Моята снимка
Здравейте, аз съм Николай Попов и съм преподавател в СУ "Св. Кл. Охридски". Добре дошли в личния ми блог! Тук ще намерите инфо за работата ми в университета и ще прочетете част от географските ми текстове. Моите интереси са в областта на историческата, регионалната, политическата и културната география. Обичам да пътувам, да чета, да гледам футбол (голям почитател съм на Левски и Сампдория) или снукър (абсолютно се възхищавам на Рони О`Съливан), както и да слушам любимите си групи - Radiohead, Oasis, Depeche Mode и P.I.F. В университета може да ме намерите в кабинет 259 на втория етаж в северното крило или да ми пишете ако решите на публикувания по-горе e-mail адрес. Ето и малка част от биографията ми: роден съм на 19 януари 1980 г. в София. Завършил съм средно образование в 7-ма гимназия през 1997 г. и висше образование в СУ, специалност География - 2001 г. бакалавър и 2003 г. магистър. От 2005 г. съм преподавател в СУ, а на 26 май 2009 г. успешно защитих докторска дисертация на тема "Същност и особености на Португалската колониална империя (политикогеографски анализ)".

Архив на блога

1 ноември 2010 г.

География на световните първенства по футбол (Научна конференция, Созопол, 2010 г.)

Футболът е не само социален феномен, бизнес, болка и любов за милиони хора по света, но тази игра, чиято родина са Британските острови, следва своя пространствена логика на развитие и следователно може да бъде подложена на географски анализ. Това изследване разглежда пространствените особености на най-високия футболен форум, какъвто са световните финали по футбол. Тук не си поставям за цел да изследвам чисто футболната страна на въпроса, а по-скоро географските тенденции, които могат да се открият на световните първенства по футбол, като използвам както пространствения, така и хронологичния подход.
В този ред на мисли до момента са се изиграли общо деветнадесет световни футболни първенства (Мондиали), провеждани през четири години. Домакин на първия Мондиал през 1930 г. е Уругвай. Тази малка латиноамериканска държава става и първият световен шампион по футбол. Тя е приета за домакин, тъй като чества стогодишнината от независимостта си. Любопитно е, че световното първенство се провежда само в един град – столицата Монтевидео. На този първи световен футболен форум участват тринадесет държави, повечето от които са латиноамерикански. В надпреварата се включват също САЩ, като има едва четири отбора от Европа – Франция, Белгия, Югославия и Румъния. Повечето европейски държавни правителства не подрепят идеята, тъй като нямат финансови средства за едно дълго и скъпо пътуване с параход през Атлантическия океан. Сред отказалите се нации са Италия и Испания, които са най-добрите европейски тимове по онова време. Въпреки това е проявен силен регионален субективизъм, който се изразява в очевидно фаворизиране на латиноамериканските отбори.
Четири години по-късно, през 1934 г., домакин на световното първенство е Италия. Това е добре дошло за Бенито Мусолини, който тогава управлява страната, и в домакинството той вижда идеална възможност за пропаганда на своите фашистки идеи. Заради нарастналия интерес, за пръв път се въвеждат предварителни квалификации, които да намалят големия брой отбори – тридесет и два. Решено е на първенството да участват шестнадесет отбора. Сред тях доминират европейските – общо дванадесет, в допълнение с Бразилия, Аржентина, САЩ и Египет, който става първият отбор от Африка, участник на световно първенство. Световният шампион Уругвай бойкотира шампионата, страхувайки се от евентуално европейско “отмъщение”. Преди началото на световното първенство Италия включва в състава си някои от най-добрите аржентински футболисти, благодарение на което става шампион. Всъщност този акт поставя начало на т.нар. “натурализация на чужденци”, която се наблюдава и в съвременния футбол, в т.ч. и в България.
Домакин на световното първенство през 1938 г. е Франция и това не е случайно. Изборът има явно геостратегическо послание: Европа е в навечерието на нова световна война и повече от всякога се нуждае от обединение, чийто географски адрес е Франция. Несъгласни обаче с избора на страната-домакин Уругвай и Аржентина отказват участие, а Южна Америка е представена само от Бразилия. Това първенство се оказва първо и единствено до момента, в което участват Холандска Източна Индия, както тогава се е наричала Индонезия, и Куба – първият представител на карибските държави. Дебют осъществява и скандинавска държава, а именно Норвегия. Италия не губи инерцията от предишния шампионат и печели за втори път титлата на световен шампион.
Заради Втората световна война следващото световно първенство по футбол се провежда чак през 1950 г. и негов домакин е Бразилия. Несъгласни с регламента на турнира, според който една страна може да отпадне след само един мач, на първенството вземат участие тринадесет нации. За пръв път Англия се появява сред финалистите, след като досега е подхождала твърде високомерно. Нейната северна съседка Шотландия обаче, смятайки се за най-великата футболна сила в света, продължава да отхвърля с лека ръка поканите за участие. Наред с крайно драматичния финал с домакините, в който победител става Уругвай – втора титла за урусите, това първенство ще се запомни и с нещо любопитно: Индия отказва участие на турнира, защото световната футболна асоциация (ФИФА) забранява на играчите й да играят боси.
От географска гледна точка следващите три световни първенства не са толкова забележителни. През 1954 г. за домакин е определена Швейцария. В подножието на Алпите дебют правят Шотландия, Турция и ФРГ, а отборите са общо шестнадесет. Силният унгарски тим достига с лекота финала, където изненадващо губи от тима на Западна Германия.
През лятото на 1958 г. футболните страсти се пренасят на север, на Скандинавския полуостров, където домакинът Швеция стига финала, за да загуби от най-добрия отбор в състезанието – Бразилия. Дебют прави СССР, като интересен е този факт, че в Швеция се наблюдава пълен набор от британски отбори (Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия).
За пръв път на първенството през 1962 г. в Чили сред финалистите е и нашата страна, а също и Колумбия. Бразилия има най-добрия отбор по онова време в света и не и никаква изненада, че печели съвсем безпроблемно турнира.
През 1966 г. домакин на световното първенство е родината на футбола – Англия. С много спорен гол в продълженията англичаните побеждават Бундестима и за пръв и единствен път в своята история стават шампиони. България участва за втори пореден път и отново без успех. Водени от своята мозамбикска перла Еузебио, португалците правят запомнящ се дебют на световно първенство като достигат до бронзовите медали. Дебютира също и КНДР, която дори побеждава двукратния по онова време шампион Италия.
С много мъжка игра италианците достигат финала на световното първенство през 1970 г. в Мексико, където губят от Бразилия. За пръв път за домакин на световните финали е избрана страна извън Европа и Южна Америка. Домакинството на Мексико обаче, води до сериозни проблеми, свързани с голямата надморската височина, на която се играят повечето мачове. Любопитен е моментът, когато в квалификациите преди първенството се изправят воюващите една срещу друга централноамерикански страни Хондурас и Салвадор. Дебютанти на първенството са Мароко и Израел, а за трети пореден, отново доста неубедителен, път участие взема и нашата страна.
През 1974 г. във ФРГ домакините, водени от великолепния Бекенбауерн, стават шампиони, побеждавайки във финала друг много класен западноевропейски отбор – Холандия на Кройф. Дебюти правят Австралия, Заир (ДР Конго) и Хаити, а също и ГДР, който дори е в една група с федералната република. Четвърто поред участие записва България, но отново само в груповата фаза.
Силната Холандия достига финала и през 1978 г., където отново губи и пак от домакините – този път Аржентина. Много отбори не одобряват избора за домакин, във връзка с военната диктатура в страната. Две държави от Арабо-ислямския регион, Тунис и Иран, записват първи участия на световни футболни финали.
Географията на световните първенства по футбол се разширява през 1982 г., когато участие вземат двадесет и четири държави. Сред тях нови са Камерун, Алжир, Кувейт, Хондурас и Нова Зеландия. След като започват с три равенства в предварителната група, водени от основния си коз, Паоло Роси, Италия става световен шампион, побеждавайки Бразилия и Аржентина, а на финала без особени проблеми сломява и Западна Гемания.
ФРГ достига и финала в Мексико през 1986 г., но отново губи, този път в много по-драматичен мач от Аржентина на Марадона. Първоначално мачовете трябва да са в Колумбия, нo заради проблеми с гарантирането на сигурността в страната, за домакин, както и преди шестнадесет години, е определено Мексико. Това е първи мондиал за Дания, Ирак и Канада. Също така България за пръв път излиза от своята група, за да загуби на осминафинал мача си срещу домакина. Интересен е фактът, че на четвъртфиналите се играе двубой между Англия и Аржентина, а двете страни са в геополитически конфликт заради Фолклъндските (Малвинските) острови. Този мач поставя началото на голямото съперничество между тези две държави.
През 1990 г. домакин е Италия и най-после, след три поредни финала, ФРГ печели срещу Аржентина в повторение на предишния финал, но с много спорно съдийско отсъждане на дузпа в края на мача. Това е първо световно първенство за Коста Рика, Ейре и ОАЕ, а така също и последен мондиал за ФРГ, Чехословакия, СССР и Югославия като политически образувания в този си вид и наименование.
В САЩ през 1994 г. България записва паметно участие, достигайки до четвъртото място. Бразилия печели четвърта титла в първия финал на световно първенство, завършил без голове и след изпълнение на дузпи. За пръв път и страна извън Европа и Латинска Америка е домакин на световни финали, като целта е да се популяризира футболната игра в американските щати, а това води до рекордна посещаемост. Това е и първо световно за Русия, като самостоятелна държава. Дебюти правят също Саудитска Арабия, Нигерия и южната ни съседка Гърция.
Световната географска рамка на първенствата по футбол се разширява през 1998 г. във Франция, където вече участват тридесет и два отбора. Дебютанти на това световно първенство са Южна Африка, Хърватия, Ямайка и Япония. От геополитическа гледна точка жребият поднася любопитен сблъсък – САЩ срещу Иран. Франция става световен шампион след класическа победа над Бразилия във финала, но за мнозина остава горчивия вкус от явната съдийска подкрепа за отбора на домакините.
Първото световно първенство през новото хилядолетие е организирано от две държави, при това извън Европа или двете Америки – Япония и Република Корея. По този начин след 2002 г. футболът започва да придобива широка популярност в един от най-гъсто населените райони на планетата – Далечният Изток. За пети път в своята история шампион става Бразилия, която не среща съпротива от нито един свой съперник. За пръв път на световни финали виждаме отборите на Еквадор, Сенегал, Китай и Словения. Традицията на доброто представяне на балканските отбори, започнала с България в САЩ и след това от Хърватия четири години по-късно, продължава с третото място на Турция.
Футболната глобализация продължава и през 2006 г., когато нови шест държави от три континента разширяват футболната география. Това са Тринидад и Тобаго от Карибите, Ангола, Гана, Того, Кот д`Ивоар от Африка и Украйна, както и съчетанието Сърбия-Черна гора от Източна Европа. Италия побеждава с дузпи във финалния сблъсък Франция в последния мач на Зидан за „петлите” и за пръв път европейски отбор полага във витрината на футболната си централа четири световни титли.
През 2010 г. домакинството на световния футболен форум е за африканска държава – Южна Африка, което е под влияние на чисто икономически причини. Дебютантът е само един, Словакия, а титлата отива на съвсем непознат до момента адрес – Испания, която толкова пъти е разочаровала своите многобройни фенове. Световната титла на Испания представлява и плах опит за преодоляване на националните различия в страната, където едни срещу други традиционно се противопоставят кастилци, каталунци, баски и галисийци.
Следващото световно първенство по футбол ще бъде проведено през 2014 г. в Бразилия, но там за съжаление вероятно няма да можем да наблюдаваме българският национален отбор. И така, от проведените досега деветнадесет шампионата десет титли са били притежание на пет европейски държави, а девет – на общо три страни от Латинска Америка. Сред отделните нации най-много титли има Бразилия – пет, следвана от Италия – четири, Германия (вкл. ФРГ преди обединението) – три, Аржентина и Уругвай – по две и Англия, Испания и Франция – по една световна купа.
От това изследване могат да бъдат направени следните по-важни изводи:
• най-много участия и добро представяне демонстрират държавните отбори от Западна Европа (Италия, Германия, Франция, Англия, Холандия) и Южна Америка (Бразилия, Аржентина, Уругвай);
• успехите и високите постижения са повлияни от социално-икономическите, психологическите, историческите и географските фактори;
• наблюдава се етно-културен аспект, свързан с натурализиране на чужденци (особено турци и поляци в Германия);
• влияние оказва и колониализмът, обвързан с наличието на футболисти от бившите колонии (особено във Франция, Нидерландия и Португалия);
• в епохата на Студената война отборите от Източния блок (дори СССР) значително отстъпват като качества и футболни достойнства на западноевропейските държави;
• разширяването на географията на футболната игра дава възможност за изява на държавите от Субсахарска Африка (Камерун, Кот д`Ивоар, Нигерия) и Източна Азия (Япония, Република Корея), и тяхното представяне е сравнително запомнящо се;
• за разлика от тях Арабо-ислямският свят не показва израстване във футболно отношение;
• резултатите като следствие от развитието на футбола в САЩ показват, че те имат потенциал на бъдеща футболна сила;
• балканските страни са представяни от Югославия (Сърбия, Хърватия и Словения), България, Турция, Гърция и Румъния и значението им като футболни субекти, въпреки специфичния манталитет на техните футболисти, постоянно нараства.