за стоките, пристигащи от Индия. С други думи, към началото на ХVІІ в. Амстердам представлявал това, което бил Лисабон през ХV и по-голямата част от ХVІ в. <br />
Първите новини за появата на холандски кораби в Ориента пристигнали в Гоа през 1597 г. и предизвикали основателна тревога сред португалското население. Това положило основите на многобройни битки между португалските първооткриватели и холандците. В 1619 г. новодошлите основали столицата си в Холандска Индия – Батавия на остров Ява , а към 1655 г. заладели португалия форт Коломбо на остров Цейлон. Скоро след това в Индийския океан се появил и силният английски флот. Британските колониални инициативи били възбудени от съблазнителния пример на холандските успехи в този плодотворен район. Англия и Нидерландия първоначално се насочили към Малайския архипелаг и Молукските острови, а впоследствие, насърчавани от търговските изгоди в Изтока и от явната португалска слабост, и други европейски народи – французи, датчани, започнали да проявяват нескрит интерес към изгодите, които предлагала Мусонна Азия.<br />
Географските условия, историческото развитие, социалната обстановка и състоянието на икономиката в Холандия се различавали значително от тези в Португалия. Самата Нидерландия била много по-различна от всички останали страни на континента, тъй като, за разлика от повечето европейски държави, била почти изцяло зависима от външната търговия и морските дейности. Холандците, както никой друг европейски народ, отдавали огромно значение на това да бъдат свободни и успели хора, а това било във връзка с калвинизма, който те изповядвали.<br />
Още в началото на ХVІІ в. мнозина холандци започнали да разбират предимствата на задморската търговия и печалбата, която тя носела. Ето защо през 1602 г. била основана Холандската източноиндийска компания. Тя осъществявала търговска дейност в един огромен район между нос Добра Надежда и Магелановия проток, и от Кейптаун до Японските острови. Компанията разполагала със значителен ресурс – 150 търговски кораба, 40 военни фрегати и 10 000 войници. За кратко Нидерландия се превърнала в най-голямата търговска сила в света, елеминирайки португалците в някои от стратегическите точки по брега на Индийския океан. <br />
В своите намерения холандците имали и важно техническо предимство – те създали нов за времето си кораб-флейта. Нидерландската флейта, наричана още “Летящият холандец”, била значително по-лека от португалската каравела и лесно могла да се движи срещу вятъра. За разлика от португалските колонизатори, холандците нямали никакво желание да покръстват местното население, нито да завладяват земите му. Те били водени само от едно – чистата печалба от търговията. Нидерландското търговско надмощие в Далечния Изток през този период било явно и то довело до осъществяването на холандско икономическо чудо , нещо което не било характерно дори за най-добрите години на Португалската империя. Успехът на отвъдморското начинание на Холандия естествено бил за сметка на португалските амбиции. Но това е вече история за един непознат дотогава новаторски модел на колониална политика, съвсем различен от архаичнните разбирания на Португалия. <br />
След средата на ХVІІ в. португалската морско-търговска система в Изтока практически престанала да съществува. Португалците насочили икономическите си интереси към Бразилия, а след раздялата си с нея се опитали да запазят каквото могли от колониите си в Африка. В Ориента, където вече се намесили Нидерландия, Великобритания и Франция, като португалски владения останали само Гоа, Диу, Дамау, Източен Тимур и Макау. <br />
Едва по време на диктаурата на Салазар започнало да придобива популярност наименованието Португалска колониална империя. През първата половина на ХХ в. колониалното наследство било смятано за единственото все още доказателство за подвизите на португалците по време на славния период на експанзията. Към 1939 г. Салазар, който за кратко бил и министър на колониите, изготвил т.нар. Колониален закон, който изиграл важна роля в отвъдморската политика през този период. В него били уредени основните принципи на администрацията в обвързаните с Португалия задморски територии. <br />
След Втората световна война обаче антиколониализмът бил наложен като фундаментален принцип от ООН и това дало тласък на движенията за независмост на колониите, което било прието от страни-метрополии като Великобритания, Франция и Нидерландия, тъй като именно те въвели механизми за дълготрайно икономическо влияние, а то им позволявало да запазят търговските си отношения с бившите колонии и след политическата им независимост. Променената международна обстановка предизвикала външнополитически проблеми, с които португалското правителство трябвало да се справя, и те се проявили най-напред в обвързаните с Португалия територии на изток. Появата на независима Индия през 1947 г. обтегнало португало-индийските отношения в “португалските” щати (Гоа, Диу и Дамау). Индийското правителство започнало военни действия, които довели до инцидента от Дадра и Нагар-Авели – два малки анклава, подвластни на Дамау, като през 1954 г. достъпът до тях бил блокиран. Шест години по-късно Португалия възвърнала властта си, след което макар и трудно португалците спрели т.нар. сатиаграхи, т.е. опитите на невъоръжени идийци да нахлуят в тези територии. Накрая правителството на Индия решило да прибегне до сила и в 1961 г. многобройни военни части навлезли в подвластните на Португалия области. Без изобщо да стига до военни действия, изправена пред смазващото превъзходство на противника, малочислената португалска войска бързо се предала.<br />
Португалското колониално присъствие в Далечния Изток продължило с различна степен на влияние дълги години след първоначалното настаняване по бреговете на Индийския океан към началото на ХV в. Португалският флот овладял някои ключови позиции като нос Добра Надежда, Ормуз и Малака. Това помогнало на португалците да осъществят активна търговия с източни стоки, които били препродавани в Европа на много високи цени, но тя обогатила само краля и придворната аристокрация. През целия период на търговския монопол в Ориента не могла да бъде създадена силна буржоазия, която да усвои капиталите от изтока и да ги включи в процеса на производство, превръщайки ги във финансов ресурс. Икономическата слабост на Португалия довела до загубата на независимостта ù в периода 1580-1640, когато тя била завладяна от Испания – испанско притежание станали и португалските колонии. Всъщност в Далечния Изток португалските вицекрале не могли да създадат колониална империя и да я подчинят на властта си, а се задоволили само с изграждането на фактории по бреговете на Индийския океан, поради което задморската им система придобила точков характер. Търговските пунктове трябвало да бъдат бранени от военни кораби, което в следващите години станало все по-трудно. Когато Португалия възвърнала независимостта си се оказало, че морското ù господство вече било силно застрашено от бързия и маневрен холандския флот. Холандците се настанили в подвластните на Португалия територии и напълно разстроили португалската търговия в района. Във връзка с това Португалия активизирала колонизацията на Бразилия и създала няколко колонии в Африка. В Азия, макар и по-скоро символично, португалската администрация задълго се задържала в Източен Тимур и Макау, но всъщност величието на страната като морска и търговска сила останало в миналото. <br />
Загубата на Гоа отбелязала края на португалското присъствие в Индия. Този пристанищен град, столица на империята в Ориента, бил под португалска власт повече от четири века. Въпреки огромното му историческо и духовно значение португалското общество останало някак безучастно и приело поражението съвсем спокойно, като били организирани само някои малки демонстрации на недоволство.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-33381903103097609302010-07-02T13:40:00.000+03:002010-07-02T13:40:19.984+03:00Португалската колониална империя в Африка (сп. Понеделник, бр. 7-8, 2008 г.)Португалия била колониална държава, която владеела отделни територии в различни части на света между ХVІ и ХХ в. Нейната задморска империя включвала три обособени части. Най-напред започнало изграждането на търговска и военно-морска система по бреговете на Индийския океан, където португалците извършвали търговия с ориенталски стоки и подправки. Португалското господство в този район обаче продължило твърде кратко. Между 1530 и 1822 г. на другия край на света, Бразилия била най-обширната португалска колония, разполагаща с големи запаси на злато, диаманти и желязна руда, а също и с плодородни земи за отглеждане на каучук, захарна тръстика, кафе, какао и банани. Между тези две зони оставала Африка, която благодарение на удобното си геополитическо положение първа привлякла интересите на португалските колонизатори. <br />
Целта на статията е да се анализира португалската колониална геополитика в Африка, като последователно се разгледат процесите на овладяване и усвояване на африканското пространство и колонизирането на отделни части от континента, преди всичко от гледна точка на политическата география .<br />
Португалия станала независима държава към края на ХІ в. Територията ù обхващала югозападните части на Иберийския полуостров и била малко и периферно кралство, обвързано с християнството в неговия католически модел. От началото на своето съществуване Португалия била бедна държава, раздирана от вътрешнополитически кризи, на която постоянно се налагало да воюва както с Испания, така и с арабите. Тя обаче притежавала и значителен морски излаз, като с течение на времето крайбрежието започнало да доминира в икономическия живот на страната. Към края на ХІV в. били създадени предпоставки за осъществяването на активна отвъдморска търговия, от която били заинтересовани всички съсловия в обществото. <br />
Колониалните инициативи започнали с овладяването на Сеута – първата португалска задморска придобивка, разположена на мароканския бряг на Средиземно море. Завладяването на тази важна арабска крепост, притежаваща стратегическо местоположение, се счита за официално начало на португалската политика на експанзия. Тя била свързана със съставянето на план за морската стратегия, според който португалците трябвало да достигнат южния край на континента, за да открият морски маршрут към Индия, тъй като Пътят на коприната вече бил контролиран от османските турци .<br />
Изследването на атлантическото крайбрежие на Африка през ХV в. преминало през три основни фази. Първата обхващала периода между 1434 г., когато Жил Ианеш заобиколил нос Бужадор, и 1460 г., когато починал Енрике Мореплавателя. Дон Енрике бил португалски принц, който превърнал географските открития от морска война с арабите в научно-изследователско проучване. През този важен етап били открити някои острови като Азорите, Мадейра и Зелени нос. След 1441 г., когато били построени няколко фактории в района на Гвинейския залив, опознаването на крайбрежието започнало бързо да напредва. Португалските каравели преплавали целия бряг чак до Сиера Леоне, ивица дълга около 4000 км, а мореплавателите записвали наблюденията си и събирали информация за природните богатства на новоткритите земи. Втората фаза била между 1460 и 1474 г., когато откритията по брега били осъществявани от търговци и следователно подчинени на комерсиални цели. Португалските мореплаватели открили островите Сау Туме и Принсипи и достигнали екваториалната зона. Третата фаза приключила през 1487 г., а изследването на африканския бряг било ръководено лично от крал Жуау ІІ. Тъкмо през този период стихийните географски открития се превърнали в морска стратегия с ясно определена цел – достигането до Индия. Във връзка с това бил подписан договор от Алкасуваш, който слагал край на конкуренцията между португалските и испанските кораби в африкански води, посредством разделителна линия през Канарския архипелаг. На юг нея новооткритите земи трябвало да принадлежат на Португалия, а това изчистило пътя на португалците към Южна Африка. Създадено било и икономическо пространство, включващо западноафриканското крайбрежие и близките острови, в чиято основа били слоновата кост, мелагетът , златният прах и търговията с роби. За пръв път на определени места били поставяни каменни паметници, като гранични знаци, които да осигурят и докажат португалската собственост. Португалците се придвижили на юг, а след като минали екватора, проникнали навътре към устието на река Заир. През 1488 г. завършило пътешествието на Бартолумеу Диаш, който достигнал нос Добра Надежда, с което пътят към Индия бил открит, но трябвало да мине цяло десетилетие преди да бъде използван. В края на ХV в., благодарение експедицията на Вашку да Гама, за пръв път португалците достигнали Малабарския бряг на Индия и за дълъг период от време, чак до прокопаването на Суецкия канал този маршрут бил единствената артерия, която свързвала Европа с пристанищата на Далечния Изток. <br />
През ХVІ в. изследването и установяването по бреговете на Африка продължили, но те останали в сянката на опитите за осъществяване на търговски връзки с Ориента. Въпреки второстепенната роля, която играел африканският континент, твърде бързо било опознато и картографирано цялото крайбрежие от Мароко до Сомалия. Продължил и процесът на създаване на фактории и фортове , които били групирани в два ареала. Западната зона включвала крепостите по атлантическия бряг, както и близките острови. С течение на времето тя се превърнала в място за изпращане на роби-негри към Бразилия за работа в плантациите, докато зоната на Индийския океан станала отправна база към богатствата на изтока. Тези два района имали различна геополитическа съдба. Бързото разпадане на системата от опорни точки в Мусонна Азия лишило източноафриканските пристанища от стратегическата им роля, която играели дотогава. Колонизирането на Бразилия пък довело до нарастване значението на атлантическата област. Най-много били военно-морските постове и търговските кантори по Гвинейското крайбрежие, което било наречено “Залива на робите”. За да контролират роботърговията португалците се установили на островите Зелени нос и Сау Туме и Принсипи. Покрай реките Сенегал, Рио Гранди, Заир, Куанза, Куама и Замбези, които имали важна насочваща функция, били построени много португалски селища, а това довело до колонизацията на Гвинея и Конго. Португалските крепости се извисявали из африканското крайбрежие от Сеута до Бенгуела и от Лоренсу Маркиш до Малинди, като успели да оцелеят онези от тях, чийто условия за отбрана позволявали по-добра съпротива срещу нападения. Много от опорните точки били съсредоточени в Ангола, тъй като там възможностите за корабоплаване били доста тежки, а това довело до необходимостта от естествена защита по пътя към Индия. Много от селищата между Аргим и Заир пък се самоизолирали, тъй като интересът към тях намалял вследствие не толкова благоприятното им местоположение. В Мароко някои от крепостите били загубени, но Сеута запазила стратегическата си функция още дълго време. <br />
Архипелагът на Зелени нос (Кабу Верди), съставен от няколко по-големи острова като Сау Тиягу, Буавища, Фогу и Сау Николау, бързо бил колонизиран и придобил статут на португалско владение, където се отглеждали предимно кафе и индиго. В Португалска Гвинея конкистадорите се заселили в Кашеу, Жеба, Фарин и на остров Бисау, образувайки четириъгълник, който се превърнал в ядро на експанзията в района. Център на португалската инвазия на Сау Туме и Принсипи станал град Рибейра, където била построена голяма корабостроителница. Ангола била най-обширна сред африканските колонии на Португалия. Особено важен бил форт Луанда – притегателно място с естествено защитено пристанище и огромен пазар на стоки и роби. Колонизирането на Ангола било свързано с тропическото земеделие, добива на скъпоценни камъни и слонова кост, както и с търговията с безправни чернокожи, която носела огромни печалби на Короната. Колонията се разрастнала на юг към нос Добра Надежда и към вътрешността по долината на река Куанза, където били построени нови фортове. От началото на ХVІІ в. Ангола вече в много по-малка степен изпълнявала ролята на земеделска колония, като придобила характер на предимно търговска фактория. По същото време била поставена и нова геостратегическа цел – обособяването на обширна португалска колония, свързаваща Ангола с брега на Индийския океан. Ето защо територията ù била значително разширена на изток, за да бъдат достигнати мините на Мономотапа . Важна роля за разширяването на колонията към Индийския океан изиграл Енкоже – ключов пункт и център на търговията със слонова кост. Обединяването на Ангола и Мозамбик в общо владение щяло да елиминира значението на Южна Африка, която била контролирана от холандски и английски части. Португалските губернатори на Ангола обаче надценили роботърговията, което им попречило да се съсредоточат върху разширяването към вътрешността.<br />
Колонизацията по източния бряг на Африка протекла по различен начин и в друга геополитическа обстановка. Първоначално били построени няколко форта като Суфала, Килуа и Мозамбик, които осигурявали връзката с португалските пристанища в Азия. Португалските окупатори бързо се заловили със задачата да изградят мрежа от пътища, които да свържат търговските центрове с океана. Впоследствие те се опитали да завладеят златните находища на Мономотапа и за целта построили селищата Тете и Сена при река Замбези. Форт Мумбаса пък се превърнал в база за португалската експанзия в Мозамбик. Португалските владения се разположили между 20° и 8° ю.ш., а стопанският профил на колонията се определял от търговията със слонова кост, кехлибар и роби, както и от развитието на растениевъдството в плодородната долина на Замбези. <br />
Независимо от добрите перспективи, които предлагал, африканският континент продължавал да играе второстепенна роля, като едновременно подпомагал колонизацията в Южна Америка и изграждането на морско-търговската система в Ориента. Към средата на ХІХ в. обаче империята в Далечния Изток била само романтичен спомен, а Бразилия – независима държава, враждебно настроена към Португалия. Тъкмо тогава Африка била преоткрита и икономическата ù роля нарастнала значително. Геополитическата ситуация обаче била сложна, тъй като самата Португалия била раздирана от вътрешни конфликти, а и срещала сериозна конкуренция от Великобритания, Франция, Белгия и Германия. Португалският проект за създаване на колониално владение върху една обширна територия на юг придобил ясни очертания и завършен вид във време, когато на континента активно започнали да проникват и други европейски сили, които били улеснени от технологичните си възможности и прогресивните си идеи.<br />
Португалците имали предимството, че първи сред останалите колонизатори предприели действия за заселване, преди всичко в южните тропични области на Африка. Колониалната геополитика през ХІХ в. включвала изграждане на промишлени предприятия и разширяване на територията навътре към сушата. По този начин през 30-те години века започнал своеобразен ренесанс в географските открития на Португалия в Африка – нов етап от колониалната португалската геостратегия на континента, дълго време подценяван заради ориенталските подправки или бразилското злато. <br />
Идеята за запазване и разширяване на презморската империя, която вече била сведена почти изцяло само до африканските ù владения, получила гореща подкрепа от португалското общество, каето виждало в Африка единствена възможност за възвръщане на старата национална слава на влиятелна морска сила. Започнала кампания с цел насочване на общественото мнение към отвъдморските въпроси, засягащи създаването на обширна колониална империя на континента. През 1839 г. било образувано сдружение, наречено Морска и Колониална Асоциация, създадено предимно от офицери от военоморския флот и сухоземните войски, които добре познавали африканските територии. Важна стъпка в тази насока било изграждането на Лисабонското географско дружество , което се радвало на огромна популярност, а също и възстановяването на Отвъдморския съвет , представляващ консултативен орган на колониалната администрация. Важна роля изиграла и Националната португалска комисия за проучване и цивилизоване на Африка, като дейността ù имала решаващо значение за насочване на интереса към Африка. Ето как идеята за създаването на африканска колониална империя се превърнала в национален проект, подкрепен и от елита, и от обществото като цяло. <br />
Португалия обаче отдавна не се славела като морска сила, нито пък Лисабон бил най-голямото европейско пристанище, така както било през ХVІ в. В средата на ХІХ в. вече било ясно, че добрите времена са останали в миналото и никой не желаел да се съобразява с португалските колониални интереси. Европа вече осъществявала своята индустриална революция и се нуждаела от суровините, които предлагала Африка. Използването на парните машини пък направило робите излишни – тема, подкрепена от идеалистите, смятащи робството за неприемливо посегателство върху човешките права. Тези хуманни възгледи намерили почва за развитие и в Португалия, като бил приет закон, забраняващ робството в португалските колонии.<br />
Въпреки военната и икономическата си слабост Португалия не се отказвала от смелия проект, касаещ създаването на обширна колония в Южна тропична Африка. Решаваща геостратегическа стойност придобила делтата на река Заир. Идеята за завладяване на региона все пак не била чужда и на останалите европейски държави, борещи се за контрол в центъра на континента. В 1876 г. била свикана Брюкселската конференция, на която заинтересованите страни трябвало да се споразумеят относно спорните територии. През 1884 г. бил подписан Заирският договор, който, основавайки се на историческите факти, признавал португалските права върху двата бряга на реката. Договорът обаче така и не бил ратифициран , което положило началото на португалското отстъпление в Африка. <br />
На 15 ноември 1884 г. в Берлин се събрала международна конференция, на която трябвало да бъдат обсъдени всички проблеми, свързани с колониалната подялба на Африка. За съжаление на португалските делегати бил утвърден принцип, според който преимуществото при реалното завземане на територии било за сметка на критерия за историческите права. След решенията на конференцията политическите партии в страната били силно загрижени, тъй като имали солидни икономически интереси в колониите. “Африканският въпрос” вече бил проблем на националното достойнство. Проектът за окупиране на зоната между Ангола и Мозамбик, т.е. за изграждането на единна, подвластна на Португалия, територия между Атлантическия и Индийския океан, придобил важно геостратегическо значение .<br />
Година по-късно с френското правителство бил подписан Гвинейския договор, чрез който Франция признавала португалските права върху земите, към които Португалия се домогвала. В замяна на това тя трябвало да се откаже от областта на север от от Гвинея до река Казаманса, която била окупирана от португалски войски. По-късно бил подписан договор и с Германия, според който Португалия отстъвала територии, намиращи се под нейно влияние, но за сметка на това признавала легитимността на проекта. Против тези договори обаче била Великобритания, изтъквайки, че португалците не разполагат с достатъчно военна сила, за да поддържат реда в региона. Проблемът не успял да придобие международен характер, каквото било португалското желание, но довел до скъсване на дипломатическите отношения с Англия. Останали сами в преговорите срещу далеч по-силен съперник португалските дипломати подписали споразумение, което не позволило свързването на двата океана в обща португалоезична област. В края на ХІХ в. бил предложен окончателен договор, който бил доста унизителен. Португалците били принудени да го подпишат и по този начин бил сложен край на конфликта. Като следствие били очертани границите на Ангола и Мозамбик, които по-късно претърпели незначителни промени. <br />
Португалия очевидно вече нямала нужния авторитет. От значителна морска сила сега тя притежавала само няколко африкански колонии, които обаче не съставлявали единна, неразпокъсана територия и това я поставяло в неизгодна позиция. Към началото на ХХ в. по всичко изглеждало, че африканската зона на империята е напълно изчерпана.<br />
През 1910 г., в нощта между 4 и 5 октомври, в Лисабон бил извършен държавен преврат, вследствие на който монархическият режим бил свален. Първата Португалска Република имала кратък живот, който се характеризирал с политическа и икономическа слабост. На 28 май 1926 г. бил организиран нов преврат, който заменил стария режим с военна диктатура до 1933 г. Начело на страната тогава застанал Антониу ди Оливейра Салазар – най-противоречивата политическа личност в новата история на Португалия. Салазар поставил основите на “Новата държава” , която управлявал до смъртта си през 1968 г., превръщайки я в една от авторитарните страни в Европа. <br />
Във външната си политика Салазар отделял особено внимание на португалските задморски територии. По време на неговото управление африканските колонии получили статут на задморски провинции, управлявани от генерал-губернатори, и били смятани за неотделима част от националната територия. Това предизвикало остри реакции от колониални държави като Великобритания, Франция и СССР. <br />
След края на Втората световна война антиколониализмът бил наложен като фундаментален принцип от страна на ООН и това дало тласък на движенията за независмост на колониите в Африка. Първата фаза от процеса на деколонизацията, касаеща португалските колонии на континента, приключила към 1961 г., когато конфликтът навлязал в нов етап – на партизанската война. Тя получила материална и морална подкрепа от много държави и породила негативни настроения към Португалия. <br />
Мястото на Салазар в управлението на страната заел Марсел Кайтану, който се ползвал с голям авторитет сред привържениците на диктатурата и същевременно бил идеолог на либерализма и привърженик на демокрацията от западен тип. Посрещнат с огромни надежди той не могъл да промени страната – икономически чудеса не се случвали, а политическите проблеми се задълбочавали. Основният въпрос във външната политика на Португалия, във време, в което противниците на колониализма вътре в страната все повече се увеличвали, касаел уреждането на отвъдморските въпроси и все още чакал своето адекватно решение. За изненада на наблюдателите португалските колонии в Африка се превърнали в независими държави не вследствие на военна загуба, а заради революция в метрополията, която довела до важни промени в развитието на Португалия. <br />
Революцията избухнала в Лисабон на 25 април 1974 г. и получила широка подкрепа от страна на португалското общество. Революцията на карамфилите , както я нарекли, била дело на група военни – “Априлските капитани”, които били недоволни от сраженията водени в Африка и се противопоставили на правителството, а дотогава те били опората на този режим. По време на априлските събития две алтернативи касаели португалските колонии в Африка – контролирано самоопределение или незабавна независимост. Заради нежеланието на армията да защитава клауза, която самата държава вече смятала за изгубена, успех имала втората идея. Португалската администрация напуснала колониите без каквито и да било преговори и юридическо уреждане на въпроса, а това довело до окончателния край на Португалската задморска империя. <br />
Колониалната експанзия в Африка била подпомогната от общата морска граница с Европа, удобното ù местоположение, липсата на стабилна обществено-политическа организация и наличието на ценни природни ресурси. Португалците първи сред европейските колонизатори оценили икономическите перспективи, които предлагал континентът. Докато другите европейски държави с излаз на Атлантическия океан се подготвяли за отвъдморските си инициативи, португалските каравели вече обикаляли западното африканско крайбрежие. За португалските нашественици особено доходна се оказала търговията с роби. Чернокожото население насилствено било отправяно към Карибските острови, Испанска Америка и Бразилия, като работна ръка в многобройните памукови, захарни, тютюневи и кафеени плантации. <br />
Колонизацията на Африка била ръководена от няколко европейски държави, които се разпореждали по тези земи чак до средата на ХХ в., когато геостратегическото значение на континента вече не било така голямо. Европейските представители на конференцията в Ялта (1945) прокарали съвременните граници между африканските държави, непочиващи на каквито и било етно-конфесионални признаци, което създава сериозни геополитически проблеми и определя многобройни огнища на напрежение в съвремието.<br />
Най-голяма на континента била колониалната империя на Великобритания. Английските владения обхванали почти цяла Източна Африка , което било с цел координиране на комуникациите с най-важната британска колония – Индия. На юг бурите и англичаните претендирали за голяма и богата на скъпоценности област, което довело до военен конфликт . Франция окупирала района на Атласките планини и превърнала в своя собственост по-голямата част от Западна и Екваториална Африка. Германия присвоила някои все още свободни територии, най-важна сред които била Танзания. В централните части, богати на руди и диаманти, в плодородната долина на река Заир, било създадено Белгийско Конго. Италия присъединила Либия и Еритрея, докато испанците се настанили в района на Западна Сахара и Екваториална Гвинея . Неколонизирани останали само Либерия и Абисиния (Етиопия). <br />
Португалия последна напуснала континента и била мерополията, която се задържала най-дълго в Африка. Като португалоезични страни се обособили Ангола, Мозамбик, Португалска Гвинея (Гвинея Бисау), Зелени нос и Сау Туме и Принсипи. Бившите португалски колонии заемат обща площ над 2 млн кв.км (6 % от площта на Африка), което е над 20 пъти повече от територията на някогашната метрополия. Португалска Африка представлява нехомогенен район, тъй като субектите, които се отнасят към това пространствено понятие, нямат общи граници и обхващат отделни части от континента. В процеса на деколонизация подвластните на Португалия области били подпомагани във военно и икономическо отношение от някогашните комунистически страни. Заедно с Португалия, Бразилия и Източен Тимур като независими държави те членуват в Организацията на португалоговорящите страни. Comunidade dos Raises de Lingua Portuguese е общност, създадена през 1996 г., с цел да организира сътрудничество и съвместни действия в различни области, като предприема цялостно изследване на основните политически и икономически въпроси, пряко засягащи страните-членки. Организацията е съзадена като средство за заздравяване на сътрудничеството между членуващите държави в преследването на общи интереси от областта на културната, икономическата, социалната, научната и правно-институционалната сфера. Отделни общности, наречени лузофонски , помагат на тези страни да разширят влиянието си в международните институции и форуми чрез съвместни политически и дипломатически действия.<br />
Оттеглянето на Португалия от Африка представлявало логичен край на един исторически процес, който започнал през епохата на Великите географски открития. Португалците надценили своите възможности, но претендирали, във връзка с историческото си право, за контролиране на доста обширни територии. Доходната търговия с роби и слонова кост и опитите за добиване на злато, сребро и диаманти, подценили цивилизаторската роля на колонизаторите. Дезорганизираното стопанство на метрополията, вследствие неуспешната политика, водена от Салазар и неговия наследник, определило икономическата слабост и на колониите. Португалия не изживяла промишлена революция, нямала нито силна буржоазна (търговска) класа, нито влиятелно хуманитарно движение. Промените, които обхванали Западна Европа през този период, не засегнали Португалия и тя останала непроменена, пренасяйки в ХХ в. трудовите обичаи на ХІХ в. Всъщност поддържането на португалските претенции за огромните хитнерланди (задземия) на Ангола и Мозамбик било възможно само защото другите колониални държави не искали да видят тези земи в ръцете на съперниците си. <br />
Разпадането на задморската империя отворило празнина в националното съзнание. Нов политически курс бил предложен на Португалия през 1986 г., когато тя станала член на Европейската общност . Церемонията по присъединяването се състояла в манастира Жеронимуш, за да подчертае историческия характер на този избор . Членството на Португалия в Европейския съюз наложило осъществяването на дълго чаканите промени във всички сфери на обществения живот.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-58779950841622985752010-07-02T13:38:00.000+03:002010-07-02T13:38:14.521+03:00Политико-географски анализ на колониалния период на Бразилия (1530-1822) - Годишник на СУ, ГГФ, кн. 2 География, т. 101, 2009 г.УВОД<br />
<br />
Бразилия притежава огромен пространствен, природоресурсен, демографски и икономически потенциал, играейки същевременно ролята на регионален лидер сред страните от Латинска Америка. Повече от три столетия тя е била най-обширната колония на Португалия, с най-голяма културно-политическа и социално-икономическа значимост в сравнение с другите португалски колонии. Във връзка с това Бразилия е най-голямата португалоезична и католическа държава в света. <br />
Целта на настоящата статия от областта на политическата и историческата география е да се направи политико-географски анализ на колонизацията на Бразилия. Във връзка с така поставената цел са и основните задачи в изследването, касаещи процесите на откриване и усвояване (1500-1530), колонизиране (1530-1822) и независимост (1822-1825) на Бразилия. От своя страна историческото развитие на тази държава преминава през три основни периода: доколумбов (до края на ХV в.), колониален (ХVІ – ХІХ в.), следколониален (от 20-те години на ХІХ в.). Обект на изследване се явява територията на Бразилия, а предмет – политическите процеси по време на колониалния период от развитието на страната (1500-1825). Самата политическа география в този смисъл може да бъде определена като наука за взаимодействието между пространството и политическите процеси. Темата за колониализма продължава да бъде актуална във връзка със задълбочаващия се процес на глобализация и конкретно взаимодействието между европейското и американското политическо пространство. <br />
Великите географски открития представляват своеобразен увод на интензивната европейска колонизация, респ. разширяването на физическото пространство на Европа и превръщането ù в глобален геополитически и геоикономически лидер. Началото на този сложен процес на трансформация на европейския материален и духовен свят било положено от Португалия. Португалското кралство оформило своя териториален обхват още към края на ХІ в., а в средата на ХІІІ в. успешно завършило Реконкистата, т.е. повторното овладяване на земите, които след 711 г. били владение на арабски племена (маври, бербери). През ХІV в. Португалия била малка и изолирана от останалите европейски държави католическа страна, с бедно и преобладаващо селско население, в постоянни войни с Испания и раздирана от многобройни вътрешнополитически кризи. Единственият изход за излизане от това положение било организирането на активна отвъдморска търговия, което било подкрепено от краля, който се радвал на неограничена (абсолютна) политическа власт. Оформила се и класата на благородниците , които били двигателят на колониалната експанзия. Една от големите фигури в началния етап от епохата на презморските инициативи бил Енрике Мореплавателя, който променил характера на португалските географски открития, превръщайки ги от непрестанна война с арабите в научноизследователска надпревара. През 1415 г. един голям военен отряд, предвождан от принц Енрике, завладял мароканската крепост Сеута, с което започнало изграждането на Португалската колониална империя. След като преминали нос Добра Надежда, в Далечния Изток португалците завладели най-стратегическите пунктове, през които можело да се навлезе в Индийския океан, елеминирайки по този начин арабите от търговията с подправки. Почти през целия ХVІ в. Португалия налагала търговски монопол над това огромно пространство, а Лисабон се превърнал в най-голямото европейско пристанище. Скоро след португалските каравели, в района на Мусонна Азия се появили холандските кораби-флейти, които на свой ред завладели източните пазари. Това довело до разпадането на отвъдморската империя на Португалия в Изтока, която имала действително твърде кратък живот. Едва към средата на ХІХ в. португалската администрация се заела с оформянето на свои колонии в Африка във време на голяма конкуренция от страна на други европейски държави. Практически тя първа проявила интерес към икономическите перспективи, които предлагал континентът, и била последната европейска метрополия дала независимост на бившите си колонии. След разпадането на морско-търговската система в Изтока португалците се ориентирали към богата на ресурси Бразилия, която била португалско владение за повече от три века. <br />
<br />
ОТКРИВАНЕТО И УСВОЯВЯНЕТО (1500-1530)<br />
<br />
Две години след като великият португалски мореплавател Вашку да Гама открил морски път към Индия, друг португалец, Педру Алвариш Кабрал, трябвало да се отправи по същия маршрут към пристанището на Каликут. На 8 март 1500 г. тринадесет каравели и 1500 души екипаж (от които 1000 военни), поверени на 33-годишния хидалгу, представлявали първата голяма търговска експедиция към Изтока, превозваща значително количество разменни стоки и войници, които евентуално трябвало да се сражават. Макар че по-голямата част от флота достигнала Индия, експедицията на Кабрал имала съвсем друг смисъл.<br />
Следейки приблизително маршрута на Вашку да Гама, армадата достигнала острови Зелени нос, откъдето се отправила на запад, за да попадне на ветровете, благоприятстващи пресичането на южния Атлантик и заобикалянето на нос Добра Надежда. Този път обаче югозападният мусон не помогнал на Кабрал. Екваториално течение и силна буря отнесли корабите на запад към бреговете на непозната земя, цял един нов континент, който според някои версии вече бил достигнат от испанския мореплавател Пинсон. <br />
На 22 април в далечината била забелязана суша, която моряците нарекли Монте Пашкуал, тъй като било Великден . Два дни по-късно Кабрал и хората му намерили удобно за пристан място при Порту Сегуру . Те останали тук две седмици, през което време разучили територията и установили контакти с местното население – индиански племена, занимаващи се с лов и събирателство . На 2 май един от корабите се прибрал в Португалия, за да донесе изненадващата вест на краля, а другите продължили на югоизток към Южна Африка и оттам за Индия. Писарят на адмирал Кабрал, Перу Ваш ди Каминя, уведомил португалския крал за красотата и плодородието на новоткритата земя, която португалците смятали за остров. Наричали го по различен начин – “Нова Лузитания” , “Островът на светия кръст”, “Земята на папагалите” , а доста по-късно – Бразилия. <br />
От Лисабон, Порту и Куимбра прииждали групи от хора, които в името на примамливата цел изоставяли родина и близки, за да се установят завинаги във фантастичата земя на “Ел Дураду”. Това били най-често западнали феодали, фалирали търговци, корумпирани държавни служители, неуспели в кариерата военни, преситени от далечни пътувания мореплаватели, фаворити на краля и негови приближени, криминални престъпници, пуснати от затворите при условие, че ще се махнат завинаги от страната и ще се установят в новата колония...” . <br />
Дали действително откриването на Бразилия било случайно събитие, дело на природните стихии, или евентуално навигаторска грешка? Упоритото настояване на португалските представители в Турдесия като че ли отхвърля подобна наивна версия. Както е известно техните искания били демаркационната линия с Испания да бъде преместена с 370 левги на запад от Зелени нос, явно предполагайки за наличието на някаква суша по тези места . Може следователно да се предположи, че е било възможно и други морски съдове, плаващи под португалски флаг, да са се отклонявали към южноамериканския бряг, благодарение посоката на атлантическите ветрове, но откритието им да е било пазено в тайна, за да се избегне пореден конфликт с Испания. Според друга хипотеза, бразилското крайбрежие било вече познато на Висенте Пинсон, който пристигнал тук няколко месеца по-рано. <br />
Новината за откриването на Санта Круш развълнувала португалския крал Мануел І и на следващата година той организирал нова ескадра към бразилското крайбрежие, този път оглавявана от Гонсалу Куелю. Малко преди появата на брега, армадата достигнала няколко острова, които впоследствие били кръстени в чест на откривателя им – Фернанду ди Нуроня. През август 1501 г. мореплавателите акостирали при нос Сау Роки, откъдето се отправили на юг, към Залива на Вси светии , а на 1 януари 1502 г. пресекли и устието на Риу ди Жанейру. Един от корабите, начело с Нуроня, се прибрал обратно в Лисабон на 24 юни 1502 г., а други две каравели продължили с изследването на крайбрежието на юг, след което заминали към Сиера Леоне, за да се завърнат у дома на 6 септември 1502 г. Резултатът от плаването обаче разочаровал Короната – злато и сребро не били открити, нито порцелан или подправки, в новите земи изглежда имало единствено някакви странни дървета и екзотични птици. <br />
Скоро след стъпването на Кабрал в Южна Америка били открити и опознати над 3600 км от крайбрежието. Основно богатство било червеното сандалово дърво pau-brasil, от което се получавало багрило. То било много търсена суровина, използвана в европейската текстилна промишленост и корабостроенето. Впоследствие pau-brasil изместил първоначалното наименование на страната – Terra Dе Vera Santa Cruz . От 1502 г. търговията с каучуконосното дърво била поверена на Фернанду ди Нуроня, който се задължавал всяка година да строи флот от шест кораба, да проучва по 300 левги от брега и да открива фактории на най-подходящите за целта места. Скоро започнало и заселването на първите португалци по бразилското крайбрежие. <br />
С течение на времето обаче започнали да пристигат и френски авантюристи, които също се стремели да се снабдят с ценното дърво и дори правели опити да завоюват брега. От Лисабон, за да спрат този неприятен процес, започнало изпращането на малки армади, които трябвало да бранят крайбрежието и собствените си интереси в района. През 1526 г. Криштувау Жакиш основал форт Ресифи в областта Пернамбуку, който бил атакуван от френски корсари. На помощ обаче се притекла ескадра от пет военни кораба, водена от Мартин Афонсу да Соуза, която нанесла поражение на французите. Въпреки перспективите, които предлагала Бразилия, португалският интерес бил насочен към Индийския океан. <br />
Вероятно още доста години колонията в Южна Америка щяла да играе ролята на междинно пристанище по пътя на флотилиите към Индия, ако в империята на изток не се било случило нещо важно. През 1517 г. османските турци завладели Египет, което било предпоставка за конфронтация между султана и Португалия. След като завзела Сирия, Йемен, Багдад и Басра, Турската държава вече имала излаз на Червено море и Индийския океан. Така турците заели позиция, която могла да блокира португалските опити за овладяването на океана. Опорните пунктове в Ориента били много по-уязвими от Бразилия, която вече предлагала на Португалия повече богатства и сигурност. <br />
<br />
ПОРТУГАЛСКА БРАЗИЛИЯ (1530-1822)<br />
<br />
Системното колонизиране на Бразилия започнало официално през 1530 г. По това време португалците се разположили в приморската зона между 8º и 24º ю.ш. Главна причина за интензивната колонизация най-вероятно било наличието на едно непознато в цяла Европа растение (захарната тръстика), а конкретния повод – експедицията на Мартин да Соуза. Тогава бил основан град Сау Висенти, върху чийто блатисти терени били създадени захарни плантации и инсталирана първата мелница за захар. Отглеждането на тръстика било благоприятствано от влажния и горещ климат по тези места. Тук вече имало заселени португалци, като по идея на един от тях, Жуау Рималю, било основано село Пиратининга, което по-късно се превърнало в град Сау Паулу. Почти по същото време бил построен и Сантуш. Тръстиката се оказала много по-изгодна от pau-brazil, който бързо загубил значението си като основна износна суровина. <br />
Различни социално-политически феномени определили завоевателския динамизъм на португалците, което довело до значително разширяване на колониалната територия. Колонизацията тръгнала от брега на запад до линията, очертана от Турдесия , при което Бразилия действително наподобявала остров, отделен от останалата част на континента от Амазонка и реките, вливащи се в устието на Ла Плата. Контролирането на тези речни пътища било от решаващо значение за изграждането на колонията. На север португалските конкистадори се сблъскали с френски завоеватели в района около Кайен , а на юг, където израстнало Вицекралство Буенос Айрес – с испанците. Това определило португалската колонизация да продължи на запад, където имало необятни ненаселени земи, а по този начин се зародила идеята за достигане до брега на Тихия океан, което щяло да улесни връзките с Източната империя. Тези смели опити обаче били неуспешни, тъй като тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка било испанско притежание. <br />
През 1534 г. Дон Жуау ІІІ разделил Бразилия на наследствени капитанства, ръководени от дребни благородници. Капитаните трябвало да организират тяхното заселване и колонизиране. Някои от капитанериите (като Сау Висенти в южната част и Пернамбуку на север) процъфтявали. Именно Сау Висенти, а също и Белен, се превърнали в отправни точки за разширяване границите на колонията. На много други места обаче, поради решителния отпор на местното население, колонизацията била затруднявана и следователно собствениците нямали особена икономическа изгода. Въпреки някои неблагополучия, към средата на ХVІ в. по брега вече имало близо двадесет португалски града, които извършвали търговия с дървен материал, захар, памук и тютюн. <br />
Йорданов (1975) отбелязва, че португалският монарх разделил колонията на капитании, разположени от брега навътре, а командването поверил на някои от най-изявените конкистадори. Руският изследовател Магидович (1982) пише, че според краски указ от 1532 г., пространството между екватора и 28º ю.ш. било разделено на петнадесет феодални владения, с което били положени основите на системата sismаrias. Тя действала до средата на ХІХ в., когато била премахната .<br />
Икономическото значение на Бразилия нараствало непрекъснато, което наложило създаването на поста главен губернатор. Първият бразилски губернатор, Туме де Соуза, тръгнал от Португалия през 1549 г. с близо хиляда заселници, сред които и няколко йезуитски свещенници. Между тях бил и Мануел да Нобрега, който разгърнал забележителна цивилизаторска дейност сред туземците. Местното население, според повечето оценки, варирало между 1 и 6 млн д. и отглеждало предимно маниока (касава) . Като губернатор на Бразилия Соуза превърнал Сау Салвадор при залива Вси Светии в столица на колонията и градът, който се намирал в центъра на усвоените от португалците земи, бързо се развил в стопанско отношение. <br />
Португалските завоеватели трябвало да отбиват нашествията на други европейски съперници, които също искали да се доберат до бразилските богатства. През 1555 г. френски хугеноти окупирали залива Гуанабара, но бързо били прогонени. Няколко години по-късно на брега на този залив, в подножието на хълма Пау де Ашукар, били положени основите на Риу ди Жанейру. По същото време португалските йезуити се заселили в Сау Паулу.<br />
Колонията започнала да става все по-уязвима след 1580 г., когато Португалия попаднала под испанско владичество . Французите продължавали с опитите си да овладеят крайбрежието, създавайки колония в днешния щат Мараняу, но окончателно били прогонени през 1615 г. По този начин бил осигурен контрол върху устието на Амазонка. През 1624 г. холандски пирати завзели Баиа, но и те се задържали там твърде кратко. Скоро след това обаче успели да завладеят Пернамбуку и други седем капитанства. Холандското господство върху тези земи продължило до 1654 г., когато североизточното крайбрежие било отвоювано. <br />
Въпреки геополитическите проблеми Португалска Бразилия навлизала в период на бурно икономическо развитие. Заселването на португалци, сред които и много евреи, бягащи от гоненията в Португалия, ставало все по-интензивно. По някои изчисления към 1583 г. в Бразилия имало над 25 000 “бели” емигранти. В същото време нараствали и количествата произведена захар, което било и благодарение снабяването с голям брой роби, идващи от Гвинея . Култивирането на тръстикова захар довело до развитие на плантационно стопанство с използването на робски труд. Робите-негри решили проблема с работната ръка, след като опитите на португалците да принудят индианското население да работи в плантациите и рафинериите били напълно безполезни. За целта била създадена фирма за търговия с роби, наречена “Casa dos Escravos”. <br />
Пантев (1991) отбелязва, че през 1594 г. между португалските и испанските владения в Америка била прокарана гранична линия с дължина 1879 мили, като източната част се предоставяла за управление на Португалия, а западната – на Испания . По този начин били поставени основите, които маркирали сухоземните граници на Бразилия. <br />
В началото на ХVІІ в. се случило нещо твърде важно, което променило геополитическото и геоикономическото положение на Бразилия – били открити златни залежи, а това довело до значително разширяване на колонията навътре към сушата. Важна роля за ускоряване процеса на колонизация изиграли браковете между португалците и местните индианки, като техни потомци били метисите и креолите. <br />
След като португалските златотърсачи не намирали находища на злато в продължение на цял един век, изглеждало опитите им щели да си останат неуспешни. Но тъкмо тогава била открита богатата на златни залежи област Риу даш Веляш, простираща се към вътрешността на страната, на около четиристотин километра от брега . Златото при това било на повърхността и можело да се извлича посредством най-примитивните за пречистване способи. Маршрутите, които португалците прокарали в търсене на бляскавия метал, били наречени bandeirante – крайно опасни речни пътища по Амазонка, Гуапоре, Парагвай и други реки. Сред най-известните bandeirantes , бил Фернау Диаш Паиш-Леми, наречен “Кралят на изумрудите”. Прочул се също и Жуау Амару, който прокарал път по долината на река Сау Франсишку. Към 1726 г. град Гойаш, разположен на река Вермилю, благодарение дейността на Бартолумеу Буену да Силва, станал център на обширен златодобивен район. В блатистата равнина Пантанал, в опитите си за откриване на благородния метал, се прочули Мануел Кампуш Бикуду и синът му Антониу Пириш Кампуш. Злато било открито и от Пашкуал Мурейра Кабрал по долината на река Куяба, ляв приток на Парагвай. <br />
Новината за откриването на злато в тази почти пустинна област привлякла много авантюристи от Португалия, както и от други европейски държави. Благодарение на “златната треска” възникнали градовете Ору Прету, Сабара, Мариана и Сау Жуау д`Ел Рей, които бързо просперирали. Проучванията продължили и злато било открито още в района на платото Мату Гросу и на други места. Скоро там възникнали някои градове и административни центрове, от които впоследствие произлезли две нови капитанства, в резултат на което колонизаторите се установили върху много по-голяма територия, а икономическият център се преместил от крайбрежието към сушата.<br />
Първите кораби, носещи ценната стока в Португалия, пристигнали в Лисабон през 1699 г. Товарът тежал 500 кг. В следващите години количеството постепенно се увеличавало и според някои оценки през 1720 г. достигнало най-високата си стойност – 25 000 кг. Няма точна статистика за това какво е било общото количество бразилско злато пристигнало в Португалия, но то варирало между 1000 и 3000 т. Вносът продължил половин столетие и достигнал до такива количества, че променил стойността на златото в Европа. <br />
Златото превърнало Бразилия в най-голямата и икономически значима колония на Португалската империя. До откриването на златните залежи португалците едва ли са били повече от 30 000 д. С течение на времето обаче населението рязко се увеличило в югоизточните райони и постепенно, за сметка на североизтока, започнало да доминира в икономическите отношения. Като цяло селското стопанство западало за сметка на златодобива. Риу ди Жанейру било пристанището към което потекло златото от Минаш Жераиш и през 1763 г. градът станал столица на колонията, а губернаторите били наричани вицекрале, защото Бразилия вече била със статут на вицекралство. В захарните плантации и мините за злато имало над 2 млн чернокожи.<br />
През 1730 г. били открити и по-късно разработени многобройни диамантени мини. Добивът на диаманти до края на века достигнал повече от два милиона карата, но и в този случай рязкото увеличаване на производството довело до понижаване цената на диамантите в Европа. Печалбата на Короната освен това винаги била много по-ниска отколкото тази от добиването на злато.<br />
От икономическа гледна точка откриването на златото и диамантите довело до нов цикъл в стопанската еволюция на страната. Първият подобен период се свързвал с износа на pau-brasil и обхванал времето от 1500 до 1553 г., а вторият – с производството на захар между 1554 и 1694 г. Подобни етапи били свързани с предстоящото култивиране на кафе, какао и каучук. “Златният”, “захарният” и “кафееният” цикъл определили както периодите на съответния профилиран износ, така и обособяването на отделни региони, свързани с усвояването на ценните суровини. <br />
На юг, в района на Ла Плата, приграничните проблеми с испанците започнали да се задълбочават. Във връзка с това договорът от Турдесия бил преразгледан, вследствие на което испанските и португалските дипломати подписали Мадридското споразумение (1750 г.). То потвърдило провала на португалските опити за овладяване естуара на Ла Плата и Мату Гросу – богат на полезни изкопаеми район. Мадридският договор имал обаче и друго, доста важно, значение. По време на преговорите Португалия била представена от Алешандру де Гушмау, който изготвил първата официална карта на Бразилия . Опирайки се на принципа uti possidetis , Гушмау успял да присъедини към бразилската територия почти всички земи, които bandeirantes били заграбили. Договорът от Мадрид бил най-важният документ при очертаването границите на Бразилия, с изключение на южната област. <br />
Докато Португалия и Испания се надпреварвали в завоюването на южноамериканските пространства, йезуитски мисии в Парагвай и Горен Уругвай оформили истински анклав в земите, контролирани от двете Корони. След изгонването им апетитът към тези територии бил доста голям и проблемът с окончателното оформяне на южната граница все още чакал своето адекватно решение. <br />
Докато португалците губели позиции на Изток и търговията в Индийския океан постепенно западала, колонизацията в Южна Америка бързо напредвала. Ролята на Бразилия в рамките на колониалната империя нарастнала едва тогава, когато португалците загубили морския си монопол в Ориента. След проблемите, които имала през втората половина на ХVІ и през ХVІІ в., Португалия получила нов прилив на колониална енергия – фортовете в Далечния Изток били почти напълно унищожени, но пък това довело до преоткриването на Бразилия; с огромните ù запаси от дървесина и каучук, с богатството на захарна тръстика, кафе и какао, и с находищата на злато и диаманти. Всичко това я превърнало в най-богата и важна португалска колония. <br />
Португалска Бразилия била твърде различна от империята в Азия. Разликата давала преди всичко тръстиката. Многобройните плантации за захар привързали португалците към земята и скоро те я възприели като своя втора родина. Това явление било непознато на изток, където португалските нашественици отивали с мисълта за бързо забогатяване и завръщане у дома. Бразилия вече не била считана за междинна спирка по пътя на армадите от Лисабон към Гоа и докато Източната империя се разпадала, териториалното разрастване в Южна Америка бързо напредвало. Успех имала и мисионерска дейност. <br />
Не всичко в Западната Португалска империята обаче било наред. Тъкмо най-голямото богатство на Бразилия – златото, било причина за някои неблагоприятни явления. Разработването на златните мини се облагало с държавен данък. Държавата обаче много трудно могла да прибира дължимото, тъй като съществували много начини, по които да бъде избегнато плащането на данък, който в началото бил фиксиран на 1/5 от стойността на добития метал. Ето защо били възприети нови форми на облагане с цел да се гарантира събирането на данъци, но те били свързани с доста репресивни мерки. Това предизвикало негативното отношение на собствениците на мини и залегнало в основата на недоволството от португалското господство, което от “златния век” нататък непрекъснато растяло.<br />
Периодът на най-голям приток на злато от Бразилия съвпаднал с управлението на Дон Жуау V (1706-1750). Оказало се обаче, че златото така и не довело до трайни положителни промени в икономически план, нито до чувствителни изменения в социалната структура и Португалия си останала непроменена. Според най-разпространените обяснения на този феномен виновен за разпиляването на бразилските богатства бил самият крал, който изхарчил почти всички постъпления в хазната от мините в Бразилия, за да поддържа луксозна придворна свита и да издигне кралския си престиж. <br />
В страната постъпвало не повече от 20 % от бразилското злато. Към приходите от злато се добавяли и тези от захар, сандалово дърво, тютюн и от африканските роби, но по-голямата част от тях оставала в частни ръце. <br />
Парите обаче не могат да решат какъвто и да било проблем ако не се включат в производство, но тъкмо това се случило през епохата на Жуау V. Тя се характеризирала с почти пълната липса на силно търговско съсловие, на предприемачи и на подготвени лица, които разпореждайки се с тези ресурси, да ги превърнат в инструмент за развитието на икономиката и за създаване на богатства. С други думи – първоначалното натрупване на капитал не било възможно поради липсата на влиятелна буржоазна класа.<br />
Всъщност през ХVІІІ в. в португалското общество не могла да се създаде елитна прослойка в нито една област – икономика, политика, култура или наука. Лисабон се превърнал в междинно пританище по пътя на ценните продукти към други развити в икономическо отношение райони на Европа, които впоследствие забогатели за сметка на Португалия. Благата пристигащи от Бразилия били широко консумирани от по-заможните португалци, но никога не влезли в процеса на производство. Всички фабрики и предприятия, свързани с вноса на колониални стоки, били създавани от чужденци, но като цяло те трудно успявали и повечето от тях бързо фалирали.<br />
Към края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. във външнополитически план Португалия трябвало да решава доста сложни проблеми, възникнали най-вече в резултат на англо-испанското морско съперничество. Същевременно начело на Франция застанал Наполеон Бонапарт и скоро тя се превърнала в най-голямата сила на континента. Испания разбира се застанала на страната на Наполеонова Франция. След загубата на тринадесетте си колонии в Северна Америка Англия изживявала труден период. По това време конфликтът с Испания се свеждал до принадлежността на Гибралтар, който англичаните по всякакъв начин се опитвали да си възвърнат. В тази морска война португалските пристанища придобили първостепенна важност за английския кралски флот. Независимо от неутралитета на Португалия британските кораби се настанили в устието на Тежу, откъдето могли да атакуват френските и испанските ескадри.<br />
През 1789 г. в Париж избухнала Френската революция. Португалия се опитала да поддържа неутралитет спрямо разпространението на новите идеи в резултат от революцията, опитвайки се да сключи троен съюз с Испания и Англия. Той щял да бъде изгоден за страната, тъй като трябвало да грантира английска морска защита на Бразилия, а също и на сухоземната ù граница. За Португалия да влезе във война с Франция без подкрепата на Англия и Испания означавало реална опастност от загубата на Бразилия, пък и рискувала нашествие по суша от страна на своя съсед. В крайна сметка през 1793 г. Португалия сключила сепаративни договори и с двете страни – на 15 юли с Испания и на 26 септември с Англия. <br />
Съвсем скоро обаче обстановката се променила и докато португалската армия защитавала планинския фронт в Пиринеите, представители на испанското правителство тайно договаряли с французите условията за сключване на мир. Португалия се оказала в деликатно положение. Започвала дипломатическа битка за мирно споразумение с Англия, Франция и Испания. <br />
Франция настоявала Португалия да скъса отношенията си с Англия и да ù бъдат преотстъпени някои области в Северна Бразилия, граничещи с Френска Гвиана. За да приеме изискванията ù Франция блокирала достъпа до португалските брегове и почти прекъснала морско-търговските връзки на страната, пленявайки много от корабите пътуващи до Индия и Бразилия. Освен Португалия Англия нямала друг съюзник в Европа и не можела да се лиши от португалското крайбрежие. <br />
В 1801 г. между Франция и Испания бил подписан договор, който трябвало да накара португалския крал окончателно да излезе от съюза с Англия. Португалия поискала помощ от Британскта монархия, но не я получила и се оказала съвсем сама пред заплахата, отправена ù от Наполеон. Много скоро между Испания и Португалия започнали военни действия и цялата област Алентежу била окупирана от испански войски.<br />
Португалските дипомати навреме решили да преговарят за мир. Пред опасността да загуби част от територията си за сметка на Испания кралят решил да затвори пристанищата си за английски кораби. Изострянето на отношенията с Англия обаче предполагало прекъсване на търговията с Бразилия, която била от голямо значение за Португалия. За кратко бил постигнат компромис, като страната запазила съюза си с Англия и мира с Франция, изплащайки ù съответните репарации. С изключение на град Оливенса, който станал испанско притежание, територията на страната останала непроменена.<br />
Но самата Португалия сякаш вече не била същата. Авторитетът на монархията се сривал и Дон Жуау съвсем не бил онази личност, която могла да възстанови кралското могъщество. Превес започнали да взимат профренски настроените среди, като в светлината на политическите теории от епохата абсолютната кралска власт вече се приемала като отживелица и символ на несправедливост. Франция се превръщала в могъща военна сила и сега да си на найна страна означавало да бъдеш на страната на победителя.<br />
Морската битка от 1805 г. при нос Трафалгар, която противопоставила английския флот и обединената френско-испанска армада, завършила с британска победа. Португалия отново била поставена в много деликатна ситуация. Настанени в португалските пристанища, английските кораби блокирали връзките между Средиземно море и Атлантическия океан. Геополитическото равновесие между Португалия, Франция, Англия и Испания отново било застрашено. <br />
Войната между Франция и Англия все повече придобивала икономически характер. През 1806 г. френското правителство обявило континентална блокада на Великобритания, забранявайки всякакви търговски връзки между нея и останалите европейски държави. Англия отговорила на тази френска заплаха, налагайки ограничения в търговията и корабоплаването на всички свои противници и съответно съюзниици на Франция. <br />
В тази напрегната обстановка и британци, и французи се нуждаели от португалските пристанища – Англия, за да налага спазването на континенталната блокада; Франция, за да блокира Британските острови. Португалия била изправена пред заплаха от окупирането ú от испанската армия, била издадена и заповед да бъдат пленени всички търговски кораби, превозващи колониални стоки, произведени в английските манифактури, които се намирали в пристанищата на Нант, Антверпен, Байон, Шербур и Каан.<br />
Френският ултиматум бил връчен в Париж на португалския посланик, граф да Ега, който го изпратил в Лисабон със следния коментар: “Португалия или трябва да затвори пристанищата си за англичаните или рискува да загуби за известно време своите колонии, или нашият господар принцът да предостави на Европа кралството си, спечелено и опазено... [от] нашите предци, и да създаде в Новия свят нова монархия, която дори и да се превърне в най-ухажваната империя, ще предизвика най-голямата от всички революции в общата политическа система”. Посланикът имал предвид установяването на кралския двор в Бразилия и последиците, които биха произтекли от този факт. <br />
Португалия се опитала да спечели време, но било ясно, че икономическата ù зависимост от Бразилия не ù позволявала да прояви каквото и да е колебание в позициите си. На 27 октомври 1807 г. във Фонтенбло било подписано тайно споразумение между представителите на Франция и Испания, което предвиждало подялбата на Португалия на три области. Северната част трябвало да се превърне в кралство Северна Лузитания със столица Порту, управлявано от внука на испанския крал Карлос ІV, като обезщетение за отстъпването на областта Тоскана на Франция. Централна Португалия (Бейраш, Штремадура и Траз-уш-Монтиш) трябвало да остане под властта на френската администрация, а след възстановяването на мира в Европа тя можела да бъде върната на рода Браганса срещу размяна за Гибралтар, Тринидад и някои острови в Средиземно море, отнети от англичаните и към които Испания предявявала претенции. На юг Алентежу и Алгарви трябвало да образуват княжество под властта на испанския монарх, който щял да се титулува “Император на двете Америки”. Този план не влязъл в сила, но оправдал навлизането на френски войски в Испания. Блокирана от Франция и Испания по море и суша, Португалия не могла да се надява на помощ от страна на англичаните. <br />
На 18 ноември 1807 г. френската армия преминала испано-португалската граница. Няколко дни по-късно новината за френската окупация достигнала до кралския двор в Лисабон. В тази сложна политическа обстановка било решено да се приложи предварително замисления и подкрепен от Англия план за прехвърлянето на кралското семейство в Бразилия. Спасителната идея за заминаването на краля в Америка всъщност не била нещо ново и постоянно присъствала като възможност при подобни ситуации, но към началото на ХІХ в. изглеждало, че няма по-добро решение. <br />
Петнадесет военни кораба – най-важната част от португалската армада, вече се намирали на разположение в пристанището на Белей с цел отпътуването на кралското семейство. Освен тях флотилията включвала още няколко фрегати и около двадесет търговски кораба, натоварени с желаещи да търсят щастието си в Бразилия. Все по-интензивното преселение на португалци станало факт. То продължило известно време, като близо две хиляди души се отправили към английските пристанища и оттам отпътували за Южна Америка. <br />
Емигрирали над 15 000 португалци – все пак една незначителна част от населението. Но в действителност те представлявали може би най-важните елементи в португалското общество. Всъщност към бразилския бряг се отправили всички онези, които смятали обитаването на кралския двор за основна характеристика на общественото си положение. В Португалия останали тези, които нямали средства за подобно скъпоструващо пътуване, а това била огромна част от населението. Не заминали и военните, инструкциите спрямо които не позволявали отплаването им, както и профренски настроените португалци, които виждали във френското влияние в страната положителен фактор за модернизиране на националните политически структури. <br />
Първата португалска армада към Бразилия отплавала от Лисабон на 29 ноември 1807 г. В нея бил и корабът, превозващ принцът-регент на Португалия, който пристигнал в пристанището на град Салвадор на 22 януари 1808 г. Риу ди Жанейру станал седалище на кралския двор и португалското правителството от 7 март 1808 г. до революцията през 1820 г. Новото правителство поело управлението на държавните дела в страната и по този начин фактически се осъществило политическото отделяне на Бразилия от Португалия. В периода до революцията Бразилия получила свобода и по отношение на външнотърговските си връзки с всички държави, които били в мирни отношения с метрополията. Отменени били много от законите, предоставящи превилегии на португалската търговия и корабоплаване за сметка на други европейски държави, с което на практика колонията получила икономическа автономия.<br />
Всичко това довело до бурното стопанско развитие на Бразилия. Господстващата позиция на Португалия започнала да се разклаща за сметка най-вече на английското влияние, особено след 1810 г., когато между Великобритания и португалския крал бил сключен договор, който осигурявал преференции на британците в търговските отношения с Бразилия . Английските стоки били облагани с данък, представляващ 15 % върху стойността им, докато за другите държави той се равнявал на 20 %. Вносът от Португалия бил 16 %, което не било кой знае каква разлика, но предизвикало възмущението на португалските търговци, в резултат на което през 1818 г. данъчната тежест върху португалските и английските стоки се изравнила. <br />
Виенският конгрес (1815), свикан от великите сили победили във войната Наполеонова Фрация, трябвало да създаде една нова Европа, очертавайки границите между отделните държави. Португалското правителство в Риу ди Жанейру трудно издействало да изпрати свои представители на конгреса. Според инструкциите от Риу на португалските делегати се препоръчвало да се съобразяват със становището на британските дипомати и като цяло да следват линия близка до Англия. Това било добро решение за запазване на независимостта и териториалната цялост на Португалската империя. На конгреса било решено и нещо доста важно, което било в основата на бразилската независимост – робството и търговията с роби били забранени на север от екватора. <br />
През 1815 г. конкретно трябвало да се реши също твърде деликатния проблем за Бразилия. Френско-португалските конфликти за отвъдморските притежания се свеждали до спорната област Гвинея . Въпросът с уточняването на границите, по който френското и португалското правителство били на различни позиции, бил решен в полза на Португалия. След като била открита от испанците в самия край на ХV в., от началото на ХVІІ в. областта, за която спорели Португалия, Франция, Нидерландия и Великобритания, станала френска колония, каквото практически е и днес . <br />
Испания спорела за принадлежността на Монтевидеу, завзет от португалски войски. Тази област била първоначално открита от испански мореплаватели през 1515 г. и наречена Източен бряг, като в средата на ХVІІІ в. Испания наложила властта си, побеждавайки португалците, които също претендирали за тези земи. По-късно територията, наречена вече Сисплатина, била присъединена към вицекралство Ла Плата. Заради териториалните неуредици относно Монтевидеу португалците се опитали да търсят решение по въпроса за град Оливенса, изгубен по време на кампанията от 1801 г. и последвалия договор от Бадахос. Португалските представители поставили условие, че ще върнат Монтевидеу ако получат обратно Оливенса. След тежки преговори решение относно тези територии не било взето. Португалия обаче продължавала да настоява в опитите си за отнемането ù от испанската Корона и към 1816 г. успяла да я присъедини към Бразилия . <br />
С декрет от 15 декември 1815 г. Бразилия била обявена за монархия, обединена с Португалия , с цел образуването на общ държавно-политически организъм. По този начин Бразилия се превръщала в кралство, в което трябвало да се намира постоянното седалище на португалския монарх, докато в Лисабон тронът щял да бъде заеман от принца-престолонаследник. Този проект, предложен от французина Талейран, бил приет без колебание – имало фойерверки и тържествени литургии, прието било и ново знаме. <br />
<br />
НЕЗАВИСИМОСТТА (1822-1825)<br />
<br />
Конфликтът с Испания за спорната област Монтевидеу обаче продължавал с пълна сила, което предизвикало дипломатическата намеса на Свещения съюз (Австрия, Русия, Прусия, Франция и Англия). Същевременно в самата Португалия все повече португалци се оплаквали от управлението на англичаните. Кралството се превръщало в бюрократизирана страна с изостанала икономика, в политическа стагнация, без държавен глава и мизерстващ народ. В началото на ХІХ в. опастността от анархия ставала все по-голяма. <br />
Тези събития довели Португалия на прага на революцията, която започнала в Порту на 24 август 1820 г., а на 15 септември достигнала и столицата, в резултат на което през следващата година било организирано първото либерално правителство, призвано да извади страната от кризата. То създало и нова конституция, приета окончателно на 23 септември 1822 г. <br />
Революционните действия, които пламнали в страната, обхванали всички нейни отвъдморски територии, но най-силен ефект имали в Бразилия, където пристигащите от Лисабон новини за държавния преврат от 1820 г. предизвикали голямо въодушевление сред либералните среди, посветли се на идеала за независимост. Всъщност стремежа към национален суверинитет нямал тази сила като в Северна Америка или испанските колонии в Латинска Америка, тъй като Бразилия практически не се намирала в положение на зависимост.<br />
Самата революция целяща да отдели Бразилия от Португалия започнала от столицата. След като поело ръководството на сепаратистките движения, правителството в Риу ди Жанейру постановило връщането на Дон Педру в Португалия. Това била първата стъпка по пътя към създаване на независими от метрополията бразилски Кортеси. <br />
Вследствие на либералната революция принц Педру поел ролята на лидер на новите идеи. На 7 март кралски декрет оповестил завръщането на португалския крал в Лисабон, като подготовката за отпътуването била извършена в доста неспокойна обстановка. Когато все пак на 25 април Жуау VІ се завърнал у дома, начело на Бразилия застанал именно Дон Педру – неговия първороден син.<br />
Отношенията между Бразилия и Португалия на свиканите в Лисабон във връзка с бразилския въпрос Кортеси се обтегнали. На политическата сцена сега изпъквали личните достойнства на принца. В Лисабонския парламент не могли да постигнат решение за бъдещето на Бразилия – дали тя да се превърне в независима държава или да продължи съществуването си заедно с Португалия в едно обединено Кралство. Бразилските Кортеси помолили принца да не заминава за Португалия, където трябвало да се реши съдбата на Бразилия. Принцът се съгласил, произнасяйки една ключова фраза, която имала огромно значение за бъдещето: “Кажете на народа, че оставам” . <br />
Оттук нататък процесът за постигане на независимост бил ускорен. Изпратената от Португалия ескадра, която трябвало да накара населението да се подчини на декретите на Конгреса, била посрещната от Дон Педру сякаш е вражеска войска – той пленил корабите или им забранил да дебаркират в пристанищата. Под обстрела на оръдията, португалската армада се завърнала в Лисабон. Разделението на двете кралства вече било неоспорим факт.<br />
На 7 септември 1822 г. Дон Педру станал първият крал на независима Бразилия. “Вече сме отделени от Португалия”, казал той, след което символично стъпкал португалския флаг. Последвало официалното му провъзгласяване за император на 12 октомври същата година. От този момент нататък Бразилия вече не била част от Португалското кралство – Португалска Бразилия приключила съществуването си.<br />
Всъщност мнозинството от португалските управници, както и самият крал, не приели отделянето на Бразилия нито като положителен факт, нито като окончателно решение. Те продължавали да гледат на нея като на най-близката си отвъдморска територия в разпадащата се колониална империя. Носталгичните чувства по загубата ù били все още силни и дълбоки, но политическата реалност вече била съвсем различна. Великобритания нямала интерес от запазването на една обща португало-бразилска държавност, поради което подкрепила бразилското правителство по пътя му към реалната държавно-административна независимост от Лисабон. След тригодишни колебания Португалия била изправена пред свършен факт и на 29 август 1825 г. се принудила да признае независимостта на новата държава. <br />
Шевалие (2002) отбелязва, че по време на своето управление принцът-регент Дон Педру І бил просветен и авторитарен монарх, проявяващ се също така като краен либерал. През 1831 г., вследствие народното недоволство, той бил принуден да абдикира в полза на малолетния си син – Педру ІІ, който управлява страната до падането на монархията през 1889 г., когато светът научил с учудване за свалянето на втория бразилски император, дело на военните, републиканците и позитивистите в страната. Старият режим изглежда преминал своя зенит и на прага на модерната епоха някогашната португалска колония приела нова форма на управление, превръщайки се във федеративна република, като старите провинции се трансформирали в щати . Но това вече била една друга история, която в много по-малка степен се свързвала с португалската. Португало-бразилската единтичност оставала в миналото, на картата на Латинска Америка сега Бразилия изглеждала твърде голяма, а значителният природоресурсен, демографски и икономически потенциал, в съчетание с политическата ù независимост и характеристиките на географското ù пространство, били важен фактор за нейното бурно социално-икономическо развитие. <br />
Извоюването на бразилската независимост естествено не бил изолиран процес – влияние оказали Американската и Френската революция. Бразилия станала свободна държава в хода на политически процеси, обхванали целия латиноамерикански регион, който между ХVІ и ХІХ в. бил под властта на Испания и Португалия. Нейните сухоземни граници в общи линии били очертани там, където някога се сблъсквали от една страна португалските, а от друга – испанските, френските и холандските геополитически интереси. Разпадането на колониалната система на Испания довело до обособяването на над двадесет независими субекта, които си съперничали в различна степен, докато Западната Португалска империя запазила своята цялост под формата на една държава, която през 1822 г. се превърнала в петата най-голяма страна в света, покривайки 2/3 от площта на Южна Америка. Подобно запазване на националната цялост върху такова огромно пространство е геополитически феномен, който заслужава внимание. <br />
Постепенно, след като се установили в Бразилия, португалците се придвижили с 2800 км на запад от линията, която договорът от Турдесия позволявал. Напредвайки по Амазонка и притоците ù, които несъмнено благоприятствали експанзията навътре към сушата, те стигнали до подножието на Андите и практически утроили първоначално отредената им територия. Испанската империя била по-обширна, но пространството, което тя притежавала било доста нехомогенно в орографско отношение – дългите ивици планински земи не допринесли за запазване на единството. Освен това Испанска Америка била разделена на вицекралства и генерални губернии, докато политиката на Португалия в Бразилия била далеч по-централизирана. През ХІХ в. испанските задморски провинции в Латинска Америка обявили независимостта си поотделно, а така проявявили своите несходства. Бразилия постигнала свободата си по различен начин – постепенно и организирано. Отделните ù щати, някогашните португалски капитанства, били по-обширни от най-големите европейски държави. Спрямо метрополията Бразилия била над 90 пъти по-голяма от нея (фиг.1). Бившата колония станала кралство, а кралството – империя, без дълги граждански войни, кървави революции и внезапни обрати, така характерни за бившите испански колонии. Решаващо за единството на Бразилия се оказало и заминаването на португалския монарх за Риу ди Жанейру, с което била създадена държава от европейски тип и се поставили политическите основи на бразилската нация. Особено плодотворен бил периода на Втората империя (1849-1889 г.), който осигурил на Бразилия политически ред и стопански просперитет, непознат за останалите държави от региона. <br />
<br />
ЗАКЛЮЧЕНИЕ<br />
<br />
Португалска Бразилия съществувала в периода 1500-1825 г., маркиран от откриването и първоначалното усвояване на крабрежието ù и признаването на нейната независимост. Конкретно, колонизацията на страната, т.е. превръщането на Бразилия в португалска колония, започнала през 1530 г. и приключила към 1822 г. <br />
Бразилия придобила водещо значение в рамките на Португалската колониална империя след загубата на търговския монопол в Изтока. В търсенето на злато и скъпоценности португалските първооткриватели внесли в Европа дървото pau-brazil, което намерило приложение във фландрийското текстилно производство. Култивирането на захарна трастика означавало развитие на плантационно аграрно стопанство с използване на роби, като отглеждането на кафе, какао и захар накарало португалците да припознаят Бразилия като своя втора родина. Откриването на златни залежи и диаманти довело до значително разширяване на територията към вътрешносттта. Икономическите изгоди, които предлагала португалската колония, накарала други европейски морски сили (Франция, Англия, Нидерландия, Испания) да се опитат да неутрализират португалското влияние в Южна Америка, но като цяло те били неуспешни. Бразилските богатства обаче не се превърнали в ресурс за развитие на стопанството в Португалия, най-вече заради липсата на влиятелно търговско съсловие, което да ги използва в процеса на производство. Тъкмо защото притежавала тази огромна и перспективна колония, Португалия станала обект на военна интервенция от страна на Наполеонова Франция, поради което се опитвала да води политика, насочена преди всичко към запазването на Бразилия. Виенският конгрес не могъл да реши категорично съдбата на колонията и се наложило правото на самоопределение. Ключова роля в този момент изиграл принцът-престолонаследник Педру, който положил основите на бъдещата независима държава. Загубата на Бразилия накарала португалците да обърнат внимание на африканските владения от колониалната си империята, която скоро щяла напълно да се разпадне. <br />
След края на колониалния период Бразилия била монархия, а от 1889 г. – федеративна република с централно географско положение в района, която граничи с почти всички южноамерикански държави. Колониално наследени останали езикът , религията, архитектурата, културата и манталитетът на португалските заселници. Същевременно големият брой роби, които те довели от Гвинея, разнообразил расовия състав на населението . Португалското влияние довело и до чувствителните регионални различия в страната, като водеща социално-икономическа роля играе крайбрежието ù и по-точно Югоизточна Бразилия , докато вътрешността и особено района на Амазонската низина са твърде слабо усвоени и с незначителен стопански потенциал . <br />
Можем да обобщим, че в Бразилия, както и в бившите африкански и азиатски колонии на Португалия, моделът на колонизация, който бил подобен на испанския късносредновековен метод на завладяване, не могъл да стимулира социално-икономическото ù развитие. Водената от португалските крале външна политика обаче насърчавала колониалните придобивки, респ. завземането и разширяването на отвъдморската територия конкретно в Америка, което пък било за сметка на Испанската колониална империя. Така се появила огромна по размерите си държава, имаща потенциала да се превърне в един от глобалните геополитически играчи в съвремието. След загубата на Бразилия Португалия продължила да осъществява активни външноикономически и културно-политически връзки с бившата си колония. Икономическото издигане на Бразилия и нарастването на политическия ù престиж в този смисъл вероятно би означавал и възход за самата Португалия.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-6577457994644955872010-07-02T13:32:00.000+03:002010-07-02T13:32:44.455+03:00Португалската колониална империя – геополитически анализ (сп. Понеделник, бр. 11-12, 2007 г.)Колониалната история на Португалия, разположена от най-ранни времена в края на познатия от европейците свят, “там където свършвал континента и започвал океана”, била история за многобройни заговори, локални войни и преврати между князе, барони, принцове, епископи и кардинали, които се борили за власт, пари, земи и наследство. Завземането на нови територии обаче било подчинено на добре планирана тактика, осъществявана с много власт и организация, която превърнала малкото кралство от югозападната част на Пиринейския полуостров в обширна империя, извела средновековна Европа от тесните й рамки, разчупвайки по този начин континенталноориентирания й характер.<br />
Геополитиката може да бъде дефинирана като наука за териториалните изисквания на държавите и представлява приложение на природните, демографските, социалните и икономическите й особености в политиката. Това е наука за влиянието на пространствените, природните и обществените фактори върху културно-политическите процеси в световен мащаб, както и за географското поведение на държавите. Геополитиката се определя като обективно пространствено обяснение на историята и е пряко свързана с геостратегията, която се отличава с ясно изразен субективен характер и обяснява съответната геополитическа ситуация и стратегическата философия на държавите от гледна точка на географските фактори и географското положение. То се явява главен геополитически фактор, предопределящ историко-пространствената съдба на дадена територия и представлява комплексна оценка на природоресурсния, социално-икономическия и културно-политическия потенциал на нейното геопространство. <br />
В края на Средновековието и в навечерието на Великите географски открития (края на ХV в.) Европа представлявала малък и гъстонаселен континент, твърде различен в отделните си части. Тогава, почти по едно и също време, се разпаднала Византия, приключила Стогодишната война между Англия и Франция, а от Иберийския полуостров били изгонени арабските нашественици. На изток тъкмо започвало териториалното разширение на Московското княжество, южно от което лежали степи, където се разпростряли номадските орди на татарите, които чак до ХVІІ в. постоянно нападали източните райони на Европа. Многобройните германските племена от централните части на континента колонизирали областите, известни по-късно като Прусия, Мекленбург, Померания и Силезия, а междуречието Елба и Одер превърнали в плодородни полета. В края на Средновековието били прокарани трайните граници между германския и славянския свят. На север оставали рядко населените Дания и Швеция, която по онова време покривала и територията на съвременна Финландия. По бреговете на Северно море се намирали Нидерландиите. Силата на тяхната икономика била в мореплаването и търговията. На запад се намирало Френското кралство, което разполагало с едни от най-плодородните земи в Европа. Британският архипелаг бил отделен от континента чрез тесния проток Ла Манш, а Англия окончателно се превърнала в особена държавна единица с ясно изразеното преимущество на географското си положение, което било гаранция за нейното бъдеще като морска и търговска сила. В центъра на Европа се издигала планинската верига на Алпите, като в западната им част си давали среща френският, италианският и немският език, където се появила Швейцария. В Източните Алпи се обособила Австрия – източната граница на германоезична Европа. Тя бързо се превърнала във важна преграда в съпротивата срещу проникващите на запад османски турци. Обширната унгарска пуста обединявала маджарите, които пристигнали по тези земи в началото на Х в. В района на средиземноморието се осъществявали богати търговски контакти с мюсюлманския свят, в основата на които били подправки като черен пипер, джинджифил и канела, целебни продукти като камфор или кардамом, парфюми, захар, скъпоценни камъни, бои (индиго, шафран) и ценни кожи. Тези стоки прониквали в Европа през Червено море, Персийския залив или през Централна Азия и басейна на Черно море, като в център на средиземноморската търговия израстнали италианските градове Венеция и Генуа.<br />
През 1453 г. се случило събитие, което развълнувало цяла Европа – турците завзели православната столица Константинопол и се отправили на запад, където окончателно били спрени пред вратите на Австрия чак през 1683 г. Геополитическата обстановка рязко се променила – прекъснати били търговските отношения с Изтока, от което пострадала цялата европейска икономика. Предстояло обаче откриването на Новия свят и на морски път до Индия. Всички тези събития довели до промяна в съотношението на силите в Европа. Обособили се отделни райони, които имали различни географски характеристики, което предопределило и различната им геополитическа съдба. <br />
Източната и централната част на континента станали място за развитие на телурократичните сили, които разширявали територията си чрез превземане на съседни земи и по този начин увеличавали демографските и природните си възможности за развитие на едно по-богато и разнообразно стопанство. По различно време тези народи създали силни сухоземни империи – Руската, Османската, Австро-Унгарската. По атлантическия бряг израстнали няколко таласократии, за които морето бил най-важния източник за нарастване на политическия и икономическия просперитет. Първи сред тях били Испания и Португалия, последвани от Великобритания, Нидерландия и Франция (която единствена била както морска, така и сухоземна сила). Иберийският полуостров бил другия район в Европа, където християнството и исляма влизали в пряк военен сблъсък. Приблизително по същото време, в което османците се настанили в Източна Европа, арабите били изгонени от полуострова. Към началото на ХVІ в. средиземноморието вече представлявало затворен басейн и арена на много морски битки, а търговията се ориентирала към атлантическите пристанища и главно Лисабон, Антверпен, Амстердам и Брюж. Страните с излаз на океана създали колонии из неевропейското пространство и се превърнали в икономически и политически сили. Германският свят бил разпокъсан в отделни княжества, марки и херцогства и допълнително отслабен заради честите религиозни конфликти, които се водили в центъра на Европа. Италия също представлявала само географско понятие почти до края на ХІХ в. В района на Балтийското крайбрежие се водели множество северни войни, които в крайна сметка не дали геополитическо предимство на нито една скандинавска сила. <br />
Към края на ХV и началото на ХVІ в. било сложено началото на един всеобхватен процес на промени в европейския духовен и материален свят, който обхващал много области – религия, икономика, политика, наука. Западноевропейската цивилизация постепенно пристъпвала към цялостна преоценка на Средновековието – настъпвало време, в което щял да се появи един нов и непознат дотогава свят, който бил разкрит чрез Великите географски открития. Причините за тези колосални морски пътешествия в неизвестното, които след време прерастнали в колониална експанзия, били социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски. Опитите за блокиране на турското влияние в Леванта (Източното средиземноморие) в геополитически план довел до обособяването на европейски таласократии. В Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания и Франция започвал истински прилив на колониална треска. Геополитическото положение имало решаващо значение в последвалите отвъдморски начинания. Излазът на океана се превърнал в предимство и евро-атлантическите страни като цяло го използвали. Създавайки колонии в различни части на света, с течение на времето те прерастнали в морско-търговски империи, които превърнали Западна Европа във водеща търговска и икономическа сила в света. Особена роля в тези събития изиграла Португалия. <br />
Лузитания, най-западната римска провинция, наречена по името на господстващото племе – лузи (лузитани), притежавала широк океански излаз. На нейно място към края на ХІ в. се появило Портукаленското графство – самостоятелна държавна единица, обвързана с християнството в неговия католически модел, вследствие сполучливите опити за изгонване на арабските племена. В навечерието на Великите географски открития то се превърнало в кралство и имало очертания подобни на днешните. Изолирано от останалата част на Европа, кралството разполагало с ограничени природни и демографски ресурси, но с достатъчно голям излаз на Атлантическия океан и удобна брегова линия за изграждане на многобройни пристанища. Столицата Лисабон, разположена в устието на пълноводната река Тежу, било най-голямото португалско пристанище и център на политическия, обществения и културния живот в страната. През цялото Средновековие Португалия водела битки с арабите (разгромени окончателно от Алфонсу І Енрикиш при Орики през 1139 г.) или с Испания (победата в Алжубарота от 1385 г. задълго отказала испанците от опититте им за овладяване на целия полуостров). Многобройните войни с различни съперници, неспокойната вътрешнополитическа обстановка, постоянната липса на пари в държавната хазна и честите засушавания в една страна, силно зависима от земеделското производство и в която селяните били най-многобройната социална прослойка, принудили Португалия да търси изход в осъществяването на активна отвъдморска търговия.<br />
При това, към края на ХV в. всички слоеве в португалското общество били заинтересовани от подобна експанзия и от плодовете, които тя обещавала. Повечето португалци били бедни, а сега съдбата им предоставяла чудесна възможност за емиграция и начало на един нов и щастлив живот. За духовенството и аристокрацията откриването на нови земи бил най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред търговското съсловие, което било малобройно и слабо, се разкривала перспективата за големи печалби, а за краля – морското могъщество било въпрос на престиж и нов източник на доходи. Най-важното събитие било обособяването на групата на благородниците (хидалгуш). Тъкмо те години наред осъществявали поредица от географски открития, които превърнали малкото полупланинско кралство в колониална империя, простираща се от Бразилия до Далечния Изток.<br />
Всъщност, още в началото на ХV в. се появили индикации, че Португалия имала необходимата енергия за осъществяване на морско господство. Голяма роля изиграл принц Енрике Мореплавателя (1394-1460). Макар и да не участвал в нито една експедиция, дон Енрике променил характера на португалските открития от ХV в. и от морска война с арабите ги превърнал в научноизследователско проучване. През 1418 г. в град Съгриш, провинция Алгарв (Югозападна Португалия), той основал първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, в която се изработвали прочутите карти портулани и лоции “ритейру”. Скоро те заменили използваните дотогава твърде неточни “манастирски” карти. Португалските капитани преоткрили богатите арабски традиции в картографията и имали отлични качества и голям практически опит. За сметка на трудноподвижните и задвижвани от гребци военни галери, те използвали каравелата – 250-тонен и с 22-метров кил тримачтов кораб с платна и модерни за времето си оръдия, пригоден за по-дълъг път и по-тежки атмосферни условия. <br />
През 1415 г. португалците завладели стратегически разположената на изхода на Средиземно море мавърска крапост Сеута. Това била първата важна стъпка по пътя към създаването на отвъдморска империя. Завземането на Сеута било стихийно и по-скоро плод на случайност, отколкото на някаква дългообмисляна стратегия, тъй като по онова време все още не съществувал план за морска инвазия. През 1473 г. били завладяни и намиращите се в близост Танжер, Алкасер Сегер и Арзила. По този начин се оформила база, която да служи като отправна точка към атлантическото крайбрежие на Африка и островите наоколо.<br />
Идеята за създаване на колониална империя вероятно се родила след поредица важни открития. В периода 1432-1460 г. били открити и започнало усвояването на Азорския архипелаг, Мадейра, Кабу Верди (Зелени нос) и Сау Туме и Принсипе – те лесно се превърнали в португалско владение. За правата над Канарските острови обаче португалците срещнали упоритата съпротива на Кастилия. С цел да се избегне пореден конфликт между двете иберийски държави, бил подписан договор в Алкасуваш (1478 г.). Според договора архипелагът станал испанска собственост, но всички новооткрити територии на юг щели да бъдат португалско притежание. Прословутите думи на крал Жуау ІІ “На юг, вървете все на юг...”, очевидно демонстрирали ясното желание за заобикаляне на континента и откриването на морски път до Индия. <br />
До края на ХV в. било изследвано цялото африканско крайбрежие чак до Сомалия, като на места били построени каменни крепости, над които се веел червено-зеленият флаг – свидетелство, че тези земи вече принадлежали на португалския крал. Тъкмо тогава, през 1488 г., Бартулумеу Диаш за пръв път видял Носа на бурите и го прекръстил Добра Надежда, явно предчувствайки появата на индийския бряг.<br />
През 1492 г. Колумб се върнал обратно в Севиля с новината, че е открил Индия, което силно разтревожило португалските капитани. Те се отнесли колкото иронично, толкова и сериозно към откритието на генуезкия мореплавател. Ето защо през 1497 г. била организирана експедиция с цел откриването на истинския морски път до Индия. Година по-късно каравелите на Вашку да Гама достигнали Калкута, с което мечтаната цел била изпълнена. <br />
Между тези две събития с голяма важност – откриването на Новия свят и на морски път до Индия, споровете между Испания и Португалия не спирали. Със задачата да бъде преодолян конфликта помежду им бил натоварен Папа Александър VІ (Борджа). През 1493 г. той издал булата Inter Caetera, скоро след това подписал и Турдесилския договор, който детерминирал географските координати, в които да се ограничат португалските морско-търговски и колониални интереси. Договорът станал факт сутринта на 7 юни 1494 г., когато по “папския” меридиан (40º з.д.) била прокарана испано-португалска демаркационна линия, според която португалците имали пълни права на законни откриватели на всички земи, намиращи се източно от нея. Това им дало възможност за пълен монопол по бреговете на Индийския океан. Започвал нов етап от историята на Португалия и целия свят.<br />
След като достигнали Индия в края на ХV в. португалците създали истинска морска геостратегия, чрез която да контролират всички най-важни входове, през които могло да се навлезе в Инийския океан и съответно да се застраши морско-търговския им монопол. Тези военноморски укрепления (фортове) позволили защитата на търговските им интереси в Далечния Изток, където империята имала точков характер. Нямало друг избор при положение, че тези земи били значително отдалечени от метрополията. Окупирал нос Добра Надежда португалският флот се настанил в района на Малайския проток, за да контролира навлизането в океана от изток, в Ормуз, затварящ устието на Персийския залив и Аден, който пазел входа откъм Червено море. Контролът върху тези обекти превърнал океана в “португалско море” и довел до осъществяването на търговски връзки с Ява, Цейлон, Тайван и Япония. Създадени били фактории (търговски пунктове), най-важни от които били тези в Гоа (столицата на империята в Ориента), която останала португалско притежание до 1961 г., Диу и Дамау в Индия, китайското пристанище Макау и Източен Тимор. Скоро след откривателствата в Атлантическия океан и овладяването на най-важните точки по бреговете на Индийския океан, португалците имали нови поводи за национална гордост – техните кораби вече бродели сред вълните на Тихия океан. Достигнати били “Островите на подправките” – главната причина за инвазията в Ориента. <br />
Арабската търговия пострадала най-силно от португалската експанзия, която била затвърдена след успешните португало-арабски битки, най-важната от които се състояла при Диу през 1538 г. Въпреки многобройните опити обаче, аденската крепост останала незавладяна. През 1557 г. на Португалия бил даден малък остров, свързан с Китай чрез тесен провлак. От маловажно рибарско селище Макау се превърнал в космополитен град и оживен търговски център, който до 1675 г. бил единственото място, през което се осъществявала търговия между Китай и Европа. Главен център на търговията с Японските острови било малкото пристанище Нагазаки, разположено на остров Кюшу. На границата между Индийския и Тихия океан, Молукските острови притежавали непознати по европейските пазари стоки – подправки (черен пипер, индийско орехче, канела, карамфил, джинджифил, кимион) и екзотични продукти като индиго, цветна смола, арабска гума, червен восък, опиум, камфор, шафран и др. Молукският архипелаг станал португалска собственост, след като с Испания, която била тяхна притежателка дотогава, бил сключен договор в Сарагоса – срещу парично обезщетение Португалия прибавила към отвъдморската си империя в Изтока, най-скъпата си придобивка. <br />
Португалските амбиции били още по-големи – завладяването на ислямските центрове Мека, Медина, Суец, Александрия, Синай, а също и Йерусалим, като в геостратегическа цел се превърнало пресичането достъпа на турския султан до Индийския океан. За осъществяването на тези фантастични цели обаче малката иберийска държава нямала сили и средства. <br />
Две години след като Вашку да Гама достигнал Индия, друг португалски мореплавател – Педру Алвариш Кабрал, се отправил по същия път – към южния край на Африка, като според разпространената версия екваториална буря пратила далеч на запад корабите му, чак до бреговете на Южна Америка. Подобна хипотеза, представяща откритието на Бразилия като случайно събитие, плод на природна стихия, изглежда някак наивна. Обяснението е далеч по-практично. Турдесийският договор бил един истински испански компромис, тъй като демаркационната линия била преместена доста на запад, спрямо първоначалния вариант по папската була, при който разделителният меридиан минавал през един от островите Зелени нос. Това желание на португалските представители в Турдесия не бил някакъв каприз, те явно знаели за наличието на суша по тези места. Вероятно и други техни кораби са се отклонявали към бразилския бряг, но откритието е било пазено в тайна, за да се избегне пореден конфликт с Испания. <br />
Когато на 22 април 1500 г. Кабрал слязъл на брега при Порту Сагуру, той и хората му сметнали новооткритите земи за обширен остров, който нарекли “Terra de Vera Santa Cruz” (“Земята на истинския свети кръст”). Година по-късно били опознати над 3600 км от крайбрежието. Основно богатство представлявало червеното сандалово дърво бразил, на което по-късно кръстили страната. Официалната й колонизация започнала през 1530 г., едновременно със създаването на първите захарни плантации. Към средата на ХVІ в. по брега вече имало близо двадесет португалски града, които извършвали търговия с дървен материал, каучук, захар, памук и тютюн. Ролята на Бразилия в рамките на колониалната империя нарастнала тъкмо когато Португалия започнала да губи търговския си монопол в Ориента и тя престанала да бъде само междинен пункт по пътя на армадите от Лисабон към Гоа. Култивирането на тръстикова захар, какао и кафе, благодарение на влажния и горещ климат, довело до развитие на плантационно стопанство с използване на робски труд, а то принудило колонистите да останат по тези земи и те скоро ги възприели като своя втора родина. Към началото на следващия век били открити златни залежи, което довело до значително разширяване на територията към вътрешността. Така Бразилия се превърнала в най-голямата и най-важната португалска колония.<br />
Португалия била първата европейска сила, която проявила интерес към икономическите перспективи, които предлагала Африка, португалците били и последните колонизатори, които напуснали континента. Първоначално това била само отправна точка към богатствата на Изтока, по късно – място за изпращане на роби към Бразилия и чак накрая били използвани природните й ресурси. До края на ХV в. на места по крайбрежието се появили отделни португалски крепости – Аргуин, Каше, Елмина, Акра, Луанда, Бенгуела (откъм атлантическия бряг) и Софала, Момбаса, Мелинде, Делагуа Бей (по югоизточното крайбрежие), започнало и усвояването на някои острови – Зелени нос (1456 г.), Сау Туме и Принсипе (1483 г.) и др. Скоро се оформила атлантическата зона на империята, която била с триъгълна форма (Португалия-Гвинейски залив-Бразилия) и имала търговски характер. Акостирали в района на Гвинейското крайбрежие португалските кораби се пълнели с роби и се отправяли към Бразилия, откъдето се завръщали обратно, натоварени с тропични стоки. На юг португалците неуспешно се опитали да свържат атлантическото крайбрежие с това на Индийския океан и да го превърнат в своя територия с цел елеминирането на британското съсредоточие в района на Добра Надежда и съответно по-лесния достъп до търговската система в Изтока. Въпреки неуспеха се оформила източната част от империята, съставена от отделни военноморски постове и търговски представителства по бреговете на Индийския океан.<br />
Към началото на ХІХ в. Бразилия станала независима държава, а империята в Изтока била само добър спомен. Все повече европейски сили отправяли поглед към Африка, което накарало португалците да действат бързо. Африка се превърнала в отлична възможност за възвръщане на някогашната национална слава в опит за създаване на голяма колониална империя на континента. Но вече било късно. В отделни колонии се превърнали единствено Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау (Португалска Гвинея), островите Зелени нос и Сау Туме и Принсипе. През 1884 г. била свикана Берлинска конференция, която да определи колониалната подялба на Африка. Португалските амбиции не били зачетени и страната получила малка част от това, което желаела – не повече от 2 млн кв.км. Нужният авторитет като че ли вече липсвал. Към края на ХІХ в. от империята не останало почти нищо и Португалия се превърнала във второстепенна сила в Европа, с която никой не се съобразявал. Но тъкмо тази нейна политическа, икономическа и военно-стратегическа слабост й позволила да запази колониите си чак до 1974 г., когато колониално-търговската система окончателно рухнала. <br />
Добрите времена не могли да траят вечно, както показва историята – така било винаги, когато една система е поставена под напрежение. Към края на властването на крал Мануел І Великия (1495-1521) все пак Португалското кралство било на върха на могъществото си – неговите владения се простирали от Бразилия до Японския архипелаг и от Лисабон до Добра Надежда, а португалските крепости се извисявали по цялото африканско крайбрежие от Мароко до Сомалия, по островите и бреговете на Индийския океан – от Червено море до Молукските острови. Лисабон се превърнал в най-големия световен пазар на африкански роби, подправки и тропични стоки, с многобройно население и космополитно общество. <br />
Положението на колониална държава обаче изисквало от Португалия огромно напрежение. В експедициите на изток загивали много войници и моряци, както в сраженията, така и от многобройните болести и много скоро португалските командири трудно успявали да комплектуват ескадрите си. Същевреммено притокът на скъпоценни камъни довел до истинска революция на цените, които се покачили няколко пъти, а търговското съсловие си оставало все така слабо и не играело голяма роля в обществения живот на страната. Голям удар за икономиката било и изгонването на еврейските и арабските поданици, които били много добри занаятчии и търговци. Богатствата от Изтока поддържали само блясъка на кралския двор и огромната аристокрация, а политиката на меркантилизъм подценила местното производство, вследствие на което настъпил сериозен застой в икономиката. Войните с Испания не спирали, пък и скоро в океана се появили нови и по-силни флотилии – холандски, британски и френски, които разстроили отвъдморската португалска търговия. Колониалната мощ на Португалия очевидно била нетрайна – на Лисабон било съдено да бъде световна морска столица за по-малко от век. <br />
Причините, довели до разпадането на Португалската колониална империя могат да се класифицират като икономически (невъзможността придобитото да се превърне в ресурс за развитие на икономиката, обезценяването на стоките, внасяни от Ориента и революционното покачване на цените, огромните разходи, отделяни за военна промишленост), демографски и социални (слабото търговско съсловие и липсата на буржоазна класа, незначителният човешки ресурс, изгонването на евреите и арабите) и политически (влошаването на отношенията и постоянното съперничество с Испания, воденето на политика, чиято цел била не завоюването на новооткрити земи, а заграбване на богатствата и ресурсите им). В морската надпревара освен това имало и други силни съперници, като сред тях наследник на португалската империя била Нидерландия, която на свой ред създала далеч по-успешна колониално-търговска система.<br />
Малцина португалци всъщност мечтаели за велика колониална империя, каквато управниците смело се опитвали да (пре)създадат, надценявайки възможностите при създалата се ситуация. Към 1580 г. Португалия била завладяна от Испания и станала част от териториите й до 1640 г. А когато Жуау ІV Браганса се възкачил на престола периодът на португалското морско-търговско превъзходство отминал и страната никога повече не успяла да възвърне старата си слава на голяма колониална сила. <br />
Явните признаци на упадък започнали да се проявяват най-напред в източната част на империята към края на ХVІ и началото на ХVІІ в., когато все повече се налагала представата за рехавата същност на португалското колониално начинание. Оказало се, че по бреговете на Индийския океан Португалия построила система, опирайки се на невъзможна морска тактика, тъй като опорните точки в нея били доста отдалечени една от друга. Отвъдморската империя нямала сърцевина, а отделните й колонии и фортове били разделяни от огромни морски пространства. В очите на изпълнените с надежда хора в родината, империята изглеждала цялостна и величествена, но външния й блясък прикривал застоя и упадъка на самата Португалия. <br />
Португалската империя изглеждала измамно силна и стабилна. При това, където и да се настанявали, португалците били прекалено силно изложени на контраатаки, за да успеят да се справят с военна сила. Романтичният ореол на някои автори на приключенски романи и порицанията на моралистите успели да създадат пресилена представа за ролята на насилието в една по-скоро мирна инициатива. <br />
След проблемите си от ХVІІ в. Португалия получила нов прилив на енергия – фортовете в Индийския океан били почти напълно унищожени, но през следващия век на сцената се появила пренебрегваната дотогава Бразилия, а след нейната загуба били преоткрити и африканските колонии.<br />
Раздялата с Бразилия през 1822 г., вследствие неспокойната вътрешнополитическа обстановка в Португалия, било считано за фатална грешка в колониалната й геостратегия. Положението обаче го изисквало и Бразилия не пропуснала да се възползва. Още тогава тя била най-голямата латиноамериканска страна, която покривала 2/3 от площта на Южна Америка, а сухоземните й граници били очертани там, където някога се сблъсквали португалските и испанските геополитически интереси. Империята в Африка, която включвала крайбрежни територии и вулканични острови, се разпаднала през април 1974 г., когато вътрешнореволюционните действия довели до очакваното рухване на отвъдморската система. Сред морско-търговските фактории в Южна и Югоизточна Азия най-важни били Гоа, Диу и Дамау по бреговете на Арабско море в Индия, стратегически разположените Ормуз, Маскат и Малака, богатите на екзотични стоки Молукски острови, Цейлон и Източен Тимор. С превръщането на Макау в Аомън, Португалия окончателно се разделила с колониалния си период и с възможностите, които той предлагал, а с това и с цяла епоха от своята история. <br />
Империята, която Португалия създала, не й помогнала да се превърне в икономически феномен в Европа и света. Днес тя притежава сравнително малък териториален, демографски и стопански потенциал и периферно географско положение в рамките на европейския континент. През 1986 г. страната става част от ЕО (ЕС), което определя намаляване значението на външноикономическите и политическите й връзки с бившите колонии. В културно-политическо отношение бразилското население наследило езика и религията на португалците, което я превърнало в най-голямата португалоезична и католическа страна в света. Португалският бил признат за официален също в африканските колонии и Източен Тимор, единственото място на изток, където мисионерската дейност имала успех. <br />
Колониалният период на Португалия (1415-1999) не довел до икономически просперитет, но завинаги останал авторитета й на първата голяма европейска морска сила, която успяла да промени хода на световната история. Отдалечени от континенталната територия, Азорските острови и Мадейра, като част от съвременното португалско геопространство, както и многобройните крепости в различни части от света, продължават да напомнят за съществуването на някогашната забележителна колониална империя.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-90528256714981055842010-07-02T13:30:00.000+03:002010-07-02T13:30:38.321+03:00Бенилюкс – културно-политическо и социално-икономическо пространство (сп. География 21, бр. 3, 2008 г.)Целта на настоящата статия от областта на регионалната география е да се направи сравнителен географски анализ мужду страните от Бенилюкс, като се изследва културно-политическото и социално-икономическото им пространство.<br />
Бенилюкс е икономическа организация, която включва Белгия, Нидерландия и Люксембург. Общата й площ е 75 000 кв.км, а броя на населението – 27 млн д. (2007). Обединението е създадено на 5 септември 1944 г., когато трите страни премахват митническите ограничения помежду си. Преди това – на 25 юли 1921 г., Белгия и Люксембург създават икономически съюз, към който по-късно ще се присъедини и Нидерландия. Появата на Бенилюкс става факт на 1 януари 1948 г. Заедно с други три държави (Франция, Италия и ФРГ) субрегионът е в основата на бъдещото създаване на единната европейска общност. През 1949 г. Бенилюкс става член и на военно-политическата организация НАТО. Днес пространството, което заемат Белгия, Нидерландия и Люксембург е една силно урбанизирана и високоиндустриализирана територия с комплексно развито стопанство, представляваща от историко-географска, културно-политическа и социално-икономическа гледна точка доста интересно явление. <br />
<br />
Съвременно гeопространство<br />
<br />
Белгия, Нидерландия и Люксембург се намират в западната, приатлантическа, част на Европа и имат площ от 74 600 кв.км. С най-голям териториален потенциал се отличава Нидерландия (41 500 кв.км), а с най-малък – Люксембург (2 600 кв.км) който единствен е без морски излаз и граничи с Белгия, Германия и Франция. Нидерландия се простира от устието на Емс до хълмовете на Артоа и от Северно море до платото Лимбург и ниските планини Ардени. Бреговата й линия възлиза на около 1200 км. Към територията й се отнасят Западнофризийските и Зееландските острови. Между Западнофризийския архипелаг и континенталната част на страната се намира залива Зюдерзее (Едмонтово море), преграден с дига дълга 40 км, и превърнат в затворен воден басейн – Айсълмеер. С течение на времето били изградили полдери (обработваема земя) с обща площ 2000 кв.км. Продължението на Зюдерзее – Вадензее също се пресушава. Страната граничи с Германия и Белгия и притежава две отвъдморски територии в Карибско море – Нидерландските Антили и Аруба. Белгия е с площ 30 500 кв.км и освен с Нидерландия и Люксембург граничи още с Франция и Германия, като има ограничен морски излаз. Трите страни се отличават с благоприятно търговско и транспортно географско положение (фиг.1).<br />
За страните от субрегиона е характерен низинно-равнинният релеф. 40 % от територията на Нидерландия е под морското равнище, а ½ от нея е на нивото на морето. Тези области често са заливани от морските води. Максималната й височина при Ваалсербег (321 м.) е и най-южната точка на страната. В югоизточната провинция Лимбург се срещат отделни хълмове с височина около 100 м. Някои части (Холандия, Флеволанд) са осушени и превърнати в плодородни земи (полдери). Ниските области са защитени чрез диги и морски стени. По-голямата част от Белгия е заета от крайбрежната низина Фландрия и централната равнина Кампина. Фландрийската низина се състои главно от пясъчни дюни и полдери, а Кампина – от плодородни долини и гъста мрежа от канали. Най-високата точка в страната – връх Ботранж (694 м.) се намира в Ардените. Те са разположени в югоизточната част и представляват гориста и скалиста планина, която продължава на територията на Северна Франция и Люксембург. Малкото херцогство е предимно хълмиста равнина (Ослинг), която достига на север Ардените, където се намира и най-високата точка – връх Бургплац (565 м.). На юг е хълмистата плодородна област Гутланд (2/3 от площта на страната). Тя се отличава с висока урбанизираност и силно развито стопанство. Нидерландия е сравнително богата на нефт и земен газ, а Белгия като цяло е бедна на полезни изкопаеми. Откриват се отделни находища на каменни въглища, оловно-цинкови и железни руди. В тази част на Европа, поради западния пренос на въздушни маси, господства умерено-океанският климат. Той се отличава с висока влажност и малка годишна температурна амплитуда. В Нидерландия летата са хладни, а зимите – меки, като годишната сума на валежите е значителна. Климатът в Белгия е по-прохладен и влажен, а температурната амплитуда е по-висока. Люксембург се намира на прехода между океанския и континенталния климат. Средните температури са подобни на тези в Белгия, но валежите са по-малки. Речната мрежа е гъста, като за Нидерландия голямо транспортно значение имат Рейн, Шелда, Ваал и Маас. В Белгия главни реки са Схелде (Еско) и Мьоз (Маас), като по бреговете им са разположени някои от най-големите градове в страната – Турне, Гент (Ганд), Антверпен (Анверс), Лиеж, Намюр (Намен). Долината на река Маас (Мозел) в Люксембург е един от най-прочутите винопроизводителни райони в Европа. Други важни реки са Оур и Алзет. Пълноводието на реките и многобройните канали, с които те са свързани, са характерно явление за тази част на Европа. Почвите са преовлажнени, като най-типични са алувиално-ливадните. В Белгия преобладават горски почви, по крайбрежието се срещат подзолисти, а за Ардените типични са канелените. В Нидерландия льосовата зона е заета от плодороден чернозем, докато в осушените земи почвите са глинести. Особено хаактерна е торфено-ливадната и тревисто-храстовата растителност. Горите са главно широколистни и са разположени в Ардените. <br />
Нидерландия като географско понятие включва няколко области. Северна Франция очертава южните му предели. В тази част фламандският език е широко разпространен. Към Ниските земи се отнася и цялата територия на Белгия, поделена в езиково отношение на две – Фландрия на север и Валония на юг. Фландрия е населена с германоезични фламандци (т.нар. “морски хора”), докато валонците, използващи френски диалект, са много по-свързани с континента. Днешната държава Нидерландия заема северозападната част на субрегиона, където се използва предимно нидерландски език. Негова разновидност е фризийският, характерен за областта Фризия. Крайните източни части от Ниските земи попадат в обхвата на Германия – някои области от Вестфалия и Долна Саксония, които останали далеч от океана по времето на Великите географски открития, имали по-различно икономическо развитие. На територията на Люксембург си дават среща различни култури и езици, като най-голям принос имат фламандците, французите и немците. Чак до късното средновековие Ниските земи представляват единна територия с обща политическа съдба.<br />
<br />
Културно-политическо пространство<br />
<br />
Бенилюкс е богат на исторически събития субрегион, който притежава кръстопътното географско положение. Той е формиран вследствие дълъг и сложен историко-политически процес, който датира от ІІІ в.пр.н.е., когато в близко разположените до Северно море земи (представляващи по онова време блатиста низина, създадена от речните наноси и морските наслаги) се заселили германски по произход племена – батави, фризи, хамави, ебурони. На юг от батавската територия се разположили белгите (келтско племе), които били по-малобройни. На север фризите се борели с морето, като осушавали многобройните лагуни. Навътре към сушата през ІV в. се настанили саксонците, а на юг от тях франките. Заради низинния релеф областта била наречена Ниските земи (Нидерландия). Впоследствие тя се превърнала в провинция на Римската империя.<br />
Към V в. субрегионът станал част от Франкската държава. Тя била обитавана от фризи (на север), сакси (на изток), франки (в централните части) и белги (на юг). След Вердюнския договор (843) и смъртта на Карл Велики – един от най-влиятелните европейски владетели, империята била разделена. Фландрия се превърнала в най-богатата област от Френското кралство, развиваща силна текстилна индустрия, а Брюж станал важно морско пристанище. Ниските земи придобили първостепенна важност в икономическото развитие на Северозападна Европа. Те били поделени на множество феодални княжества, херцогства и графства, а към територията им били прибавени и нови морски провинции. Разположени на пресечните точки на сухоземни, речни и морски пътища нидерландските градове играели водеща роля в търговския живот на Стария континент. Силно развити били занаятите, риболовът и корабоплаването (прочут бил лекият и маневрен кораб-флейта, известен още като “летящият холандец”). Към 1476 г. Нидерландия станала част от империята на Хабсбургите. В средата на ХVІ в. тя вече включвала седемнадесет провинции, които се превърнали в оживен търговски център.<br />
В основата на стопанския подем на Ниските земи и последвалото икономическо чудо било стратегическото им местоположение. Най-важното пристанище на атлантическата търговия бил фламандския град Антверпен. След време в някои райони се разпространило протестанството и по-конкретно калвинизмът, който имал широка социална основа в едно либерално общество, за което най-важни били трудолюбието, търговията и печалбата. <br />
След средата на ХVІ в. различията между протестанти и католици придобили географски измерения – в северните провинции превес имали калвинистите, а на юг – католиците. Започвала Нидерландската буржоазна революция. През 1579 г., Утрехтската уния, вследствие войната на “гьозите” (просяците), насочена срещу управлението на католическата принцеса Маргарита Пармска (назначена от испанския крал Фелипе ІІ), узаконила появата на т.нар. Обединени провинции (Холандия, Зееландия, Гелдерланд, Утрехт, Фризландия, Оверайсел и Грьонинен), които все още били под властта на австрийските Хабсбурги. Тяхната територия почти съвпадала с очертанията на днешна Нидерландия. Южните провинции (Артоа) останали под испанска власт и съответно в обхвата на Хабсбургската империя. След края на Тридесетгодишната война (1648), по силата на договора от Мюнстер, официално била призната независимостта на Обединените провинции.<br />
Това събитие положило основите на изградената с бързи темпове Холандска отвъдморска империя. Тя имала търговски характер и включва отделни колонии и търговски фактории в Южна Африка, Америка и Далечния Изток, където се намирала и столица й – Батавия (Джакарта) на остров Ява. Нидерландия се превърнала в голяма морска сила в една динамична епоха, наречена “Златният век”. През този период се наблюдавал разцвет на културата (т.нар. Северен Ренесанс). ХVІІ в. бил векът на художниците Рембранд и Ван Гог, на философите Еразъм Ротердамски и Барух Спиноза. Холандската колониална империя завзела владения, принадлежащи дотогава на Португалия, като Антверпен, а по-късно и Амстердам изместили Лисабон като най-важния търговски център на Европа. Нидерландия водела многобройни морски войни най-вече с Англия и впоследствие повечето й колонии станали британско притежание.<br />
Към края на ХVІІІ в. Наполеон Бонапарт превърнал Франция в обширна империя, част от която били и земите на Обединените провинции. Според Виенския конгрес (1815), свикан за да определи териториалната подялба на Европа след разпадането на Наполеонова Франция, Нидерландия и Белгия били обединени в обща държава, която включвала и територията на малкото херцогство Люксембург. Съюзът между Белгия и Нидерландия бил разкъсван от вътрешни противоречия и през 1830 г., след Брюкселското въстание, Белгия се отделила като независима държава. Тогава била прокарана и държавната граница между Белгия и Нидерландия. Белгийската революция била предизвикана от френското малцинство, което се противопоставило на фламандската общност. Причина за отделянето на Белгия било и изповядването на католицизма. <br />
През 1867 г. Люксембург се отделил от Нидерландия в самостоятелна държава и по този начин били определени съвременните териториални очертания на страните в субрегиона. Малкото херцогство последователно било част от няколко империи и под властта на испански, австрийски, холандски и френски владетели. <br />
През Х в. арденският граф Сижфроа (Зигфрид) отделил Люксембург от Лотарингия. През 1354 г. графството станало херцогство. През следващите векове то било част от Обединените провинции, първоначално в състава на испанските, а по-късно и на австрйските Хабсбурги. Към края на ХVІІІ в. Люксмбург бил завладян от Франция. След Виенския конгрес херцогството било под властта на холандския крал и член на Германския съюз. Лондонският договор (1831) установил териториалните очертания на вече независимата държава, като западните й части били отнени в полза на Белгия. Към края на ХІХ в. властта била поета от фамилията Насау.<br />
Независимостта на Белгия станала причина за икономическия й възход. Тъкмо когато Нидерландия се разделила с Индонезия, тя се сдобила с единствената си презморска колония, която била лична собственост на крал Леополд ІІ. В богатата делта на река Заир израстнало Белгийско Конго (днес ДР Конго), като в областта Катанга били открити едни от най-големите находища на мед и уран в света.<br />
По форма на държавно управление страните от Бенилюкс са монархии. Нидерландия е конституционна монархия от 1815 г., единствено в периода 1581-1806 г. е била република. От 1980 г. страната е управлявана от кралица Беатрикс. Белгия е парламентарно кралство, като от 1993 г. начело е Алберт ІІ (от династията Сакс Кобург-Гота) и типичен пример за федеративна държава. Вследствие езиковите различия в страната, държавните институции са силно усложнени. Има както федерално правителство, така и отделни правителства на общностите (френска, фламандска и германска) и регионални правителства. Люксембург е конституционно и наследствено херцогство, начело с Великия херцог от династията Насау. <br />
Белгия се намира на културната граница между германска и романска Европа, като се обособяват два езикови региона – Фландрия и Валония. Фландрия е по-малка, но по-гъстонаселена – 44 % от площта и 58 % от населението, като включва северните белгийски провинции (Западна и Източна Фландрия, Лимбург, Антверпен). Лимбург продължава и на територията на Нидерландия, където е и част от Брабант. Към Валония се отнасят южните провинции Ено, Намюр, Люксембург и Лиеж. В централната част се обособява областта Брабант, където живеят фламандци на север и валонци на юг. Във фламандски Брабант се намира столицата на страната Брюксел – “валонски остров, разположен във фламандско море”. В източните райони се разполага малко немскоезично малцинство. Езиковото разнообразие често води до политически конфликти. Нидерландия е поделена на 12 провинции – на север са разположени Фризландия, Грьонинген и Дренте, на изток Оверайсел и Гелдерланд, на запад Зееландия, Южна и Северна Холандия и Утрехт, в южните части се намират Лимбург и Северен Брабант, а в географския й център – провинция Флеволанд. 80 % от населението й е холандско, а около 12 % – фламандско (то обитава южната част на страната). Населението на Люксембург също е нехомогенно в етническо отношение. По-голямата част от жителите му използват франконски диалект на немския. Великото херцогство е поделено на три окръга – Дикирх, Гревенмахер и Люксембург. Люксембург е разделен на три окръга – Дикирх, Гревенмахер и Люксембург. Около 83 % (над 22 млн д.) от населението в субрегиона, използва холандския език като водещ. Той е разпространен в Нидерландия (17 млн д.) и Фламандска Белгия (6 млн д.). Френският е официален за 17 % (близо 5 млн д.) от населението и се използва във валонската част на Белгия (включително в Брюксел – на 4 млн д. и в по-голямата част от Люксембург – 500 000 д.)<br />
<br />
Социално-икономическо пространство<br />
<br />
Броя на населението възлиза на 27 млн д. По-голямата част от него (над 16 млн д.), обитава Нидерландия. Според гъстотата Белгия и Нидерландия са сред водещите страни в Западна Европа – около 400 д./кв.км. Най-голям е делът на населението в Холандия и в триъгълника Антверпен-Гент-Брюксел – над 1000. Естественият прираст е положителен (2 %о), формиран от 12 %о раждаемост и 10 % смъртност. Детската смъртност е традиционно ниска – 6-7 %о. Урбанизацията е висока – делът на градското население е над 90 %. Изпъкват три града с население над 1 млн д. – Амстердам, Ротердам и Брюксел. Сред най-големите градове в Нидерландия са още втората столица Хага, Утрехт, Айндховен, Грьонинген, Бреда и др, а в Белгия – фландрийските Антверпен, Гент, Брюж и Лувен, както и валонските градове Лиеж, Намюр, Монс.<br />
Бенилюкс е сред силно развитите субрегиони в Европа. БВП се формира най-вече в третичния сектор (70 %). Аграрното стопанство е определя като интензивно и високопродуктивно и почти напълно задоволява със суровини леката промишленост. Водещ подотрасъл е животновъдството, което осигурява близо 4/5 от земеделската продукция. Нидерландия е водеща по оранжерийно производство в света. <br />
Промишлеността формира около ¼ от БВП, като тежката индустрия е с по-голям дял в общата промишлена продукция. В Нидерландия силно развита е нефто-газовата промишленост, вследствие на което енергетиката се основава на собствени суровини. С най-голям дял при производството на електроенергия са ТЕЦ, използващи нефт и природен газ. Белгия разчита на внос на енергоресурси. Водещо е значението на атомните електроцентрали, които осигуряват 2/3 от произведеното количество. ВЕЦ не играят съществена роля и имат ограничено разпространение. Металургията е сред силно развитите отрасли на промишлеността, но е зависима от вноса на руди, поради което в Нидерландия териториалната й структура има пристанищна насоченост. Черната металургия в Белгия разчита на внос предимно от Франция и Швеция, а цветната – от ДР Конго. Водещ индустриален отрасъл в субрегиона е машиностроенето, което формира най-голям дял от промишлената продукция. Химическата промишленост е комплексно развита, като значението й непрекъснато нараства. В Нидерландия силно развита е нефтохимията. Отраслите със социална значимост (леката промишленост) имат подчинена роля. В Белгия текстилното производство е сред кризистните отрасли на индустрията, докато в Нидерландия то е добре развито. Хранително-вкусовата промишленост е специализирана в млечната, месната, захарната и пивоварната. С традиции е производството на диаманти.<br />
Водещо значение има автомобилният транспорт, а ЖП мрежа се отличава с голяма гъстота. Ротердам и Антверпен са сред най-големите речни и морски пристанища в света. Бенилюкс изнася предимно готова продукция и внася суровини и има положителен търговски баланс. Нидерландия изнася главно нефтопродукти, а внася стомана, минерални суровини и химически продукти, докато Белгия внася най-вече енергоресурси и изнася машини, черни и цветни метали, химически продукти и текстил. Традиционно високо развит в областта е туризмът.<br />
Люксембург е сред водещите страни в света по показателя БВП/ч, а населението му има доста висок стандарт на живот. Характена особеност е, че намалява значенето на минно-добивната промишленост за сметка на екологичните производства. Херцогството е и известен банков и финансов център. Най-индустриализирана е югозападната част на страната. <br />
В икономическото развитие на Нидерландия и Белгия не се наблюдават резки регионални различия. В Белгия най-силно развит и урбанизиран е северният район, където се намират някои от най-големите градове – Антверпен, Остенде, Гент, Брюж (Брюге), Генк, Малин и др. По-слабо развита е Южна Белгия, където са Лиеж, Шарлероа, Намюр и Монс. Водеща в стопанството на Нидерландия е западната част, където е историко-географската област Холандия и някои от най-големите градове в страната като Амстердам, Ротердам, Хага, Лайден, Хаарлем, Утрехт, Делфт, Алкмаар.<br />
<br />
Бегия, Нидерландия и Люксембург са малки, гъстонаселени и силно развити страни, разположени в Северозападна Европа. Географското им положение е благоприятно, вследствие на което Бенилюкс има сложна историческа и геополитическа съдба. Нидерландия е първата европейска страна, която извършва буржоазна революция и изгражда силна отвъдморска империя, основаваща се на търговията. Територията на субрегиона е предимно низинна и силно обвързана и зависима от морето. Населението е нееднородно в етническо и религиозно отношение. Германоезичното население е предимно протестантско, докато френскоговоряща общност изповядва католицизма. Най-големите градове са важни речни и морски пристанища, като транспортната мрежа е с голяма гъстота. Земеделието е високоинтензивно, а промишлеността е специализирана главно в областта на машиностроенето. С най-голямо значение е третичният сектор. Липсват резки регионални различия. Бенилюкс е в основата на създаването на Европейския съюз. Субрегионът представлява богато на исторически събития културно-политическо и социално-икономическо пространство и е сред водещите в стопанското развитие на континента.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1653228823279022722.post-27521019276304806162010-07-02T13:27:00.000+03:002010-07-02T13:27:24.965+03:00Алпийски страни – геопространство и особености (сп. География 21, бр. 4 2007 г.)Въпросът за теоретичната подялба на географията е възприеман болезнено от географите, като преобладава възгледът, че географията се поделя на природна (физическа) и обществена (хуманитарна). Напоследък в някои по-нови разработки (Карстоянов, Ст., П. Петров) се налага идеята за обособяването на обща и регионална география. Подобно мнение изразяват в своите трудове Страбон, Гуичардини, Варениус, Хумболт, Ритер, Хетнер, Анучин, Хартшорн и др. Регионалната география се счита за синтезирано допълнение на общата географска наука и изследва пространственото многообразие от форми на взаимодействие между природата и обществото. Тя е пресечната точка между природната и обществената география, а в основата на регионалните изследвания стоят взаимосвързаните природни и обществени териториални системи. Регионалната география също може да бъде поделена на природна и социално-икономическа. Основно направление на регионалната социално-икономическа география е географията на страните, а главни таксономични единици се явяват понятията “държава” и “регион”.<br />
Сред най-важните проблеми на регионалната география изпъква въпросът за подялбата на света и конкретно на континента Европа. Географските райони представляват исторически формирали се териториални комплекси, които се отличават с разнообразни природни, демографски, икономически и политически характеристики, като за определянето им се използват специфични критерии и показатели. На базата на исторически, природогеографски, социално-икономически и културно-политически фактори, планетарното пространство може да бъде поделено на осем културно-цивилизационни региона. <br />
В политикогеографски смисъл европейският континент се отличава с неопределеност на пространственият си обхват. В основата на неговото райониране лежат различни признаци. От природоекологична гледна точка континентът може да бъде поделен според геоморфоложките, климатичните и хидроложките си особености, които определят различните природогеографски зони, формиращи се в неговите рамки. В икономгеографски и в културно-политически план ясно се обособяват два различни по своите стопански показатели и историческо развитие райони – западноевропейски и източноевропейски. В процес на формиране е средноевропейският регион, който притежава преходни характеристики. На основата на етно-религиозните различия на населението, Европа може да бъде поделена на романоезичен, германски и славянски, съответно православен, католически и протестантски регион.<br />
В научната литература и в медийното пространство често се използват термините Централноизточна Европа, Прибалтийски, Балкански или Скандинавски регион, дунавски страни и т.н. В многообразието от опити за подялба на европейското пространство, целта на настоящата статия е да се разкрият особеностите на страните от алпийския регион и геопространството, което те формират. Като алпийски страни биха могли да се определят Швейцария, Австрия, Лихтенщайн и Словения. Значителни части от техните държавни територии попадат в обсега на Алпийската планинска верига. Наличието на Алпите в голяма степен е изиграло роля в исторически план по отношение на формирането на политическите им граници и е определило специфичните географски характеристики (природни, демографски, стопански и регионални) на съвременното им геопространство. <br />
Алпите са най-типичната част на Алпийската физикогеографска страна, към която се отнасят още планината Юра и Алпийското предземие, включващо Швейцарското и Баварското плато и Паданската низина. Според геоложкия състав, литоложкото устройство, геоморфоложките особености и ландшафтните различия Алпите се поделят на Западни и Източни. Тази младонагъната планинска верига се отличава с влажен климат (умерен, субтропичен и планински), което определя значителен хидроресурсен потенциал, а за растителността е характерна ясно изразената височинна зоналност. <br />
В обхвата на Алпийската планинска верига попадат държавните територии на страни от Западна (Франция), Централна (Германия, Австрия, Швейцария, Лихтенщайн), Южна (Италия) и Източна (Словения) Европа. Сред тях най-типични алпийски страни са Австрия, Швейцария, Лихтенщайн и Словения, тъй като Алпите заемат по-голяма част от териториите им и са изиграли решаваща роля в историко-географското, социално-икономическото и културно-политическото им развитие.<br />
Алпийският регион, който се формира от геопространствата на прилежащите му алпийски страни, заема площ от 145 000 кв.км, има ограничен излаз на Адриатическо море и граничи с ФРГ и Чешката република на север, Словакия, Унгария и Хърватия на изток, с Италия на юг и Франция на запад. Страните от региона са съседи от първи ранг, с изключение на Словения, която има пряка връзка единствено с Австрия.<br />
С най-голям териториален ресурс се отличава Австрия. Липсата на морски излаз определя голямата транспортно-търговска роля на река Дунав. Швейцария е около два пъти по-малка от своя източен съсед и също се определя като вътрешноконтинентална страна. Границите й са изцяло планински, което затруднява комуникациите със съседните държави. И двете притежават кръстопътно географско положение в рамките на Европа. Словения има периферно местоположение спрямо страните от Балканския полуостров. Между Швейцария и Австрия се е образувала една от миниатюрните държави в света – Лихтенщайн, която е четвъртата най-малка страна в Европа.<br />
Планинският терен е в основата на териториалното формиране на Швейцарската конфедерация. Населена първоначално от хелветите, Швейцария се появява на политическите карти към края на 13 в., когато се обединяват три горски кантона. С течение на времето техният брой нараства, а по време на Реформацията се обособяват две групи – католически и протестантски, като помежду им към средата на 19 в. се води и Гражданска война. Вестфалските договори от 1648 г. признават независимостта на Швейцария. След две столетия съюзът на кантоните ще се превърне в конфедерация от общо 26 кантона с ясно изразени езикови различия, но с обща конституция и историческа съдба. <br />
На съвременната територия на Република Австрия се настаняват германски (в централните и западните части) и славянски (в равнините територии на изток) племена. Под немското наименование Остерайх (Източна страна) Австрия последователно попада в рамките на Франкската държава, империята на Хабсбургите и Свещената римска империя. През 1867 г. се обединява с Унгария, а Виена става център на една от най-силните европейски монархии по онова време. През 1955 г., след прекратяване на обединението й с Германия, австрийската република получава независимост. <br />
Лихтенщайн води началото си от 15 юли 1719 г., когато се обособява като самостоятелна държава след обединението на графствата Вадуц и Шеленберг. От 1921 г. високопланинското княжество сключва митнически съюз с Швейцария и на практика е под нейн протекторат. <br />
Първоначалното наименование на Република Словения е Далмация – под това име днешната й територия е била една от римските провинции. Тя била населена от източноалпийските славяни, наречени по-късно словенци. Словенската територия е пряко обвързана с алпийското и дунавското геопространство. Скоро след разпадането на Австро-Унгария (1918 г.) страната става част от Югославия (1929 г.), а след края на Втората световна война придобива статут на съюзна република. Тя е и първата, която напуска изкуствено създадената СФРЮ (юни 1991 г.). Балканска в природогеографско отношение и централноевропейска в политическо и икономическо, Словения е и една от четирите алпийски държави.<br />
Според държавно си устройство, алпийските страни са както федеративни (Швейцария и Австрия), така и унитарни (Словения и Лихтенщайн). С изключение на Лихтенщайн, който е конституционна манархия, по форма на държавно управление останалите са парламентарни републики. <br />
Близо 60 % от площта на Швейцария се определя като алпийска, 10 % се падат на Юра и около 1/3 на Швейцарското плато, което предлага най-добри условия за развитие на стопанската дейност. Средната надморска височина се изчислява на 1350 м., а максималната – 4634 м. при връх Дюфер в планината Монте Роза. Източните Алпи заемат 70 % от територията на Австрия, като в масива Хое Тауерн се издига най-високата й точка – връх Грос Гльокнер (3798 м.). Източната част на страната е равнинна и включва Среднодунавската равнина, която се поделя на Щирийско-Бургенландска хълмиста равнина и Виенски басейн – райони със силно развито растениевъдство. Алпите заемат ¾ от площта на Лихтенщайн и съответно 25 % са заети от долината на река Рейн, която има голямо стопанско значение за страната. Най-висок е връх Фордер Граушпиц (в масива Ретикон, част от северните Доломити) – 2599 м. В обхвата на Словения се включват Юлийските Алпи, с най-висока точка силно окарстеният връх Триглав (2863 м.). Словения е типична алпийска страна, като надморската й височина намалява от запад на изток.<br />
Алпийските страни не са особено богати на полезни изкопаеми. Австрия все пак е на първо място в света по запаси на магнезит, а находищата на железни руди са с високо метално съдържание. Срещат се още манган, мед, боксит, оловно-цинкови руди. Швейцария е богата единствено на каменна сол, а Словения - на оловно-цинкови руди и живак.<br />
В страните от региона господства умерено-континенталният климат, а във височина – планинският, като единствено за южните части на Швейцария и словенското крайбрежие е характерно средиземноморско влияние.<br />
Алпийският регион е богат на води и хидроресурси. Голямо е стопанското значение на реките Дунав (и притоците Ин, Сава, Драва, Мур), Рейн, Рона и Тичино (ляв приток на По), както и на построеният през 1992 г. канал Рейн-Майн-Дунав. Очаква се след завършването на канала Рейн-Рона (2010 г.) да бъдат свързани чрез речен транспорт Северно, Средиземно и Черно море. Езерата в разглеждания регион са предимно ледникови и тектонски, а най-големи от тях са Женевското, Нюшателското, Лугано, Боденското, Лаго Маджоре и др. Особено типични за Швейцария са ледниците, като напр. Алечкият, който е най-големият алпийски ледник.<br />
Общият брой на населението в алпийските страни възлиза на 18 млн д. Демографският потенциал на региона не е голям, поради планинския характер на релефа. С най-голям демографски ресурс е Австрия. Средната гъстота се изчислява на около 100 д./кв.км, като 70 % от населението обитава равнинната част. Естественият прираст е отрицателен (-1 %о), а детската смъртност – традиционно ниска. Швейцария е около два пъти по-гъсто населена от Австрия, което се определя от двойно по-малката площ на конфедерацията и близката стойност като численост на населението. Най-голям дял от него е съсредоточено в пределите на Швейцарското плато (250 д./кв.км), а най-малко – в алпийската част – под 50 д./кв.км. Естественият прираст е 2 %о (10 % раждаемост, 8 % смъртност) и 5 %о детска смъртност. Словения е най-малочислената балканска страна (близо 10 % от населението на бв югославски републики), но и с най-ниска детска смъртност сред страните от Балканския регион. Средната гъстота съвпада с тази в Австрия. Естественият прираст е положителен (1 %о), а действителният има нулеви стойности. Гъстота на населението в Лихтенщайн е подобна на тази в Швейцария, което е следствие от малката му площ. Естественият прираст възлиза на 3 %о.<br />
Населението на Австрия, Лихтенщайн и Швейцария се отнася към германската езикова група на индо-европейското семейство. Австрийци са над 90 % от населението в Австрия. Заедно с германо-швейцарците те оформят немскоезичната част на региона. Към нея се отнася и цялото население на Лихтенщайн, което използва алемански диалект. Етническият състав е най-пъстър в Швейцария, където немският е официален за близо 2/3 от населението. Франко-швейцарците обитават западните райони, а италианският е характерен предимно за кантона Тесин (Тичино). Една малка общност в Граубюнден говори езикът романш (т.нар. ретороманци). В единствената славянска страна в региона, словенците са господстващ етнос (над 90 % от населението). В Швейцария се наблюдава равенство между протестанти и католици, което е вследствие нееднородния етнически състав, докато Австрия, Лихтенщайн и Словения са предимно католически държави.<br />
Повечето селища са разположени в равнинно-низинните части и по долините на реките. Обособяват се две силно урбанизирани територии – Виена и Цюрих, като австрийската столица е най-големият и единствен милионен град в региона. Повечето от градовете в Австрия се намират на изток (Виена, Грац, Линц, Залцбург), изключение правят Инсбрук, Брегенц и Кицбюел, които са в обхвата на Австрийските Алпи. Най-големите швейцарски градове са в северната част, която е платовидна. Столицата Берн е четвъртият най-голям град в страната, най-многочислен френскоезичен е Женева, а най-голям от италианоговорящите е Лугано. Столичният град на Лихтенщайн, Вадуц, както и останалите градове, са разположени в западната част, по десния бряг на Рейн. Най-голям от словенските градове е столицата Любляна, а главно пристанище – Копер.<br />
Според административно-териториалното си устройство Австрия се поделя на 9 земи (лендери), които съвпадат с регионите за планиране в страната. Швейцария е единствената държава в света, която се поделя на кантони – 20 немскоезични, 5 френскоезични и 1 италианоезичен, докато Словения включва 8 административни региона – Горна, Вътрешна и Долна Карниола, Щирия, Междумурие, Каринтия, Гориция и Словенска Истрия. В Лихтенщайн има 11 общини, повечето от които се състоят от един град. <br />
Алпийските страни са сред силно развитите държави в Европа, като най-голямо е значението на третичния сектор. Главен подотрасъл на земеделието в Австрия е животновъдството, докато растениевъдството е развито предимно в източните равннини територии. ВЕЦ дават 2/3 от произвежданата електроенергия. Черната металургия е силно развита, а цветната разчита на внос. Водещ отрасъл на промишлеността е машиностроенето. Химическата индустрия е комплесно застъпена, като делът й от ОПП непрекъснато нараства. Леката промишленост е с предимно експортна насоченост и има подчинена роля спрямо отраслите на тежката. ЖП мрежа в страната се отличава с голяма гъстота, а за осъществяване на външноикономическите връзки от голямо значение е речният транспорт. Австрия изнася основно продукти от тежката индустрия (машини, дървен материал, метали) и текстил, а внася горива – нефт и газ, цветни метали, растениевъдна продукция.<br />
Животновъдството в Швейцария осигурява 4/5 от земеделската продукция, а най-голям дял от обработваемите земи се пада на зърнените култури и картофите. При производството на елекроенергия най-голямо е значението на ВЕЦ, като АЕЦ осигуряват 1/3 от общото количество. Осъществява се значителен внос на горива. Тежката промишленост е с по-голямо значение от леката. Металургията разчита на внос на суровини, а най-важен промишлен отрасъл е машиностроенето и най-вече производството на часовници. Главен подотрасъл на химическата индустрия е фармацефтичната промишленост. Хранителната индустрия е застъпена предимно в производството на шоколадови изделия. Голямо е значението на туризма, вследствие уникалните природни забележителности и богатото културно-историческо наследство. <br />
До средата на миналия век малката алпийска страна Лихтенщайн представлява предимно аграрна територия, а днес е индустриализиран район, силно зависим от Швейцария, с която е в митнически съюз. Растениевъдството е развито по долината на Рейн и южните склонове на Алпите, а животновъдството е пасищно. Развити са както тежката (машиностроене, химико-фармацефтична промишленост), така и леката индустрия. Поради ограничения вътрешен пазар произведената продукция има предимно експортна стойност.<br />
По редица показатели Словения се счита за най-силно развитата страна от бв Югославия. Страната осъществява значителен въгледобив, добив на оловно-цинкови руди, живак, уран и боксит и се отличава с голям хидроенергиен и горски потенциал. Тежката индустрия е водеща, а основни отрасли са черната металургия, машиностроенето и горското стопанство. Словения е единствената алпийска страна с морски излаз. Важна търговска роля имат пристанищата Копер, Изола и Пиран. <br />
Регионалните различия в рамките на страните от Алпийския регион не са големи. Австрия се поделя на три икономгеографски региона, сред които с най-голям териториален, демографски и стопански потенциал е Придунавският. Той обхваща 42 % от площта на страната и включва 63 % от населението, като дава 2/3 от промишлената и 70 % от земеделската продукция на Австрия. Към него се отнасят Виена, Горна и Долна Австрия и Бургенланд. Южният район (31 % от площта и 22 % от населението) включва Щирия и Каринтия. Западният район (Тирол, Залцбург, Форарлберг) е с най-малка площ и демографски ресурс. <br />
Най-силно развит и урбанизиран в Швейцария е Северният район, населен предимно с немскоезично население. Втори по икономическо значение е Западният регион, а най-обширен и рядко населен е Планинският район.<br />
Върху малката територия на Лихтенщайн се обособяват две области – Горен Лихтенщайн (Оберланд) с площ от 122 кв.км и главен град Вадуц и Долен Лихтенщайн (Унтерланд) – 35 кв.км и административен център Шеленберг.<br />
В Словения икономическите райони са обусловени предимно от историко-географските различия в страната. Тя е поделена на 12 региона.<br />
Между алпийските страни се осъществяват разнообразни форми на трансгранично сътрудничество. Австрия (от 1995 г.) и Словения (от 2004 г.) членуват в ЕС, Швейцария-Лихтенщайн са в рамките на ЕАСТ, а Словения е член на ЦЕФТА. Субинтеграцията, чиято основна цел е премахването на държавните граници в региона и решаването на редица проблеми (екологични, социални, икономически) е характерно явление за алпийските страни. <br />
Алпийските държави имат различен териториален, природоресурсен, демографски и стопански потенциал, но представляват хомогенно пространство, което може да бъде определено като кръстопътно. Регионът граничи с високо и средно развити държави, но има ограничен морски излаз. Съвременните държавни територии на Австрия, Швейцария, Словения и Лихтенщайн са били заселени от дълбока древност от различни по произход племена (германски, келтски, славянски) и са били част от обширни европейски империи – Римската, Франкската, Хабсбургската, Австро-Унгарската. <br />
В страните от Алпийския регион преобладава планинският релеф, което е предпоставка за развитие на туризма и пасищното животновъдство, а в низинно-равнния пояс се развива високоинтензивно растениевъдство. Регионът е беден на полезни изкопаеми, поради което се налага внос главно на горива и минерални суровини. Характерни са умерено-континенталният и планинският климат и в една ограничена зона – средиземноморският. Алпийските страни разпологат със значителен хидроресурсен и горски потенциал. В планинската зона преобладават горските почви, а в равннините територии – черноземните и канелените. Особено типично е височинното ландшафтно зониране.<br />
Поради наличието на Алпите, демографският потенциал на региона е незначителен. Характерни са приблизително равните стойности на раждаемост и смъртност, малката детска смъртност, застаряването и високата урбанизираност. Населението е съсредоточено предимно в по-ниските части – Швейцарското плато и Виенският басейн, принадлежи към германаската, романската и славянската езикова група и изповядва най-вече католизъм. <br />
Алпийските страни са силно развити в икономическо отношение. Типични черти на стопанството на региона са огромното значение на третичния сектор, високоинтензивното земеделие, задоволяващо нуждите на леката промишленост, превесът на тежката индустрия (особено на машиностроенето и химическата промишленост) по отношение на вторичния сектор, интензивните външноикономически връзки, в които преобладава вносът на суровини (особено горива) и износът на готова продукция, силно развитият планински туризъм и гъстата транспортна мрежа. <br />
За региона не са характерни резки регионални различия в икономиките им. Алпийските страни членуват в ЕС, ЕАСТ и ЦЕФТА и осъществяват разнообразни форми на субрегионално сътрудничество, както помежду си, така и със съседните държави. <br />
Алпийските страни формират своеобразно геопространство, което има място в регионалната подялба на Европа. Историческата съдба на Стария континент, неопределеността на териториалния потенциал и разнообразните географски характеристики, които притежава, са причина за обособяването на множество региони, различни по състав и особености. Европа на държавите се превръща в Европа на регионите – навярно Алпийският регион би могъл да бъде един от тях.Николай Поповhttp://www.blogger.com/profile/06592612576783819599noreply@blogger.com