А В Т О Р Е Ф Е Р А Т
на дисертация за присъждане на образователна и научна степен “Доктор”
Научна специалност 01.08.13.
География на страните (Регионална и политическа география)
Научен ръководител: проф. д-р Стефан Карастоянов
Рецензенти:
Проф. д-р Христо Каракашев
Доц. д-р Веселин Бояджиев
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД
Португалия е малка европейска държава, която е разположена в западната част на Иберийския полуостров. Тя формира своето географско пространство още през Средновековието и благодарение на широкия си атлантически излаз се превръща в типична морска страна. Забележителните географски открития на португалските мореплаватели през ХV и ХVІ в. създават предпоставки за изграждането на колониална империя. Първоначално тя представлява морско-търговска система от фактории (търговски пунктове) и фортове (военноморски крепости). Постепенно тези точкови обекти прерастват в португалски колонии, локализирани в различни цивилизационно-географски райони (Латинска Америка, Субсахарска Африка, Югоизточна Азия). Благодарение на своята колониална империя днес Португалия е част от едно обширно политическо пространство, наречено Лузосфера. То включва съвременните португалоезични страни в света.
Актуалност на темата
Актуалността на темата се определя от връзката между процесите на регионализация и глобализация на пространството и колониалните иницианиви на Португалия, Испания, Великобритания, Нидерландия и Франция, които в епохата на Новото време създават класически морско-колониални империи. Според нас Португалия има уникално място сред тези морски сили, тъй като изгражда най-ранната и най-дълго съществувалата колониална империя. Ето защо можем да възприемем португалското морско начало за исторически увод на глобализационните процеси. Първоначално португалският модел на колонизация е подчинен географски на подписания в края на ХV в. Тордесилски договор. Той представлява първият исторически документ, който поделя света на сфери на политическо влияние. Португалското колониално наследство е предпоставка за превръщането на Португалия в геополитически субект с голямо икономическо значение. Това създава възможности за разширяване на португалското влияние в ЕС, което е от значение конкретно и за нашата страна.
Темата за колониализма е достатъчно добре изследвана от политическата, стопанската, военната и културната история, но тя има и своето географско обяснение. Във връзка с това ние смятаме, че географският фактор играе водеща, дори решаваща роля в епохата на колониализма. Португалският колониализъм е свързан с откриването на нови земи, разширяването на мрежата от търговски пътища и създаването на неоколониално политическо пространство. Неговите политикогеографски аспекти са недостатъчно изследвани в нашата научна литература въпреки огромното му културно-политическо и социално-икономическо значение. Самата Португалия, нейната география, култура и история, не са особено добре познати у нас, а трябва да отбележим, че тази малка страна има огромен принос за историческото развитие на Европа и света като цяло. Португалия всъщност успява да промени континенталния характер на средновековно-феодална Европа и благодарение на нея възникват предпоставките за взаимодействие между цивилизационно-географските райони в края на Средновековието и началото на Новото време. Ето защо можем да посочим, че днес Португалия заема едно значително по-голямо от съвременната ù европейска територия пространство, което включва и португалоезичните страни в света. В него доминират колониално наследени културни елементи като португалския език и католическата религия.
Част от Обединена Европа е и нашата страна. Независимо от географската си отдалеченост, България и Португалия притежават някои общи черти в своето историческо и политическо развитие. Такива са например наличието на ислямско робство, авторитарно-изолационен режим и преход към демократично общество, а през последните години и съвместно членство във важни глобални и регионални организации като ООН, ЕС, НАТО.
Политическата история на Португалия през ХХ в. е твърде близка в много отношения с българската. Характерното и за двете държави авторитарно устройство представлява период, който води до стопанска изолация. В Португалия той продължава близо пет десетилетия и е свързан най-вече с управлението на Салазар. Той налага подобна на фашизма диктатура, която приключва с разпадането на Португалската колониална империя през 1975 г. През следващите години Португалия либерализира икономическите и политическите си структури и този преход ѝ дава възможност за членство в Европейската общност. Подобен модел на развитие се наблюдава и в България, но за разлика от португалския салазаризъм комунизмът у нас не предполага налагането на свободни пазарни отношения, което прави българският демократичен преход доста по-сложен.
В своето историческо развитие България и Португалия не са имали обективни причини за териториални, политически или етно-религиозни конфликти. Самата Португалия винаги е била позитивно настроена към българското членство в Обединена Европа. Същевременно разширяването на външноикономическите отношения между България и Португалия е благоприятна предпоставка за активни търговски връзки и с бившите португалски колонии. Сред тях особено важно е значението на Бразилия, която притежава огромен стопански потенциал, както и на Ангола и Мозамбик, благодарение наложените традиции в недалечното минало.
Обект и предмет на изследването
Обект на научното изследване е политическото пространство на бившата Португалска колониална империя, а предмет – процесите, свързани с нейното създаване, пространствено развитие и разпадане.
Португалия създава колониална империя в цивилизационно-географски райони с различни геополитически характеристики в периода 1498-1975 г. Първоначално е изследвано и опознато африканското крайбрежие, а в края на ХV в. е открит морски път до Индия. С течение на времето по бреговете на Индийския океан е изградена колониална система, чийто разцвет е през първата половина на ХVІ в. Постепенното разпадане на Португалска Индия води до усвояването и колонизирането на Бразилия, която е колония на Португалия между 1530-1822 г. Загубата на Бразилия насочва португалските икономически интереси към Африка, където са създадени отделни колонии, превърнали се в независими държави през 1975 г. В края на ХХ в. португалското владение Макау (Аомън) е върнато на Китай, което бележи края на колониалната епоха за Португалия.
Цел и задачи на изследването
Целта на дисертационния труд е чрез възможностите, които предлага политикогеографският анализ, да се разкрият същността и особеностите на Португалската колониална империя.
Изпълнението на така дефинираната цел поставя за изпълнение следните по-важни задачи:
- да се изяснят теоретико-методологичните основи на изследването чрез разкриване значението на политическата, историческата и културната география, както и на цивилизационния подход в геополитиката
- да се анализират колониалните модели на класическите морски империи и конкретно португалския модел на колонизация
- да се обяснят най-важните причини и предпоставки за изграждането на силна морска държава като се подчертае значението на географския фактор и на обществено-политическото развитие на Португалия през Средновековието
- да се разкрият особеностите на създаването и пространственото развитие на Португалската колониална империя
- да се изследват процесите и явленията от вътрешно- и външнополитически характер, довели до последователното разпадане на отделните географски части от Португалската колониална империя
- да се анализира португалското неоколониално пространство от гледна точка на значението му за ЕС и България
Подходи и методи на изследване
Разработването на дисертационния труд е съгласувано с утвърдени общонаучни и географски подходи и методи. То е подчинено на историко-географския и цивилизационния подход, на системно-структурния анализ и синтез, както и на класическите географски методи – описателен, сравнителен, картографски.
Апробация
По темата на дисертацията са написани две статии. Предварителната защита е проведена на разширен съвет на катедра “Регионална и политическа география” към ГГФ на СУ “Св. Климент Охридски”, с участието на хабилитирани лица от катедра “Социално-икономическа география”, УНСС и географския институт на БАН.
Структура на дисертационния труд
Дисертационният труд се състои от увод, четири глави, заключение с общ обем 177 страници, 181 литературни заглавия, 20 фигури, 6 таблици и 22 приложения.
СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД
УВОД
В увода последователно са формулирани и изяснени актуалността, обекта, предмета, целта, задачите, методите и подходите на изследването.
ПЪРВА ГЛАВА
ТЕОРЕТИКО-МЕТОДОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
1.1. Политическа, историческа и културна география
Географията е наука за пространственото взаимодействие между природата и обществото. Тя заема уникално място в системата на науките, тъй като е едновременно обществена и природна наука. В зависимост от обхвата на изследвания обект географията може да бъде поделена на обща и регионална, а от гледна точка на конкретния предмет се обособяват природната и обществената география. Основен обект на изследване на обществената география е пространствената организация на обществото. Важно място в структурата на обществените географски науки заемат политическата, историческата и културната география.
Политическите процеси и явления протичат в пространството, поради което са обект на изследване от географията. По този начин възниква политическата география. Сред многообразието от дефиниции относно нейната теоретична същност ние възприемаме определението, че политическата география е наука за взаимодействието между политическите процеси и географското пространство. Политическата география е свързана с много други обществени науки като философия, история, политология, икономика, социология, културология, право. За основател на класическата политическа география като наука се смята немският антропогеограф Фридрих Ратцел. Неговите изследвания са силно повлияни от еволюционната теория на Дарвин, поради което той отнася политическата география към природогеографските науки и по-точно биогеографията. Ратцел е автор на първия систематизиран труд по политическа география – “Politische Geograpfie” (1897), в който формулира пространствения подход при обяснение на политическите събития.
Важна съставна част на политическата география е геополитиката. Това понятие е използвано за пръв път от Челен в неговата книга “Държавата като форма на управление” (1917). Повлиян от географския детерминизъм на Ратцел, Челен прави извода, че геополитиката е “наука за държавата като географски организъм или явление в пространството”. Според него изследванията в геополитиката са свързани главно с анализа на географското положение, формата на територията и пространствените особености на държавите. От своя страна американският геополитик Kristof (1960) изяснява етимологията на термина “геополитика”. Той отбелязва, че геополитиката е “географска интерпретация на политиката на държавите”, т.е. тя представлява “географска политика”. Сорокин (1996) пък дефинира геополитиката като “пространствено обяснение на историята”.
Приложната функция на геополитиката е свързана с разработването на стратегии за развитието на държавите. По този начин възниква геостратегията, която е близка до военната география. Според Карастоянов (2008), тя обяснява стратегията на държавите и политико-икономическите организации от гледна точка на пространствените фактори. Бъчваров (1999) отбелязва, че геостратегията е естествено продължение на геополитиката в областта на военната практика и анализира военния потенциал на държавите и военните конфликти от географска гледна точка. За Монбриал (2008) геостратегията представлява специфична военна стратегия, свързана с географските аспекти на военните действия. Геостратегията има изразен субективен характер, във връзка с което Русев (2008) посочва, че съществуват “обективно наложени геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси”. Бацаров (1999) пък прави извода, че “във формулирането на една геостратегическа концепция се използват научни методи, но сама по себе си геостратегията не може да претендира за наука”. Геостратегията изследва не само територията, но и морското пространство, като по този начин се обособява т.нар. “морска геостратегия”. Според Бъчваров (1999), нейните особености са свързани с изучаване разположението на военно-стратегическия потенциал по морския бряг, морфологията на бреговата линия, организацията на политическия живот по крайбрежието и усвояването на морските ресурси.
Политическата география е пряко свързана с историческата география. Сходно с историческата география е понятието “геоистория”. То е използвано за пръв път от френския учен Фернан Бродел (1980) и представлява пресечна точка между пространствената и хронологичната парадигма в науката, тъй като изследва универсума пространство-време. От тази гледна точка Елизе Реклю (1890) прави извода, че “историята е география във времето, а географията – история на пространството”. Подобна теза отстоява и австрийският географ Хуго Хасингер в изследването си “Географски основи на историята” (1931).
Към обществените географски науки се отнася и културната география. За изясняване на нейната същност значение имат някои общонаучни категории като култура, цивилизация и общество. Културната география се занимава с осмислянето на географската среда от културна гледна точка и е свързана с културологията, философията и литературата. Взаимното влияние между географията и културата дава възможност за възприемане на пространството като културен ландшафт, който моделира материалния и духовния живот на обществото и променя характера на политическия процес.
1.2. Цивилизационният подход в геополитиката
Цивилизационният подход има важно значение за настоящото изследване. Той е приложен за пръв път в книгата “Россия и Европа” (1871) на руския историк и философ Николай Данилевский, който разбира цивилизационната парадигма като геополитически метод. По-късно класическите теории на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби, Фернан Бродел, Кенет Кларк и Самюел Хънтингтън дефинират цивилизационния научен подход.
Взаимното влияние между политическата, историческата и културната география определя възникването на цивилизационната геополитика. Тя е важно съвременно геополитическо направление, което се отличава със своята комплексност и актуалност. Същността на цивилизационния подход се състои в разбирането, че не съществуват еднакви за всички общества, държави и пространства закономерности в развитието. Цивилизационната парадигма в геополитиката възприема пространството комплексно (географско, историческо, политическо, икономическо, социално, културно) и е в основата на цивилизационното географско райониране. По този начин пространството се превръща в категория, в която важно значение има понятието “система”. Всяка една цивилизационна система представлява специфичен пространствен комплекс, в който се осъществяват сложни исторически, политически и културни връзки.
За настоящото изследване важно значение придобиват двата основни цивилизациони типа държави – телурократиите и таласократиите. В своите изследвания мнозина политикогеографи, сред които и Дугин (2000), акцентират върху съществуващото противоречие между цивилизациите на Морето и Сушата. По този начин се полагат основите на двете господстващи геополитически концепции – атлантизма (мондиализма) и евразийството.
Политическата регионалистика представлява съвременно актуално допълнение на политическата география. Карастоянов (2008) акцентира върху нейното нарастващо значение и я определя като “своеобразен синтез между регионалната наука, политологията и географията”. Тя има важно значение при прилагането на политико-пространствения подход в регионалните географски изследвания.
Пространството може да бъде поделено на базата на различни принципи – природо-географски, социално-икономически и културно-цивилизационни. Цивилизационното райониране представлява съвкупност от субективно дефинирани и исторически формирали се устойчиви географски системи със специфични политически, социални и икономически характеристики. Цивилизационно-географските райони притежават общи културни модели на развитие, които са резултат от взаимното влияние на специфични природни и обществени фактори.
Ако обобщим опитите за цивилизационно райониране на пространството, можем да стигнем до извода, че основа за обособяването на различните цивилизации е религията. Днес съществуват общо шест цивилизационни ареала, които се отличават със свой облик и специфика:
- западна цивилизация
- православно-християнска цивилизация
- ислямска цивилизация
- индуистка цивилизация
- конфуцианско-будистка цивилизация
- африканска цивилизация
1.3. Политикогеографски аспекти на колониализма и неоколониализма
Важно значение за цивилизационно-географското райониране има процеса колонизация. Най-общо той представлява система на зависимост между държавата-владетел (метрополията) и експлоатираната територия (колонията). Класическата колониална система възниква през ХVІ в. Тя е свързана с морската експанзия на Португалия, Испания, Англия, Нидерландия, Франция и полага основите на т.нар. “европоцентричен модел”. Той определя културно-политическото, социално-икономическото и научно-техническото господство на западноевропейската цивилизация в периода ХVІ-ХІХ в. То намира израз във важните обществени явления на Новото време – Ренесанса, Великите географски открития, Реформацията Просвещението, Хуманизма, Индустриалната революция. Откриването на морски пътища, разширяването на търговската мрежа и промишленото развитие превръщат Западна Европа във водеща икономическа сила в света. Европейската колониална експанзия в Новия свят (Америка и Австралия), Изтока и Африка налага специфична европейска култура. Тя е силно обвързана с християнството и подпомага процеса на “европеизиране” извън тесните рамки на Европа.
Бъчваров (1999) уточнява, че понятието “колония” представлява “земеделско заселване и усвояване на периферни територии, разположени далеч от центъра на държавата”. В този смисъл колониалната територия има значението на усвоена земя и район, предназначен за нова колонизация. Колонията обозначава също отдалечена и зависима от метрополията област, която е защитавана от армия, получава административен статут и започва да се населява с различни колонисти (земеделци, търговци, роби). Този процес е особено характерен за средиземноморския свят. От географска гледна точка колонизацията най-често започва от пристанищен град, който притежава стратегическо местоположение, а неговата първоначална функция е свързана с процеса на укрепване. В един по-късен етап се проучват хинтерланда, вътрешността на територията и се усвояват нейните природни ресурси.
Според нас колониалната история на европейските морски сили може да бъде проследена в следните основни етапи:
- колонизация в края на Средновековието и началото на Новото време (ХV-ХVІ в.)
- колонизация в периода на зараждане на капитализма (ХVІІ-ХVІІІ в.)
- съвременна колонизация (ХІХ-ХХ в.)
В основата на неоколониализма е такава форма на зависимост, при която без да владеят колониална територия бившите метрополии си осигуряват икономически облаги чрез вноса на различни природни суровини – енергийни, минерални, горски, аграрни. Той е особено типичен за онези бивши колонии, които запазват колониално наследени културни елементи като език и религия. Специфична негова черта е, че за разлика от колониализма, който се характеризира с незачитане правата на местното население и неуважение към неговата култура, то неоколониализмът е приеман положително от бившите колонии.
Процесът известен като деколонизация предхожда неоколониализма. Той е типичен за периода след Втората световна война и е свързан със самото разпадане на колониалната система. Деколонизацията е под влияние на различни фактори. Най-важни сред тях са наличието на кризисни явления в самите европейски метрополии, както и подкрепата на национално-освободителните движения в колониите от страна на влиятелни сили като САЩ и бившия СССР.
Деколонизацията започва с разпадането на британската колониална система в Северна Америка през 70-те години на ХVІІІ в., но е много по-типична за ХХ в. Началото на века е период, в който се наблюдават големи промени в сферата на политиката, обществения и икономическия живот в Европа, а либералните идеи на западната демокрация бързо придобиват популярност. Първата световна война отбелязва края на епохата, в която доминира европоцентричния модел и е доказателство, че европейските сили вече не могат да управляват ефективно своите колонии. Моделът на политическо развитие от средата на ХХ в. засяга установената от метрополиите система на зависимост и в голяма степен показва, че колониализмът трябва да бъде заменен от нови форми на междудържавни отношения.
Колониалните империи представляват съвкупност от два основни елемента – метрополия и колонии. Спрямо географската среда, в която се създават и развиват, те могат да бъдат класифицирани като морски и континентални. При морските империи зависимите територии са отделени от държавното ядро, докато континенталните разширяват своята територия чрез завладяването на съседни земи и народи.
Морският колониализъм е феномен, който може да се разглежда като теория и практика за силата на геополитиката. Географският модел на колонизация е подчинен на физическите параметри на колониалната територия – наличие на морски излаз, морфохидрографски особености, специфика на природните ресурси, почвено-климатични условия. Съперничеството между морските сили пък зависи от различни историко-географски, социално-икономически и културно-политически фактори, съчетанието между които определя специфичните функции на всяка една колония. Колониалната експанзия е характерно явление за европейските таласократии и те я осъществяват с много власт и организация.
1.4. Колониалните модели на класическите морски империи
Бояджиев (2003) съвсем удачно използва термина “класически колониални империи”, когато дефинира морско-колониалните модели на Испания, Португалия, Нидерландия, Великобритания и Франция. Морските колониални модели, които предлагат европейските държави, са повлияни от различни историко-географски, културно-политически и социално-икономически фактори. Удобното географско положение и социалната структура на обществата осигуряват на Португалия и Испания ролята на инициатори на колониалния процес. Те създават типичен за Късното Средновековие модел на колонизация, който се отличава с активна мисионерска дейност. По-късно Нидерландия и Англия овладяват нови земи и територии, обвързани предимно с търговски функции. Своеобразен е колониалният модел на Франция, в който важно значение има ролята на френския културен елемент. От втората половина на ХІХ в. в колониалната надпревара се включват също Белгия, Италия и Германия, опитвайки се да овладеят ресурси в ограниченото колониално пространство.
Най-важно значение за настоящото изследване има иберо-католическият модел на колонизация, приложен от Испания и Португалия. Португалските колониални опити започват още през ХV в. Първоначално те представляват продължение на кръстоносния поход срещу исляма и имат характер на военна експедиция към арабските територии в Северна Африка. Португалия има по-добри позиции от Испания, тъй като предприема продължително изследване на западния африкански бряг в търсенето на морски път към Индия. По-късно се оказва, че геополитическата ситуация в Изтока е по-неблагоприятна от икономическите перспективи в Испанска Америка и португалците изпитват сериозни трудности при построяването на морско-търговската си система.
Благодарение на колониалните си инициативи Испания и Португалия се превръщат в най-могъщите държави през ХVІ в. Особено силна е Испания, която е част от империята на Хабсбургите и притежава значителни територии в Европа и Новия свят. Важно значение за Португалия има изгодното географско положение и по-точно широкия атлантически излаз.
През Средновековието почти целия Иберийски полуостров е арабско владение. Това определя формирането на общество, в което важно значение има военната аристокрация (рицарското съсловие). Осъществяването на Реконкистата, т.е. възвръщането на християнските земи, завзети от арабите и берберите, открива възможност за изграждането на силен флот, а военните успехи осигуряват търговска печалба. Натрупаните богатства обаче не се превръщат в ресурс за развитието на националната икономика. Основна причина за това е липсата на влиятелно търговско съсловие готово да осъществи буржоазен преврат. Ограниченията на подобна стопанска политика превръща тези две държави в периферен геоикономически район.
В Първа глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:
- географията е единна природно-обществена наука, тясно свързана с историята, икономиката, политологията, културологията и социологията
- политическата, историческата и културната география са взаимно свързани и имат основно значение за пространственото осмисляне на обществените процеси
- цивилизационният подход представлява важно и актуално направление в съвременната геополитика
- в периода ХVІ-ХІХ в. господстващо социално-икономическо, културно-политическо и научно-техническо влияние върху неевропейските общества и култури имат държавите от Западна Европа, което е свързано с прилагането на европоцентричния модел
- класически представители на морския колониализъм през Новото време са Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания и Франция
- Португалия и Испания създават т.нар. “иберо-католически”, а Нидерландия и Великобритания – “протестантско-капиталистически” колониален модел, който се оказва по-добър и устойчив
- европейската колониална традиция намира отражение в процесите на глобализация и регионализация на пространството
ВТОРА ГЛАВА
СЪЗДАВАНЕ И ПРОСТРАНСТВЕНО РАЗВИТИЕ НА ПОРТУГАЛСКАТА КОЛОНИАЛНА ИМПЕРИЯ
2.1. Формиране на географското пространство на Португалия
Благодарение на своето удобно местоположение и по-конкретно на широкия си атлантически излаз Португалия притежава важно географско предимство спрямо останалите западноевропейски държави в епохата на Великите географски открития. Николов (2002) посочва, че Португалия се оформя като самостоятелна държавна единица през 1095 г. при борбата на местното население (галисийци, лузитани, алани, вандали, свеви и вестготи), срещу арабските нашественици, наречена Реконкиста. Географското ядро на португалската държава обхваща северните територии от съвременното ѝ геопространство, където през древността съществува държавата Лузитания, която към ІІ в. става римска провинция. В 711 г. Лузитания, която е обвързана с християнството в неговия католически модел, попада под арабско влияние, като това е първия голям сблъсък в Западна Европа между Кръста и Полумесеца.
Първите писмени сведения за графство Портукаленш се появяват към края на ІХ в. Неговото название произлиза от наименованието на столичния град – Порту (Порту Калиш – “пристанищна крепост”). През 1139 г. графството се превръща в кралство, начело с Алфонсу Енрикеш – първият португалски крал. Португалската Реконкиста обхваща периода до средата на ХІІІ в., като най-напред са отвоювани северните, а впоследствие централните и южните територии на страната. Всъщност тя слага край само на първата фаза от португало-арабските войни, които по-късно ще продължат по море. В 1260 г. Лисабон израства като столица на страната, а Порту става главния град на Севера. Това означава, че през този период вече се наблюдава процес на ориентиране на икономическия живот към крайбрежието.
Перес (2005) посочва, че в началото на ХІV в. Португалия е най-малката християнска държава на Иберийския полуостров, която обаче притежава широк океански достъп и първа постига национално единство. Нейната територия постоянно е нападана от испански войски, което принуждава португалските крале често да търсят политически съюз с Англия. Англо-португалското сътрудничество обхваща дълъг период от историческото развитие на страната и е скрепен със сключения през 1386 г. договор за вечно приятелство. Той е подпечатан чрез брака на Филипа Ланкастърска и португалския крал Жуау І на следващата година. Съчетанието между тази “английска връзка”, формиращия се модерен португалски език и морската насоченост, са основните предпоставки за отделянето на Португалия от останалите иберийски държави. Нейната държавна територия е вече формирана, но Испания няма да се откаже от опитите си да покори младата португалска държава.
2.2. Обществено-политическо развитие на Португалия през Средновековието
В етапа на Късното Средновековие Португалия започва да развива силна градска икономика, която е пряко зависима от морската търговия. Всъщност тя представлява периферно феодално кралство, обхванато от нестихващи икономически кризи. То е разположено в един неспокоен географски район, в който религиозните битки са често явление. Като резултат от това в португалското общество постепенно се оформя благородническото съсловие на рицарите-идалгуш, което съществува главно благодарение на войната с исляма. Продължителното противопоставяне между двете религии определя състоянието на постоянна война и икономическа несигурност, но същевременно подготвя научната основа на португалските географски открития, като дава техния първоначален тласък. Стабилни позиции притежават също духовенството и дворцовата аристокрация, за които откриването на нови земи се превръща в най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред градските търговци се разкрива перспективата за големи печалби, а за португалските владетели, които се радват на неограничена (абсолютна) кралска власт, морското могъщество носи престиж и е нов източник на доходи. Най-многобройна е прослойката на селяните – те са твърде бедни, но океанските експедиции им предоставят чудесна възможност за емиграция и начало на един нов живот. Ето как, в началото на ХV в., по-голямата част от португалското общество се оказва достатъчно заинтересована от плодовете на морските пътешествия.
Морско-търговската експанзия в най-общ вид представлява опит за разрешаване на основните социални, политически и икономически противоречия в страната. Осъществяването на географските експедиции се превръща в грандиозен проект, към който се присъединяват всички слоеве от общестото. Морската геополитика намира отражение в най-различни аспекти от развитието на Португалия, с което я променя завинаги.
2.3. Старият свят и Португалия в навечерието на Великите географски открития
Старият свят е историческо понятие, което обхваща Евразия и Средиземноморието. Този обширен район е населен от дълбока древност, като благоприятните природни условия определят наличието на някои от най-ранните световни цивилизации и култури.
Според Cortesão (1990), в навечерието на Великите географски открития Португалия е европейската страна, където най-силно се чувства социално-политическото влияние на арабската цивилизация, която е подчертано търговска, и единствено на нейна територия успява да се запази войнствения дух на кръстоносните походи. През 1453 г. османските турци завладяват световната православна столица Константинопол, което затруднява търговските контакти с пристанищата на Изтока, а това дава възможност на европейските народи да потърсят морски път към богатствата на този район.
Османската инвазия в Християнска Европа променя съотношението на силите на европейския континент, поради което се формират райони с различни геополитически особености. Централната и източноевропейската част се превръщат в пространство за развитие на телурократичните общества, докато по атлантическия бряг се обособяват типични държави-таласократии. Средиземно море вече представлява затворен басейн, а за господство в района на балтийското крайбрежие се водят многобройни северни войни. По този начин пристанищни центрове като Лисабон, Антверпен и Амстердам възприемат от Венеция и Генуа модела на търговски посредници.
Петков (1994) отбелязва, че към края на ХV в. е положено началото на продължителен процес на промени в европейския духовен и материален свят, който обхваща много области – икономика, политика, религия, наука. Западноевропейската цивилизация се нуждае от нови модели в развитието си, което става възможно благодарение на Великите географски открития, протекли в една забележителна епоха. Съвсем точно Бояджиев (2003) счита, че те се оказват “спасителна географска реакция на свилия се в западния си край, неовладян от исляма, християнски свят”. Великите географски открития са свързани с откриването на нови земи и разширяването на мрежата от търговски пътища, което е породено от социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски причини. Те са предизвикани от възраждането на исляма и пораженията в кръстоносните походи, като са насърчавани както от централизираните ренесансови монархии, така и от католическата Църква. Разширяването на търговската мрежа, развитието на банковото дело и новите стоково-парични отношения променят средновековния характер на европейското стопанство. Новата икономическа ситуация, в основата на която е интензивната морска търговия, разрушава ограничените рамки на феодалната система, предизвиквайки като верижно следствие големи политически промени. В някои райони на Европа се обособява влиятелна търговска класа и се осъществява първоначално натрупване на капитали, а силната градска икономика изисква нови пазари и евтини суровини. Във връзка с това търсенето на морски маршрут към Индия от романтично приключение се превръща в обективна материална потребност.
Типичен представител на атлантическия свят е Португалия и тя дори става първата европейска държава, която се заема с осъществяването на колониалния процес. Португалската експанзия протича в различни исторически епохи и географски райони, като е свързана с търговска и мисионерска дейност, военни походи, географски открития с научен характер, дипломация и пиратски нападения. Тя е подчинена на строго дефинирана морска стратегия, която според Карастоянов (1997) успява да разчупи континенталноориентираното мислене на средновековно-феодалното европейско общество.
2.4. Фактори за превръщането на Португалия в силна морска държава
През разглеждания период добре се развиват мореплаването и корабостроенето, където е извършена истинска революция. Пантев (2002) посочва, че за пръв път думата “каравела” е отбелязана в един летопис от 1255 г. Португалската каравела заменя бавноподвижната военна галера и представлява първия модерен океански кораб, който притежава мощни оръдия и издържа на тежки атмосферни условия и дълго пътуване. Усъвършенства се и морската техника с въвеждането на нови и по-точни навигационни уреди. Важно значение има също появата на морската борса.
Бояджиев (2003) съвсем правилно отбелязва, че основен принос за превръщането на португалското общество в морска нация има португалският принц Енрике Мореплавателя, син на крал Жуау І. През 1418 г. в южния португалски град Сагриш той основава първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, в която творят много чужденци, които използват общ “географски език”. Там се изготвят специфични географски карти, наречени “портулани”, и лоции “рутейру”, които са типично португалско творение. Тези картографски пособия дават подробни сведения за бреговата линия и са наситени с много географски наименования. В областта на картографията португалците всъщност преоткриват богатите арабски традиции и умения в изработването на прецизни карти, а португалските капитани се славят с голям практически опит и отлични качества в открито море.
Според нас факторите, които определят превръщането на Португалия в силна морска държава, могат да бъдат групирани по следния начин:
1. Историко-географски фактори
- формирането на модерно и независимо от Испания средновековно кралство
- успешното осъществяване на Реконкистата
- благоприятното геополитическо положение на Португалия в края на Средновековието и по-конкретно широкия атлантически излаз
2. Обществено-политически фактори
- обособяването на зависими от морската експанзия съсловия – благородници, духовенство, буржоазия
- утвърждаването на силна (абсолютна) кралска власт
- честите вътрешнополитически и икономически кризи, които могат да бъдат преодолени чрез активна морска търговия
3. Научно-технически фактори
- географската дейност на принц Енрике Мореплавателя
- арабското влияние върху създаването на силна картографска школа
- изграждането на първия модерен океански кораб – португалската каравела
Към края на ХІV и началото на ХV в. мирът с Кастилия успокоява вътрешно-политическата обстановка, но Португалия се оказва географски изолирана от главните стопански центрове на Европа – Средиземноморието, крайбрежието на Северно и Балтийско море. Освен това нейното бедно и предимно селско население е дълбоко свързано с влиянието на католическата Църква. Широкият океански излаз обаче в голяма степен променя характеристиките на португалското геополитическо положение. През разглеждания период идеята за военноморски поход срещу исляма става водеща насока в португалската външна политика, а това поставя началото на португалската морска експанзия. През 1415 г. военен отряд, изпратен от португалския крал, окупира Сеута – важен град на мароканския бряг на Средиземно море. Неговото завладяване поставя началото на нов етап в историческото и политическото развитие на Португалия.
2.5. Португалската морска политика през ХV в.
2.5.1. Завладяването на Сеута и проникването в Африка
Завземането на Сеута през 1415 г. се счита за увод в морската политика на Португалия (фиг. 1). В периода 1458-1473 г. португалците овладяват крайбрежните градове Алкасер Сегер, Арзила и Танжер, с което оформят база, наречена “Задморско Алгарве”, създаваща предпоставки за настъпление срещу исляма. Впоследствие португалски кораби достигат Канарските острови, а това води до морски конфликт между Португалия и Кастилия, който ще продължи през целия ХV в. Във връзка със спора за принадлежността на Канарския архипелаг е подписан договорът от Алкасуваш (1478). Според неговите разпоредби португалците се отказват от правата върху тези острови, но Испания се лишава от претенциите си спрямо териториите, разположени на юг. Това дава възможност за португалска инвазия по западния бряг на Африка. Последователно са усвоени и колонизирани много атлантически острови – Азорския архипелаг, Мадейра, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе, както и отделни области по брега, където са изградени търговски фактории. По такъв начин се обособява икономическо пространство, в чиято основа са продукти като слонова кост, мелагет (гвинейски черен пипер), златен прах, както и търговията с роби. През 1488 г. мореплавателят Бартолумеу Диаш достига нос Добра Надежда – най-южната точка на португалските географски открития в Африка, което проектира морския път до Индия, но ще трябва да мине известно време, за да може той да бъде ползван.
2.5.2. Тордесилският договор и откриването на морски път до Индия
Благодарение на активната географска дейност по атлантическия африкански бряг, към края на ХV в. Португалия вече притежава характеристиките на силна морска държава и навлиза в период на търговски възход, което Кастилия възприема като непосредствена заплаха. Тя не може да допусне силен съперник в океана, смятайки себе си за единствената морска сила в Европа. Същевременно Христофор Колумб предлага на Жуау ІІ план за достигането до Индия в западна посока. След отказа на португалския крал, Колумб предлага услугите си на испанските владетели и те одобряват проекта. В 1492 г. корабите на генуезкия мореплавател достигат Антилския архипелаг, погрешно възприет за островите в близост до брега на Индия. Това географско откритие отново изостря отношенията между двете католически държави, в резултат на което през 1494 г. е подписан Тордесилският договор. Той се счита за първия исторически документ, поделящ света на сфери на влияние и детерминира географските координати на португалския колониален модел. Испано-португалската демаркационна линия минава по 43º40` з.д., като португалците получават законните права да откриват и експлоатират всички земи, намиращи се на изток от нея (фиг. 2).
След подписването на Тордесилския договор, най-важният проблем в португалската външна политика е свързан с откриването на път до Индия. За капитан на морското пътешествие е определен 28-годишния благородник Вашку да Гама. На 20 май ръководената от него флотилия достига голямото търговско пристанище на индийския град Каликут. Откриването на морски път до Индия се оказва най-важното географско откритие през ХV в. и то полага началото на португалската морска експанзия в Изтока. По думите на Бродел (2005), португалските открития достигат героичния си край и завършват с невероятен успех – донасянето на черния пипер в Лисабон, което само по себе си е революция.
2.6. Португалската колониална империя в Изтока
2.6.1. Морската геостратегия и търговското господство през ХVІ в.
След достигането до Индия португалците се заемат с изграждането на система от военно-брегови бази, свързващи морските пътища в Индийския океан. Във връзка с това те създават морска геостратегия, която включва пет основни задачи:
- изграждане на крайбрежна крепост при нос Добра Надежда
- контролиране на Персийския залив чрез овладяването на Ормузкия проток
- затваряне входа на Червено море с превземането на Аден
- завладяване на Малака на изхода при Тихия океан
- основаване на административен център на португалските владения в Гоа
С изключение на Аден, който остава незавладян, португалската морска стратегия изглежда изпълнена. В началото на ХVІ в. Португалия установява военно господство, сломявайки съпротивата на арабските войски. Успехът е огромен, тъй като една малка католическа страна успява да вземе превес над исляма и то в едно пространство, което за португалските кръстоносци завинаги остава чуждо, враждебно и опасно.
Морската стратегия позволява осъществяването на португалски търговски монопол в Ориента. Португалците бързо установяват търговски контакти с Япония, Китай, Цейлон (Шри Ланка), Формоза (Тайван), Сиам (Тайланд), Бирма (Мианмар) и островите от Индонезийския архипелаг. В основата на този процес, който е контролиран от Индийската търговска компания, са скъпите източни стоки, а сред тях с най-висока стойност са подправките (черен пипер, канела, мускатови орехи, шафран, карамфил). Най-богати на подправки се оказват Молукските строви, които по силата на Сарагоския договор (1529) стават португалско владение, като са откупени от испанския крал. В този момент Португалската колониална империя в Ориента е на върха на своето могъщество.
2.6.2. Вицекралство Индия (Португалска Азия и Източна Африка)
Португалското колониално владение по бреговете на Индийския океан е наречено Вицекралство Индия. От географска гледна точка то е поделено на две основни области:
- азиатска (Югозападна, Южна и Югоизточна Азия)
- африканска (Източна Африка)
По източния бряг на Африка португалските крепости се простират от нос Добра Надежда до полуостров Сомалия, а впоследствие Мозамбик се обособява като обширна колония на Португалия. Азиатската империя има точков характер, като с най-важно значение са пристанищните центрове Гоа, Дию и Дамау в Индия, Макау, разположен в крайбрежната зона на Китай, и източната половина на остров Тимор. Тази обширна колониална система е управлявана от вицекрале, назначавани от португалския монарх за период от четири години. Сред най-изтъкнатите владетели на Португалска Индия са Франсишку Алмейда и особено Афонсу де Албукерке, който изпъква като една от най-важните фигури в епохата на португалската морска инвазия.
2.7. Атлантическата колониална империя на Португалия
2.7.1. Западна Африка
В географско отношение колониалната империя на Португалия по бреговете на Атлантическия океан е поделена на две части:
- африканска (Западна Африка)
- южноамериканска (Бразилия)
До началото на ХІХ в. колониалната област, разположена по западния бряг на Африка и близките острови, е подчинена на колонизирането на Бразилия. Първоначално португалците завладяват островите Кабу Верде и Сау Туме и Принсипе, за да могат по-лесно да навлязат в района на Гвинея, която е богата на злато и роби. Важна насочваща функция по тези земи имат някои африкански реки като Сенегал, Риу Гранде, Заир, Куанза, Куама и Замбези. По техните брегове се установяват доста португалски фактории, които осъществяват търговия с роби и благородни метали, а по брега израстват многобройни крепости от Сеута до нос Добра Надежда.
2.7.2. Португалска Америка
През пролетта на 1500 г. морската експедиция на португалския мореплавател Педру Алвариш Кабрал открива Бразилия. Първоначално португалците възприемат своето географско откритие като остров, което наричат “Нова Лузитания” или Terra de Vera Santa Cruz (Земя на истинския Свети кръст). Наименованието Бразилия произлиза от названието на каучуконосното дърво pau-brasil, което се среща в изобилие тук и става много търсена суровина в европейската текстилна промишленост и корабостроенето.
Според Йорданов (1975), официалната колонизация на Бразилия започва през 1530 г. Постепенно португалците се разполагат върху една обширна крайбрежна зона между 8º и 24º ю.ш. Главна причина за интензивното усвояване на новооткритата територия се оказва наличието на плодородни земи, заети от захарна тръстика, чието отглеждане е благоприятствано от влажния и горещ климат в района. Твърде бързо португалските нашественици разширяват колониалното пространство, което в 1534 г. е поделено от крал Жуау ІІІ на феодални владения (наследствени капитанства), ръководени от дребни багородници-капитани. Към средата на ХVІ в. град Сау Салвадор, намиращ се в центъра на завладените от португалците земи, става столица на колониалното владение. Португалските завоеватели са принудени да отбиват нашествията на други европейски съперници (испанци, французи, холандци), които също искат да колонизират богата на тръстикова захар територия. Така или иначе, култивирането на захар, а по-късно на памук, тютюн и кафе, води до развитието на плантационно стопанство с използване на робски труд.
В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. аграрният характер на Бразилия като португалска колония се променя, тъй като са открити значителни запаси на злато и диаманти. Те бързо привличат много португалски емигранти, а това води до още по-голямо териториално разширение. Златните находища са обвързани главно с югоизточния колониален район и постепенно той започва да доминира в стопанско отношение, докато североизточната територия си остава земеделска колония и нейното икономическо значение все повече намалява. Риу де Жанейру се превръща в пристанището, към което се насочва златния поток и през 1763 г. градът израства като столица на Португалска Америка.
По същото време колониалните проблеми с големия морски съперник Испания отново се задълбочават, поради което договорът от Тордесияс е преразгледан. В 1750 г. испанските и португалските дипломати сключват т.нар. Мадридско споразумение, което признава португалските права над територията на Бразилия. С течение на времето, благодарение на значителните природни ресурси, тя се превръща в най-обширната португалска колония. Португалските заселници лесно припознават Бразилия като своя втора родина, а това явление остава непознато на Изток. Ето как, докато поругалците губят позиции в Ориента, където морско-търговската империя постепенно се разпада, португалската колонизация в Южна Америка бързо напредва. Успех постигат и мисионерските мисии.
Във Втора глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:
- главните фактори, които определят превръщането на Португалия в силна морска държава са благоприятното географско положение на страната в навечерието на Великите географски открития и социалната структура на средновековното португалско общество
- през ХV в. Португалия осъществява морска експанзия, която полага основите на Португалската колониална империя, а най-важните събития през този период са завладяването на Сеута и откриването на морски път до Индия
- в 1494 г. е подписан Тордесилският договор, който определя географския обхват на португалския колониален модел
- от географска гледна точка Португалската империя е поделена на две колониални части – Източна (Индийска) и Западна (Атлантическа)
- основните колонии на Източната колониална империя на Португалия са Гоа, Дию и Дамау в Индия, китайския крайбрежен град Макау, Източен Тимор и Мозамбик, а в рамките на Западната Португалска империя най-важни са Бразилия и Ангола
- Португалската колониална империя в Ориента има точков характер и е много по-уязвима от империята по бреговете на Атлантическия океан, а в основата на търговските контакти с източни стоки са предимно подправките
- Западната колониална империя на Португалия е доста по-обширна, а нейното икономическо значение се определя на богатството на минерални, горски и аграни ресурси
ТРЕТА ГЛАВА
РАЗПАДАНЕ НА ПОРТУГАЛСКАТА КОЛОНИАЛНА ИМПЕРИЯ
3.1. Причини за разпадането на Португалската колониална империя в Азия
Причините, които определят разпадането на Португалската колониална империя в Азия са сложни и комплексни, но могат да бъдат поделени на две основни групи:
1. Външнополитически
- неефективната военноморска организация в Ориента
- морската конкуренция на Нидерландия
2. Вътрешнополитически
- прилагането на икономическа политика на меркантилизъм, която подценява местното промишлено производство и не дава възможност за превръщането на търговските печалби от Изтока в ресурс за развитието на икономиката
- изграждането на общество, в което водещи функции имат армията, Църквата и дворцовата аристокрация, а не търговското съсловие (буржоазията), което да осъществи индустриална революция с наличния финансов капитал
- католическият фанатизъм, свързан с изгонването на евреите и маврите, които могат да развиват силната градска икономика
Според Фернандес-Арместо (1995), по бреговете на Индийския океан португалците построяват система, която се опира на невъзможна морска стратегия, тъй като опорните точки в нея са доста отдалечени една от друга. Източната империя е изградена без сърцевина като отделните португалски владения са разделяни от огромно морско пространство. В представите на изпълнените с надежда хора в родината тази организация изглежда цялостна и величествена, но всъщност се оказва измамно силна и стабилна. Португалците постоянно са изложени на морски атаки срещу араби, перси, турци, малайци, които са прочути с военната си сила и мощ. По този начин Португалия е поставена под силно напрежение, а величието в Изтока изисква от нея огромни усилия. Славните победи се редуват с тежки поражения, в които португалските военни сили никога не са достатъчни. ХVІ в. е период на постоянни колониални войни, които изтощават малкото кралство. Бешков и др. (1966) посочват, че след смъртта на Албукерке крал Мануел престава да изпраща в Индия издигнати хора, тъй като се страхува, че ако вицекралят затвърди положението си тук, ще откаже да се подчинява на Португалия.
През разглеждания период морските войни с Испания продължават, а испанският кралски флот е много по-силен от португалския и неслучайно е наречен “Непобедимата армада”. След една подобна битка Португалия претърпява тежко поражение, поради което изпада в династична криза и през 1581 г. губи своята независимост, като става част от европейските владения на Испания. Това дава основание на Куртезау (1990) да отбележи, че ако разпадането на колониалната империя вече е започнало, то пагубната външна политика на Испания ускорява значително този процес. Португалия възстановява суверенитета си през 1640 г., но се оказва, че епохата на нейното морско и търговско могъщество е останала в миналото.
Всъщност Португалското кралство става испанско владение тъкмо когато Нидерландия успява да извоюва своята независимост от Испания. Тя обединява седем протестантски провинции, разположени край бреговете на Рейн, Маас и Шелда при вливането им в Северно море, а като водещ икономически център в този низинен район изпъква Амстердам, който бързо измества Лисабон и Антверпен, превръщайки се в главното търговско пристанище на Европа. В периода 1600-1663 г. по бреговете на Индийския океан се води португало-нидерландска колониална война, завършила с успех за Нидерландия, която поема търговията с източни стоки. Географските условия, политическото развитие, социалната обстановка и състоянието на икономиката в Нидерландия се различават съществено от тези в Португалия. Силната холандска зависимост от морската търговия и практическите идеи на изповядвания от холандците калвинизъм са в основата на един нов и по-успешен колониален модел, благодарение на който Нидерландия се превръща в наследник на Португалската колониална империя в Ориента.
Съвсем различна стопанска политика на меркантилизъм прилага португалският крал Мануел І. Тя е свързана с активната морска търговия и поддържането на положителен търговски баланс, но подценява индустриалното производство. Липсата на промишлени стоки, които трябва да бъдат разменяни за подправки и други източни продукти, става причина за откриването на португалска фактория във фламандския град Антверпен. Цените на купуваните в Антверпен стоки нарастват значително, поради което кралят е принуден да тегли банкови кредити, но те са с висок лихвен процент и той бързо задлъжнява. Според пазарната логика, както посочва и Беров (1999), при създалото се насищане на европейския пазар със стоки от Ориента, спадането на цената им е очаквано явление. Същевременно старите търговски пътища се възстановяват и италианските пристанищни градове отново получават възможност за интензивна търговска дейност, а това води до морска война с португалците. Така или иначе, през целия ХVІ в. Португалия не осъществява някакво ново промишлено производство и нейната територия остава слабо индустриализирана.
Във връзка с тези процеси, в португалското общество не успява да се оформи силно търговско съсловие, независимо че самата Португалия е пряко зависима от търговията и производството. Икономическите промени, дължащи се на морските инициативи, водят до една неблагоприятна социална тенденция, свързана с интензивната миграция от провинцията към Лисабон, където се появява едно ненужно дворцово общество. То бързо забогатява, но се оказва напълно безполезно, тъй като само паразитира около кралския двор и с тежестта си смазва тези, които произвеждат блага, а те почти изцяло са представени от селячеството. Ориенталските богатства не достигат португалското село, а селяните, които са най-многобройната прослойка в обществото, чувстват в особено силна степен отрицателните последици от инвазията в Изтока. Това явление е свързано с процъфтяващата роботърговия в португалските земи, тъй като робите изпълняват почти същата работа като тях и борбата за по-високо заплащане на селяните се оказва невъзможна. В този смисъл спасение от тежките условия в селата може да се търси най-вече в Църквата, поради което бедното селско население бързо се ориентира към религиозните ордени.
По този начин става възможно оформянето на едно стабилно духовенство, което с течение на времето придобива все по-голямо политическо влияние. В резултат от прилагането на португалската Инквизиция след 1536 г. евреите в Португалия са принудени да напуснат пределите на сраната. Така тя губи много добри занаятчии и изкусни търговци, които притежават значителна част от икономическите ресурси. Духовната цензура отнема възможността за творческо мислене, унищожавайки идейния хуманизъм в тази велика епоха на географски открития и морска експанзия.
Крайният икономически резултат от търговския монопол в Ориента, благодарение победите на португалската армия, дала толкова много жертви в битките, за съжаление се оказва твърде неприятен. Всъщност равносметката изглежда съвсем проста – богата държава и бедна нация.
3.2. Загубата на Бразилия
След средата на ХVІІ в., когато морската империя в Изтока е почти напълно унищожена, Португалия получава нов прилив на колониална енергия, насочена към Бразилия. Португалското владение в Южна Америка обаче също е изправено пред многобройни промени, които са предизвикани от най-голямото колониално богатство – златото. Оказва се, че бразилското злато не води до положителни икономически промени, нито до чувствителни изменения в социалната структура, основна вина за което, според Сарайва (2002), има португалският крал Жуау V. Той насочва почти всички постъпления от мините в Америка към поддържането на луксозна придворна свита, тъй като се стреми да издигне своята институция до нивото на френския абсолютизъм при Луи ХІV. Епохата на Дон Жуау V също се характеризира с липсата на търговски предприемачи, поради което първоначалното натрупване на капитал се оказва невъзможно. Бразилия бързо става обект на икономически интерес и от други европейски сили и Португалия губи част от територията на своята колония.
В края на ХVІІІ в. кралството има да решава сложни геополитически проблеми, възникнали в резултат най-вече от англо-испанското морско съперничество. Междувременно начело на Франция застава Наполеон Бонапарт и скоро тя се превръща в най-голямата сила на континента. Испания решава да подкрепи Наполеонова Франция, докато Великобритания, загубила колониите си в Северна Америка, изживява труден период. След Френската революция в обществения живот на Португалия започват да вземат превес профренски настроените среди, като в светлината на политическите теории от епохата абсолютната кралска власт се възприема като символ на несправедливост. Тъкмо когато Португалия е изправена пред реалната опастност отново да стане част от територията на Испания, тя получава френски ултиматум, че ще загуби колонията си в Америка, ако не затвори своите пристанища, в които се е настанил английския флот. Във връзка със силната си икономическа зависимост от Бразилия Португалското кралство трудно би могло да допусне колебание в позициите си. Окупирана от испански и френски войски по суша и море, Португалия не може да се надява на британска помощ.
В тази сложна обстановка е приложен предварително замисления и подкрепен от британското правителство план за прехвърлянето на кралското семейство в Бразилия. Подобна спасителна идея постоянно присъства като възможност при подобни ситуации, но в началото на ХІХ в. изглежда няма по-добър момент за това. С декрет от 1815 г. Бразилия и Португалия се обединяват в единен държавно-политически организъм и според възприетия проект, в Риу де Жанейру трябва да се намира постоянното седалище на португалския монарх, докато тронът в Лисабон ще бъде заеман от принца-престолонаследник.
Същевременно обаче Португалия се превръща в бюрократизирана страна с изостанала икономика, в политическа стагнация, без държавен глава и мизерстващ народ, при което опастността от анархия става все по-голяма. Всичко това създава предпоставки за избухването на революция през 1820 г., вследствие на която е организирано либерално правителство, призвано да извади страната от кризата. Революция обхваща всички португалски колонии, но има най-силен ефект в Бразилия, където новините за държавния преврат предизвикват сериозно въодушевление сред либералните среди, посветили се на идеала за политическа независимост. По същото време португалският крал се завръща в родината си и начело на Бразилия застава неговия първороден син Дон Педру, който възприема идеята за отделянето от Португалия.
На 7 септември 1822 г. Педру І става първия крал на Бразилия, а на 12 октомври е провъзгласен за император. Португалия трудно приема този факт и нейните носталгични чувства, произтичащи от загубата, са наистина дълбоки, но политическата реалност се оказва съвсем различна – Великобритания вече няма интерес да защитава Португалия и подкрепя Бразилия по пътя към независимостта. След тригодишни колебания, на 29 август 1825 г., Португалия е принудена да признае статута на новата държава.
Пантев (1991) посочва, че Бразилия става независима държава в хода на политически процес, който обхваща Латинска Америка през ХІХ в. Нейните граници са очертани в зоната на контакт между португалските от една страна и испанските, френските, холандските и английските геополитически интереси от друга. Същевременно разпадането на колониалната система на Испания води до обособяването на няколко независими субекта, докато Португалска Америка успява да запази своята териториална цялост под формата на една държава. Подобно запазване на националната общност върху толкова огромно пространство е геополитически феномен, свързан преди всичко с географските особености на територията и централизирана колониална политика, приложена от португалците (фиг. 3).
3.3. Португалската колониална геополитика в Африка през ХІХ-ХХ в.
След като завземат Сеута португалците построяват няколко устойчиви военноморски пунктове и търговски кантори, разположени по африканския бряг от Мароко до Сомалия, които са географски ориентирани в две основни зони – западна и източна. Те притежават различни геополитически функции, като западния африкански бряг е част от Атлантическата империя и има значението на район за роботърговия, а крайбрежието на Индийския океан е отправна база към търговската система в Изтока. Всъщност Африка притежава смесени характеристики на колониален обект, което се определя от централното му местоположение спрямо Бразилия и Ориента. Постепенно отделните търговски станции и стражеви постове прерастват в португалски колонии.
Португалската колониална геополитика в Африка е подпомогната от няколко основни фактора – удобното географско положение на континента, наличието на естествени ресурси и слабата обществено-политическа организация. Португалия всъщност е първата европейска държава, проявила интерес към икономическите перспективи, които предлага африканския континент. Изграждането и териториалното разрастане на португалските владения в Африка започват още през ХVІ в., но значението на колониите е оценено едва след загубата на Бразилия.
В средата на ХІХ в. империята в Изтока вече не съществува, а Бразилия е независима държава, все още враждебно настроена към бившата метрополия. Ето защо Португалия се заема с изграждането на колониална империя в Африка, но е принудена да се съобразява с имперските амбиции на Англия, Франция, Белгия и Германия. С течение на времето, както посочва и Даков (1961), колониалната територия на Португалия в Африка обхваща площ 22 пъти по-голяма от тази на метрополията.
През разглеждания период португалците възприемат идеята за създаването на обширна империя в Африка като единствена възможност за възвръщне на средновековната национална слава на влиятелна морска сила. Във връзка с това започва кампания за насочване на общественото мнение към задморските проблеми, която се превръща в национален проект, подкрепен както от елита, така и от цялата нация. Особено важно значение например има изграждането на Лисабонското географско дружество, което се радва на огромна популярност. Сред най-активните му органи е Националната португалска комисия за проучване и цивилизоване на Африка, която има решаващо значение в този процес.
Основната геополитическа идея на португалците е овладяването на Южна (Тропическа) Африка. Ето защо те се опитват да разширят териториите на Ангола и Мозамбик навътре към сушата с цел обособяването на общ колониален обект. Великите сили (Великобритания, Франция, Германия) обаче не зачитат историческите португалски права, като изтъкват факта, че Португалия не притежава необходимия колониален ресурс – икономически, военен и технологичен, за да владее тази територия. Така в началото на ХХ в. тя притежава няколко африкански колонии, но те не представляват единна и неразпокъсана територия, което показва, че Португалската колониална империя в Африка вече няма потенциал за пространствено развитие.
3.4. “Революцията на карамфилите” и края на португалската колониална епоха
На 4 срещу 5 октомври 1910 г. в Лисабон е извършен държавен преврат, след който Португалия става република. Митев (2007) отбелязва, че този политически експеримент се следи с любопитство, тъй като Португалия е сред първите държави, ориентирани към републиканските идеи в една почти изцяло монархическа Европа. На 11 април 1933 г. е приета нова конституция, която заляга в управлението на т.нар. ”Нова държава” (Estado Novo). Нейна основа е авторитарния полуфашистки модел на управление, наложен от Антониу Салазар. Сарайва (2002) счита, че във външната си политика Салазар отделя особено внимание на португалските колониални владения, които от 1952 г. придобиват статут на “отвъдморски провинции”. Те са възприемани като неделима част от националната територия, което предизвиква острата реакция на Великобритания, Франция и социалистическия блок от държави.
В средата на ХХ в. геополитическите отношения между Португалия и Индия в т.нар. “португалски щати” Гоа, Дамау и Дию се изострят, поради което избухва военен конфликт, приключил в 1961 г. Загубата на тези области отбелязва края на португалското колониално влияние в Индия. В периода 1961-1974 г. португалските колонии в Африка са обхванати от гражданска война, която е подкрепена материално и морално от много страни и поражда негативни настроения спрямо Португалия. Колониалният конфликт забавя икономическото развитие на страната, която е принудена да поддържа военен контингент, надхвърлящ собствените ѝ възможности. Непрекъснато нараства броя на противниците на колониализма, в резултат на което през 1974 г. в метрополията избухва т.нар. “Революция на карамфилите”. Тя е подкрепена от цялото португалско общество и се оказва решаваща за бъдещето на Португалската колониална империя. През 1975 г. Португалия губи своите владения в Африка (фиг. 4) и Източен Тимур в Азия, а в 1999 г. тя се разделя и с Макау. Този китайски град е последното португалско владение, което е част от някогашната забележителна колониална империя.
“Разпадането на Португалската колониална империя”, пише Сарайва (2002), “отваря празнина в националното съзнание, подобна на тази след загубата на Бразилия. Нов политически курс е предложен през 1986 г., когато Португалия е приета за държава-член на ЕС. Това налага осъществяването на дълго чаканите промени във всички области на обществения живот.”
В Трета глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:
- основната част от Португалската империя в Изтока се разпада в средата на ХVІ в., което определя насочването на португалския колониален интерес към Бразилия
- най-важните причини за разпадането на Източната Португалска колониална империя са външнополитически (неефективната военна организация и морската конкуреция на Нидерландия) и вътрешнополитически (налагането на икономическа политика на меркантилизъм, подценяваща местното промишлено производство, липсата на влиятелно търговски съсловие и католическият фанатизъм)
- Бразилия става независима държава през 1822 г., което е под влияние на деколонизацията в Латинска Америка и френското политическо влияние в Португалия
- загубата на Бразилия насочва португалските задморски интереси към Африка, където португалците срещат колониалната конкуренцията на Великобритания, Франция, Германия и Белгия
- португалската колониална геополитика през ХІХ е свързана с обединяването на Ангола и Мозамбик в общ колониален обект, но тя не се осъществява
- “Революцията на карамфилите” (1974-1975) има основна роля за окончателното разпадане на Португалската колониална империя като бившите португалски колонии в Африка и Източен Тимор в Югоизточна Азия стават независими държави
- Макау (Аомън) е последното португалско владение, което е част от бившата колониална империя
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПОРТУГАЛСКОТО НЕОКОЛОНИАЛНО ПРОСТРАНСТВО ЗНАЧЕНИЕТО МУ ЗА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА И БЪЛГАРИЯ
4.1. Новата парадигма във външна политика и европейската интеграция на Португалия
Лойер (Геополитически речник на света, 2005) отбелязва, че въпреки силната привързаност към своята морска история разпадането на колониалната империя на Португалия бележи истинска промяна в нейните геополитически ориентири. Тя насочва усилията си към интегрирането си в общоевропейските структури, а идеята за обединение с бившите колонии е бързо забравена. Доказателство за това е строгостта, формулирана от Шенгенското споразумение, спрямо мигрантите от португалските колонии, както и все по-интензивните търговски връзки с Испания, отношенията с която никога преди това не са били особено плодотворни. След 1975 г. Португалия извършва преход от авторитарно към демократично общество и либерализира своята икономика. Тази важна промяна в политическото развитие на страната намира израз в португалското членство в ЕС от 1986 г. и е свързана с Революцията на карамфилите.
Въпреки някои обективни трудности, постепенното интегриране на Португалия в европейските политически и икономически структури през последните две десетилетия създава предпоставки за изграждането на ново, гражданско общество, стабилно и балансирано икономическо развитие, оптимална производствена специализация и ефективно участие на страната в новата континентална архитектура. Същевременно все по-активното участие на Португалия при изграждането на Общия европейски дом определя нови възможности за ЕС и останалите континентални организации в отношенията им с другите цивилизационни региони на света. Причина за това е колониалното минало на страната и нейните активни културно-политически и търговско-икономически взаимоотношения с останалите португалскоезични (лузофонски) държави. Те формират специфично неоколониално пространство, което не е обособено географски и включва държави с различен териториален, природен и социално-икономически потенциал.
4.2. Регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави
4.2.1. Лузофера – географско и политическо пространство
Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско) пространство в съвременната политическа карта на света, което се отличава със свои специфични черти и особености. То е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор. Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайския автономен район Макау (Аомън). Според нас с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които днес имат статут на политически независими държави.
Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн. км2 (7,3 % от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн. души (3,7 % от световното население през 2008 г.). Днес те произвеждат около 2,4 трлн. долара БВП (3,4 % от световния). Близо 99 % от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като над 80 % е само дела на Бразилия. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите и икономическите взаимоотношения между лузофонските държави, които осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), известна и като Лузосфера. Тя е създадена през 1996 г. и чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културни връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост.
От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона:
- Западна Европа (Португалия)
- Латинска Америка (Бразилия)
- Субсахарска Африка (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe)
- Югоизточна Азия (Източен Тимор)
4.2.2. Португалия
Португалия (фиг. 5) притежава периферно географско положение в рамките на европейския континент. Нейната площ възлиза на 92 000 кв.км, което е 16 % от площта на Иберийския полуостров, а населението ѝ се изчислява на около 11 млн. д. Тя граничи с Испания, има широк излаз на Атлантическия океан и притежава островна територия, към която се отнасят Азорския архипелаг и Мадейра. Добре обособени териториално са три историко-географски района. Северна Португалия е с планински релеф и е първоначалното ядро на португалската държавност, централната част е хълмисто-платовидна и има водещи функции в икономическото развитие на страната, а южните територии представляват полупустинна низина, която представлява аграрен район, запазил в себе си арабо-ислямското културно влияние. Португалската икономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства.
4.2.3. Бразилия
Бразилия (фиг. 6) е най-голямата португалоезична и католическа държава в света, която покрива близо половината от територията на континента Южна Америка и притежава значителен природоресурсен потенциал. Тя е португалска колония в периода 1530-1822 г., а след независимостта израства в Бразилска империя (1822-1889). След периоди на държавни преврати, военни и авторитарни режими, през последните десетилетия се създават необходимите условия за преход към демокрация. Важно значение за обществено-икономическото развитие на страната има подписването на Договора за общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай през 1991 г. Въпреки богатите си възможности, във връзка с наложения португалски модел на колонизация, в икономическото развитие на страната се наблюдават съществени социални и регионални диспропорции. Стопански стабилна е само Югоизточната Бразилия, където се намират главните бразилски градове – Сау Паулу и Риу де Жанейру, докато за останалата част са характерни големи социално-икономически проблеми.
4.2.4. Лузофонските държави в Африка
Ангола (фиг. 7) е най-голямата бивша португалска колония в Африка. Тя има компактна територия и широк атлантически достъп. Част от нея е и отделената от страната провинция Кабинда, която притежава значителен нефтен потенциал. Изкуственият характер на държавните граници на Ангола е причина за наличието на многобройни етно-политически конфликти след извоюването на независимостта през 1975 г. До 2002 г. страната е обхваната от кръвопролитна гражданска война.
Мозамбик (фиг. 8) е разположен в Югоизточна Африка и се отличава с добре усвоена брегова линия с Индийския океан, която се простира по протежение на 2800 км. Неговата територия става португалска колония, защото обхваща район, който трябва да бъде буфер между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Характерна особеност е вътрешната нехомогенност на страната, защото португалските селища преобладават на север, докато Южен Мозамбик е историческо по-малко привързан към метрополията и португалоезичното население там е малцинство. След извоюването на независимостта в 1975 г. правителствата в Мозамбик предприемат различни стъпки към икономическото и политическото му стабилизиране, но те не дават положителен резултат.
Гвинея-Бисау (фиг. 9), Кабу Верде (фиг. 10) и Сау Туме и Принсипе (фиг. 11) също са част от афро-лузофонско пространство и на свой ред са изправени пред многобройни социално-икономически и културно-политически трудности в развитието си.
4.2.5. Източен Тимор (Тимор Лесте)
Източен Тимур (фиг. 12) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя е част от Португалската колониална империя в периода 1642-1975 г. Страната е една от най-младите на политическата карта на света, тъй като е обявена за независима през 2002 г., когато е отделена от територията на Индонезия. Португалската подкрепа за това бивше азиатско владение има своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района.
Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието на държава каквато е Бразилия дава възможност на Португалия да бъде възприета като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности.
4.3. Португалският свят и България
4.3.1. Особености в обществено-историческото развитие на Португалия и България
Независимо от географската отдалеченост между България и Португалия двете държави притежават някои сходни и съпоставими особености в историческото и политическото си развитие. В пространствено отношение Португалия и България принадлежат към различни културно-цивилизационни региони (Западна и Източна Европа), което определя прилагането на съответните политически и икономически модели на развитие. В рамките на своите два региона Португалия и България са най-слабо развитите държави-членки на ЕС.
Португалия е типичен представител на европейската морска традиция в епохата на Новото време. Същевременно Българското царство става част от европейските владения на Османската империя, което изолира страната ни от важните политически процеси в периода ХV-ХІХ в. На Иберийския полуостров Португалското кралство също изживява период на ислямски нашествия, продължил около пет века. Арабският модел на политическо господство все пак е много по-различен от турския ислям по българските земи – той не носи типичните белези на робството и е свързан с високата култура на арабо-мюсюлманския свят. За разлика от нашата страна Португалия формира политическите граници на територията си още през ХІІІ в. Сложната геополитическа обстановка на Балканите прави този процес доста по-сложен, в резултат на което съвременната ни държавна територия не съвпада със своите етнически граници. Всъщност характерна особеност и за България, и за Португалия е, че те винаги са били обект на завоевателски интерес от други, по-силни държави.
Авторитарните режими, макар и с различен генезис и стопанска насоченост, както и преходът към демокрация, са типично явление в най-новата политическа история на двете страни. Характерна особеност е установяването на еднопартийна диктатура, силен държавен монопол и полузатворена по характер икономика. В резултат от това се наблюдава тежка вътрешнополитическа криза, поради което се осъществява демократичен преход и либерализиране на икономиката, намерили израз в присъединяването към Обединена Европа.
Трудностите на прехода, приемането на Португалия в европейското семейство и значението на този процес за България, са анализирани от Ферейра в увода към неговия труд “Португалия и европейските общности” (2002). Той посочва, че петнадесет години след “българския” 10 ноември управляваната от авторитарен режим Португалия се особождава от силата, която сковава нейния народ в продължение на четири десетилетия и тя преоткрива европейската си съдба и демократично призвание. Същевременно Португалия се изправя пред нещо много по-дълбоко и болезнено – загубата на своята морска империя, като следствие от най-продължителната и пространна война на ХХ в. Продължителна, защото протича цели четиринадесет години и пространна, заради огромната територия, която покрива – от Иберийския полуостров, през основното военно огнище в Африка, чак до Източен Тимор и Макау, мобилизирайки значителен финансов ресурс. “През 1974-1975 г.”, пише Ферейра, “ние отрязахме от себе си империята и скъсахме с петвековната си илюзия. В този драматичен час на психически разрив стигнахме до мисълта, че е застрашена нашата идентичност, а имаше и тревожни гласове, които обявяваха, че сме я изгубили завинаги”. Португалия излиза обезкървена и травматизирана от колониалната война, тъй като е сведена до минималните си европейски граници, след като ги е прокарала в Азия, Африка и Латинска Америка. Португалският салазаризъм, според същия автор, се оказва режим с твърде ограничени виждания за развитието, давайки огромни човешки и материални средства, за да води война на различни фронтове, което създава предпоставки за революция с екстремистка насоченост. Всичко това изтощава страната и я изправя пред състояние на дълбок икономически и морален упадък. Накрая Ферейра прави извода, че “една страна като Португалия, преживяла тежки в своето развитие моменти, подобни на тези в България от първите години на прехода, е намерила сили да преодолее трудностите в колективното съзнание на народа и да възвърне своите духовни ценности, които да я изведат в бъдещето”.
След 1986 г. Португалия се утвърждава като относително стабилна икономически държава и постига позитивни резултати при прехода към демократично общество. Португалският модел се оказва много подходящ за сравнение с българския преход от авторитарна изолация към либерална демокрация, както и за активното и плодотворно интегриране на страната ни в общоевропейските структури. Португалия определено има повече традиции, а португалският опит без съмнение оказва важно идейно влияние върху обществено-политическото развитие на нашата страна.
Можем да направим извода, че общото в политическата история на България и Португалия е наличието на:
- “ислямски” период на развитие
- авториратирно-изолационен режим
- съвместно членство във влиятелни организации като ООН, ЕС, НАТО
Днес Португалия и България имат съвместно членство в различни икономически и политически организации, което създава потенциална възможност за разширяване и задълбочаване на двустранното им търговско-икономическо сътрудничество. Колониалното минало на Португалия я превръща във важен политически партньор за нашата страна, тъй като дава възможност за активни контакти с обширното лузофонско пространство.
4.3.2. Политико-икономическите отношения между България и португалоезичните страни - възможности и перспективи
Историята на политическите, дипломатическите и търговско-икономическите отношения между България и Португалия преминава през четири основни етапа на развитие:
- първи етап (1878-1944)
- втори етап (1944-1989)
- трети етап (1989-2007)
- четвърти етап (след 2007 г.)
Двустранните контакти между Португалия и България са обект на изследване от Ферейра и Георгиева в техния съвместен проект “България и Португалия в двата края на Европа” (2004). Според авторите българо-португалските взаимоотношения започват скоро след Освобождението на България от турско робство и са подпомогнати от роднинските връзки между цар Фернинад и португалското кралско семейство. Въпреки това дълго време Балканите и по-специално България не са приоритетен регион за външната политика на Португалия. В началото на ХХ в. политическите контакти между Португалия и България продължават да са твърде скромни и епизодични и нямат особено значение заради географската отдалеченост и специфичното историческо и политическо развитие на двете държави. През 30-те и 40-те години все пак се създават предпоставки за подписването на търговски споразумения и по този начин се поставя началото на едно благоприятно взаимно сътрудничество. До края на Втората световна война обаче външноикономическите връзки остават незначителни.
Нов етап в дипломатическите отношения настъпва през “социалистическия” период в развитието на страната ни. Конкретно между 1945-1975 г. контактите България-Португалия почти замират, което е под влияние на политическия фактор. Португалската революция на карамфилите и политическата обстановка в страната по това време са следени с интерес от управляващите в България като е прието предложението на българското правителство за установяване на дипломатически отношения с Португалия. От 1974 г. започва да функционира българското посолство в Лисабон, а в края на същата година е създадено португалското посолство и у нас.
Третият етап в двустранните отношения между двете държави настъпва след 1989 г., когато България става част от пазарното икономическо пространство. По този начин се създават благоприятни предпоставки за разширяване на културно-политическите и търговско-икономическите връзки между Португалия и България. Това е един много активен период на българо-португалското сътрудничество, което е във връзка със следните по-важни причини:
- взаимният стремеж към преодоляване на продължителното слабо развитие на взаимоотношенията между двете страни
- сходното протичане на някои обществено-политически процеси (наличието на авторитарен режим и външнополитическа изолация, желанието за ускорено европейско интегриране)
- България и Португалия никога не са влизали в преки военни сблъсъци и не са имали териториални и междуетнически конфликти
- икономическият и културният потенциал на двете страни е достатъчно голям и благоприятства активните взаимоотношения между тях
- Португалия винаги е подкрепяла източното разширяване на ЕС и конкретно членството на България в него
- българският пазар може да се окаже много изгоден за Португалия, а същевременно България има възможност за по-сериозен търговски пробив в обширното лузофонско пространство чрез активната роля на Португалия
Членството на България в ЕС от 2007 г. е особено добра предпоставка за активизиране на българо-португалските външноикономически връзки. Въпреки че те не са особено интензивни и независимо, че Португалия е малка и сравнително по-слабо развита държава-член на ЕС, нейното колониално минало я превръща в интересен партньор за България. Димитров (2008) посочва, че конкретните възможности за сътрудничество не само с Португалия, но и с бившите португалски колонии, както и богатия ù опит в европейското интегриране и приспособяване към изискванията на ЕС, могат да бъдат от голяма полза за нашата страна.
Спрямо португалския свят България поддържа по-тесни търговски връзки с Португалия, Бразилия и в по-малка степен с Ангола. Като неовладян обаче трябва да се оцени потенциала на контактите ни с Мозамбик. Значителни възможности в това отношение предоставя и специалния политически статут на Макау като част от бързо интегриращия се към световното стопанство икономически гигант Китай. В същото време членството на Португалия и България в ЕС, както и задълбочаващите се връзки между Европа и Индия представят в нова светлина възможностите на португалоезичните територии Гоа, Дамау и Дию.
Състоянието на българо-бразилските икономически контакти през последните години отразява общите тенденции на страните от Латинска Америка. Нарастналото значение на политическия диалог между България и Бразилия, воден в рамките на различни международни форуми, е предизвикано от членството на страната ни в ЕС. Консулски отношения с бразилското правителство се установяват през 1922 г., а дипломатически – в 1934 г. По време на Втората световна война те са прекъснати, за да бъдат възстановени отново в 1961 г. на ниво легации, издигнати през 70-те години в ранг посолство. Между двете държави съществува стабилна договорно-правна основа, намерила израз в различни спогодби, договори и споразумения за сътрудничество.
Търговските взаимоотношения имат голям потенциал, но не отговарят на реалните възможности както на Бразилия, така и на България. Важно значение за нашата страна има бразилското членство в МЕРКОСУР – обширен пазар, който обединява страни с голям икономически потециал като Бразилия, Аржентина, Уругвай и Венецуела. Бразилските инвестиции у нас продължават да бъдат незначителни, но въпреки това Бразилия е на първо място по размера на реализирания стокоомен в търговията с България сред латиноамериканските държави. Той се характеризира с трайно негативно салдо за нашата страна. Междувременно през последните няколко години българският износ за Бразилия и стойността на стокообмена се увеличават, а структурата остава непроменена. България изнася главно стоки от областта на химическата и хранително-вкусовата промишленост, а от Бразилия внася захар, железни руди, тютюн, месо. Перспективни са възможностите за активни културни взаимоотношения между двете страни.
Дипломатически отношения между Ангола и България се установяват през 1975 г., скоро след независимостта на бившата португалска колония, когато е открито и българското посолство в Луанда. Социалистическият режим у нас е важна предпоставка за създаването на солидна договорно-правна база за търговско, културно и научно-техническо сътрудничество с Ангола. Подписването на редица междуправителствени документи дава възможност за изпращането на хиляди български специалисти в тази африканска страна, което е основание за наличието на сравнително добро икономическо присъствие на България през 80-те години на миналия век. В момента обаче представянето на българските фирми на анголския пазар е незначително и е продиктувано от нестабилната политическа обстановка, вследствие на военния конфликт. Българският интерес в Ангола се основава на някои проекти от областта на строително-инженерната дейност и медицината. Все пак българо-анголските търговски контакти се характеризират с твърде слаб интензитет.
Външноикономическите връзки между България и останалите португалоезични държави са съвсем слаби и символични, което е предопределено от техния незначителен стопански потенциал. Според нас активизирането на всестранното сътрудничество между България и Португалия като страни-членки на ЕС би разширило географията на търговските ни контакти с лузофонско пространство. В това отношение нашата страна има достатъчно потенциални възможности за развитие.
В Четвърта глава бихме могли да дефинираме следните по-важни изводи:
- след Революцията на карамфилите Португалия промения външнополитическата си ориентация и се насочва към интегриране в Обединена Европа като става член на ЕС през 1986 г.
- португалоезичното неоколониално пространство включва осем държави, които се различават според териториалния, природния и социално-икономическия си потенциал – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе, Източен Тимор
- между България и Португалия могат да бъдат разкрити някои общи тенденции в историческото и политическото им развитие – наличие на авторитарно-изолационен режим, преход към демокрация, съвместно участие в общоевропейските структури
- членството на Португалия и България в ЕС е добра предпоставка за икономическото сътрудничество с португалския свят
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Можем да дефинираме следните по-важни изводи от направеното изследване:
- основни предпоставки за превръщането на Средновековна Португалия в силна морска държава са нейното благоприятно геополитическо положение, по-конкретно широкия океански достъп, и наличието на силна военна аристокрация от рицари-идалгуш
- Португалия е първата европейска държава, която променя континенталния характер на европейското средновековно-феодално общество, създавайки нови модели за икономическо и политическо развитие на Европа през Новото време
- първоначално португалските географски открития представляват продължение на кръстоносния поход срещу исляма, но благодарение дейността на принц Енрике Мореплавателя те се превръщат в научно-изследователско проучване
- Португалското кралство изгражда най-ранната класическа морско-колониална империя и има основен принос в периода на Великите географски открития, създавайки по-точни цивилизационно-географски понятия
- Португалската колониална империя е най-дълго съществувалата европейска морска империя (1498-1975), разполагайки се на цели три континента – Южна Америка, Африка и Азия
- историческото развитие на морската империя на Португалия преминава през четири основни периода: предколониален (1415-1498), “ориенталски” (1498-1530), “бразилски” (1530-1822) и “африкански” (1822-1975)
- въпреки обширната площ, която покрива, и вековното си съществуване, колониалната империя не успява да превърне Португалия в икономически значима държава
- през 1996 г. е създадена Организацията на португалоговорящите страни (Лузосфера), в която се осъществяват различни форми на сътрудничество – икономическо, културно, научно-техническо
- Революцията на карамфилите води до промяна в португалските геополитически приоритети и тя се ориентира към интеграция в Европа за сметка на идеите за междуконтинентална федерация с бившите колонии
- независимо от ограничаващата роля на географския фактор, между България и Португалия могат да бъдат открити различни сходни и съпоставими черти
- благодарение на Португалия и общото членство в ЕС България има перспективни възможности за активни външноикономически връзки с лузофонското пространство
През 1999 г. португалската администрация напуска Макау и той отново става китайски град, което бележи края на колониалната епоха за Португалия. Тя остава в историята като най-ранната и най-дълго съществувалата морска колониална империя. Независимо от петвековния си “живот”, колониалната империя не успява да превърне Португалия в икономически силна държава. Всъщност икономическата и военно-политическата слабост на Португалия се оказват основните причини за продължителното съществуване на нейната колониална система. Във време, в което класическите морски империи вече са загубили своите колонии, в Португалия властва салазаризмът. Тя е изолирана от международните отношения, а икономиката ѝ все още има колониален характер. Продължителната колониална война обаче изтощава ресурсите на страната. Ето защо Революцията на карамфилите представлява спасителна реакция за нея и португалското общество. Португалия бързо се ориентира в новата обстановка, осъществява преход към демократично общество и се насочва към интегрирането си в Обединена Европа.
Португалското културно-политическо влияние е най-силно изразено в Бразилия, в по-малка степен в Африка и е почти символично в Изтока. Колониалният период в развитието на Португалия е важна причина за широкото разпространение на португалската култура и език, както и на католическата религия извън тесните европейски рамки. Всъщност тя е първата европейска морска сила, която успява да промени географски ограничения характер на средновековна Европа, очертавайки нови насоки в нейното икономическо и политическо развитие. Трябва да познаваме морската история на Португалия, когато я възприемаме като най-слабо развитата държава в Западна Европа. Островна Португалия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра, както и многобройните запазени крепости и католически църкви по бреговете на Индийския и Атлантическия океан, продължават да напомнят за съществуването на забележителната някога Португалска колониална империя. Политическата география има нужда от нейното познаване, тъй като тя е изпълнена със съдържание и смисъл, които са актуални и днес.
Приноси на дисертационния труд
1. Изготвен е теоретико-методологичен алгоритъм за изследване колониалната значимост на класическите европейски колониални империи
2. Разкрити са същността и особеностите на Португалската колониална империя
3. Приложен е модел за регионален политикогеографски анализ на португалското неоколониално пространство
4. Анализирано е значението на Португалия за търговско-икономическите взаимоотношения на ЕС и България с “португалския свят”
Благодарности
Бих искал да благодаря на всички колеги от катедра “Регионална и политическа география” на ГГФ и особено на научния си ръководител проф. д-р Стефан Карастоянов за оказаната методологична помощ при подготовката и изготвянето на дисертационния труд. Изказвам своите благодарности и на Мариета Георгиева, библиотекар в Португалската читалня на Столична библиотека, за предоставените оригинални литературни източници на португалски език.
